— А Пийт?
Пийт Ууд отговаряше за сигурността на малкото летище. Хората му имаха опит най-вече в отваряне на чанти и наблюдение на рентгеновия екран.
— Обясних му набързо. Неговите хора няма да се месят. Човекът е извършил убийство в Солт Лейк — каза Уолт. — Бъди нащрек, Томи. Явно е много добър с ножа.
— Добре поне че слиза от самолет — би трябвало да е чист.
— Би трябвало — мрачно отбеляза Уолт. — Ако е декларирал багаж, може да е скрил оръжието си там. И ако извадим късмет, не бива да го оставяме да припари до багажа си. Само това ни липсва, да вземе заложници.
— Ясно.
В сравнение със забележителната пътническа зала терминалът на летище Фрийдмън изглеждаше съвсем обикновен — притиснат между планинските хълмове от двете страни на долината като дъното на кутия за обувки. В средната й част се намираше градчето Хейли, на двайсетина километра южно от Кечъм, Сън Вали, считано за преходна точка между пустинята на юг и високопланинската част на север. По сухите, неплодородни южни хълмове растяха само цъфтящи храсти и пелин, а северните — заради влагата от късния сняг — бяха покрити с гъста вечнозелена растителност.
Звукът от приближаващ се самолет накара двамата мъже да погледнат нагоре.
— Започва се — каза Уолт.
Брандън извиси глас, за да надвика шумните двигатели:
— А обувките?
— Какви обувки? — Уолт почти крещеше.
— Заподозрените често променят косата и лицето си, но също толкова често забравят да сменят обувките си. Имаме ли снимка?
— Нямаме. Не се бях сетил за обувките — впечатлен, отбеляза той.
— Ако не внимаваш, шерифе, може да заема стола ти на следващите избори.
Уолт го погледна да види дали се шегува, но лицето на Брандън остана сериозно.
Връхлетя ги въздушната струя от турбовитловите двигатели. Самолетът се бе приземил.
5.
Предната врата на пътническия самолет „Brasilia ЕМВ-120“ се отвори и пътниците започнаха да слизат по стълбата, а провереният при качването им ръчен багаж ги чакаше встрани, нареден върху товарна количка. Уолт ги наблюдаваше през стъклото на „Изход 2“ — добре осветена зала, в която се помещаваха и три агенции за автомобили под наем. До лентата за получаване на багаж се минаваше през три гаражни врати.
Количката бе отрупана с чанти на колелца, калъфи с въдици, брезентови торби и една плетена кошница. Пътниците слизаха по стръмните стълбички, намираха багажа си в купчината и се отправяха към терминала.
— Чакаш ли някого?
Уолт се обърна. Зад него стоеше жената от гишето на „Херц“. Познаваха се по физиономия от кампанията по събиране на средства предишната седмица.
— Всъщност да.
— Разводът ти приключи ли? Във вестника не се споменава нищо. Много съжалявам. — Не й личеше да съжалява особено.
— Да. — Той леко отклони поглед от пристигащите пътници. — Ти беше Джули, нали? От вечерята на природозащитниците.
— Стоях на вратата. С еленовите рога на главата, сещаш ли се? Ама че унизително! Изтърпях безброй подмятания относно „стегнатата ми задница“.
Уолт се изкуши да погледне към споменатата задница, но вместо това отново съсредоточи вниманието си върху пристигащите. Първите двама бяха на пенсионна възраст; след тях слязоха две семейства с малки деца; после неколцина мъже с вид на изпълнителни директори, вероятно поканени за конференцията на Кътър, облечени в сини сака, ризи и панталони в цвят каки. Следваха ги прошарен любител на голфа и съпругата му, нахлупили еднакви слънчеви козирки с надпис „Сейнт Андрюс“.
— Аз май ти преча — каза Джули.
— Тук съм по работа — отвърна Уолт.
— По работа? Сериозно? Какво става?
— Просто чакам един човек. Може по-късно да поговорим — предложи той, без да откъсва поглед от пристигащите.
— Разбира се — съгласи се тя с ледена нотка в гласа.
Уолт не искаше да е груб, но просто нямаше избор в момента. Хвърли поглед към Брандън, който само повдигна рамене — нито следа от заподозрения.
Мотаещите се наоколо пътници му пречеха да наблюдава самолета и той се премести до вратата, за да вижда по-добре. Около товарната количка се бяха струпали хора. Две жени от персонала на летището спореха с някакъв мъж, обърнат с гръб към Уолт.
Погледна отново към Томи и му даде знак, че излиза навън. Сухият горещ въздух го удари през лицето. Закрачи бързо към навалицата, с ръка върху кобура си.
Едната от служителките обясняваше: