Говореше се, че Лиз Шейлър — днес познато име във всяко домакинство — наскоро се бе завърнала в своя втори дом в Сън Вали, за да обяви кандидатурата си за президент. Работата на Уолт и колегите му беше да я опазят жива. Той изпрати съобщение по радиостанцията, че напуска автомобила и влиза вътре.
Зад него паркира черно „Порше Кайен“ и от пътническото място слезе Патрик Кътър — със загар на холивудска звезда и порцелановобяла усмивка. Уолт разпозна зад предното стъкло Дик О’Брайън, шеф на охраната на Кътър. О’Брайън — набит здравеняк с ирландски нос — шеговито изкозирува на Уолт.
Мъж и млада жена от охраната, облечени в тъмни костюми — твърде неподходящо облекло за сухото лято в Айдахо, последваха Кътър, ала бързо бяха отпратени от шефа си. Двамата послушно се върнаха обратно в автомобила с работещ двигател.
Домът на Лиз Шейлър — малко бунгало от петдесетте — спокойно можеше да се побере в огромния шестместен гараж на Патрик Кътър. Докато го гледаше как енергично крачи по алеята — като дете, което се прибира вкъщи след училище, Уолт се зачуди дали Кътър осъзнаваше този факт.
Агентът от тайните служби задържа вратата за Уолт.
— Изглежда, Драйър е поканил хора от университета — обърна се Уолт към Кътър.
— Получихме сигнал за реална заплаха — обяви Патрик.
Уолт се замисли колко странно и жалко бе, че Кътър, без значение на колко милиона възлизаше богатството му, разполагаше с все още неизвестна за местната полиция информация. Деляха ги по-малко от 24 часа от Комуникационната конференция на Кътър — К³ — и беше редно новините да тръгват от Драйър към Уолт и после към О’Брайън, който да ги съобщава на Кътър, а не в обратния ред.
Патрик явно четеше мислите му.
— Не се тревожи, Уолт, никой не се опитва да те прескочи. Дик О’Брайън получи сведенията дори преди Драйър.
— Невъзможно — изтърси Уолт, без да се замисли.
— Това е положението — каза Кътър. — Доста често се случва да работим с военните. Повярвай ми. Та те ползват нашите сателити, за бога. — Той му намигна — превзетост, която Уолт намираше за оскърбителна.
Стояха близо до входната врата. Мъж с дълбоки белези от акне по лицето се приближи до тях откъм кухнята. Беше облечен като колежанин — бяла риза без вратовръзка, синьо сако, дънки и мокасини. Протегна ръка към Уолт отдалече.
— Адам Драйър — представи се той.
— Най-после — каза Уолт.
Мъжът разтърси ръката му прекалено енергично.
— Вие двамата не се ли познавате? — изненадано попита Патрик.
— Лично — не — отвърна Драйър, все още стиснал ръката на Уолт. — Но ако имейлите са критерий, ние на практика сме женени.
— Господин Кътър спомена за някаква реална заплаха — каза Уолт и издърпа ръката си.
— Така ли? — попита Драйър и разочаровано погледна към Кътър. — Видяхте ли се с главния прокурор? — Адам се дръпна настрана от Уолт.
Елизабет Шейлър говореше по телефона от кухнята. Щом видя Уолт, очите й грейнаха и тя развълнувано му помаха, после посочи телефонната слушалка и лицето й се сбърчи от недоволство. Носеше бяла риза без ръкави и семпло перлено колие. Кухненският плот прикриваше останалата част от тялото й, но очевидно не бе качила нито грам. Дори му се струваше, че изглежда малко по-слаба и нито ден по-стара от онзи момент, когато двамата се срещнаха за пръв път в тази къща при едни доста по-различни обстоятелства.
— Предполагам, че да — сам си отговори Драйър, като видя реакцията на Шейлър. Звучеше почти ревниво.
— Градът е малък — каза Уолт.
— Или по-скоро беше — добави Кътър, полагайки усилия да бъде дружелюбен, — преди да се напълни с такива като мен. Нали така, шерифе?
— Спокойно — рече Уолт. — Всичко е наред. Искам да ми разкажете за тази опасност. Ала преди това, мисля, се налага да ви оставя за малко.
Лиз Шейлър му правеше знак да отиде при нея и сочеше към коридора. Тя затвори телефона, прегърна го приятелски и се обърна към Драйър:
— Ще ви го открадна за минутка.
Докато го водеше за ръка по коридора, Уолт почувства болка в корема си точно под белега. Лиз Шейлър някак си усети това и го попита: