И тъй, в часовете по езици просто отиваш в някоя от осемте зали на третия етаж и влизаш в една от кабините. Трябва да избираш мъдро; ако се пробваш с най-близката зала до тоалетната или наистина добрата до стълбището, та да можеш да слезеш на обяд за по-малко от десет минути, ще ти е по-трудно да се уредиш със свястна кабина или изобщо с такава. Ако се приеме, че все пак се сдобиеш със своя кабина, седиш в звукоизолирания пашкул и се надяваш, че не пропускаш стъпките на нещо, приближаващо те в гръб, четеш от учебниците и правиш упражнения, а безплътни гласове шептят на езика, който изучаваш този ден. Обикновено ми разказват ужасни кръвопролитни истории или ми описват с живописни подробности собствената ми смърт. Възнамерявах да работя върху староанглийския си, за да се опитам да извлека повече полза от книгата с домакинските заклинания, но прогресът ми не беше кой знае какъв. Седях приведена все над същата страница от тетрадката ми и кипях от възмущение, а гласът рецитираше нежно епическа алитерационна поема за това как Орион Лейк, „героят от сенчестите зали“, ще ме погуби в съня ми.
Което значи, че като го убия, ще е при самозащита, а това ме накара да обмисля отново изпълнението: започваше да изглежда, че май наистина щеше да се наложи да го сторя. Хората явно никак не намираха за трудно да убедят сами себе си как аз съм опасно зло. То се знае, че можех да го убия само като му изсмуча маната, но всъщност не желаех да се превръщам в злодейска гадина, а после да изскоча от това място като излюпила се от гигантски пашкул чудовищна пеперуда, която съобразно с пророчеството да сее по света опустошение и мъка.
Изведнъж осъзнах, че проблемът беше Луиза. Той не беше приел отговора ми във връзка с нея. Точно както аз притежавах отличен усет за това кой си служи с малия и какво точно върши, беше почти сигурно, че той има чувство за… дори не знам какво. Справедливост? Пощада? Жалките и уязвимите? Така или иначе, знаеше, че го излъгах за Луиза, без очно коя част е лъжа, и явно беше решил, че наистина съм я убила. Аз бях приела въпросите му по темата за нещо незначително, но явно не беше така. Не знаех много за нея, с изключение на това, че беше сред изключително онеправданите да нямат родители магове. От време на време у обикновените хора се проявява способност да съхраняват мана, но те не попадат тук, а просто биват изяждани. Сигурно някое дете, което е живяло близо до нея, е било прието тук, изяли са го преди въвеждането и тя е била засмукана вместо него, а родителите не са си дали труда да уведомят училището, представа си нямам защо. Така че в известен смисъл тя е била късметлийка, но от нейна гледна точка една сутрин просто е била изсмукана от нормалния й живот и без никакво предупреждение е била пусната в пансион, носещ се в пространството. Била е заобиколена от непознати, без начин да се свърже със семейството си, без изход навън и постоянно преследвана от неща, които искат да я убият. Убедена съм, че тежкото й положение е било калкулирано да докосне така фино настроената нежна душа на Орион.
И благодарение на избухливостта ми онази вечер, той също така установи, че съм потенциална черна вещица от апокалиптични мащаби. С всичко това, събрано накуп, сега сигурно инстинктите му до един бяха подвластни на желанието да заличи моето още невъзникнало царство на терора.
Естествено, това ме караше да искам да се втурна и мигом да вкарам в ход гореспоменатото, но първо трябваше да минат двата часа по езици, а после един час от любимите на всички зловредни науки. Това занятие се провежда в огромна зала на етажа на столовата. Всички се струпваме вътре без значение от езика, тъй като няма лекция. Стените са покрити с огромен и много подробен стенопис, представящ церемонията по дипломирането и по-точно момента, когато залата на дипломантите слиза надолу. Стълбищната площадка тъкмо се е показала и мраморът е гъсто населяван от всевъзможни прелестни създания, които чакат лакомо да започне пиршеството. Всеки взема учебник на майчиния си език и четем, докато зловредната гадина, която изучаваме в момента, оживява, слиза от стената и се разхожда по сцената, демонстрирайки всички начини да ни убие. Периодически анимираният вариант прави опити да се доразвие от временния си статут на съществуване, като убие някого от първите редове и погълне маната му.
Аз почти винаги седя на първите редове. Това държи вниманието ми забележително фокусирано.
Днес обаче успях да седна приблизително в средата и никой наоколо не каза Това помогна до обяд да се поуспокоя до състояние на намусена раздразнителност. Първоначалните щети вече бяха нанесени, в смисъл че хората бяха приели как Орион ме е избавил от явна смърт. Беше време да поема дълбоко въздух и да спася ситуацията. И в мига когато си наложих да сторя това преработената ми стратегия стана повече от ясна.
На обяд се погрижих да седна до Аадхия и й прошепнах:
— Той ме изпрати до класната стая! — После добавих: — Няма как обаче наистина да ме харесва.
В този момент той излезе от опашката и ме забеляза, приближи до нашата маса и седна срещу мен с присвити очи.
Орион никога не се беше срещал с някоя или поне аз бях приела така, защото не бях чувала за такова нещо. Никак не бе изненадващо как новината, че е хлътнал по мен, се разпространи из цялото училище дори по-бързо от историята как ме е спасил. Когато слязох в лабораториите по алхимия за последния ми урок за деня, момче на име Мика, с което никога не бях разменяла и дума — мисля, че е финландец, — беше запазило две места на главната маса.
— Ел, Ел — извика ме, като влязох, и посочи към мястото до себе си.
Това беше ново. Винаги бързам да се добера рано до лабораторията въпреки по-високия риск да съм една от малкото вътре, защото ако не пристигна, когато има свободни свестни маси, всички са запазили места за приятелите си, а на мен ми се налага да седна на някоя от лошите, директно под вентилационната тръба или на най-близката до вратата. Не мога да се пазаря за място, това ме вбесява прекалено, а заплахата ме прави също толкова ужасена просто в противоположната посока. Така че беше приятно да вляза в полузапълнилото се помещение и все пак да се сдобия с място на най-добрата маса, без да се налага да търгувам за него.
Разбира се, това блажено състояние на нещата зависеше изцяло от Орион, който трябва да играе своята роля. Но той влезе малко преди звънеца, озърна се и дойде да седне от другата ми страна. Мика проточи шия покрай мен да надникне към него и му се усмихна с надежда. Това убегна на Орион, защото беше прекалено ангажиран да изучава съставките ми и реакцията, върху която работех.
Повечето хора получават алхимични задания за производство на антидоти и предпазни еликсири или добрия стар резервен вариант да произвеждат злато от по-евтини елементи. На мен никога не ми се падат рецепти за нещо толкова полезно, налага ми се да търгувам за тях. Тази седмица вече бях отхвърлила няколко задания — да превърна олово в радиоактивен паладий, да произведа смъртоносна контактна отрова и да трансформирам плът в камък, — преди да получа настоящото си задание да произведа струя от супер гореща плазма, която може да бъде използвана поне при някои обстоятелства. Например би била идеална за овъгляване на кости до пепел, за което не бихте допуснали, че ще е първото, хрумнало на някого. Ала Орион само погледна и мигом заяви с осезаема подозрителност:
— Това няма да е достатъчно да се разпадне кост.
— О, изпълнявал ли си го вече? — учудих се неискрено. — Не ми казвай. Искам да се науча сама.
Той прекара по-голяма част от часа да ме гледа, вместо да върши своята работа. Това ме ядосваше, но като съм ядосана, винаги съм по-добра в онова, което върша. Съставките ми бяха желязо, злато, вода, парче полиран лазурит и половин чаена лъжичка сол, които трябваше да бъдат подредени на разстояния, пропорционални на относителните им количества. Горко ти, сбъркаш ли и с милиметър. Аз обаче ги строих правилно още от първия път. Нямаше как да се захвана с физически упражнения насред часа, та вместо това изпях три дълги и сложни песни, за да призова мана, две на английски и една на маратхи. Пламъкът лумна в притворените ми шепи и успях да побутна ритуалната си табла по-близо до Орион, преди да пусна искрата върху съставките и да отскоча. Тънкият син пламък ги погълна от раз и изфуча гръмко, като прати гореща вълна през цялата класна стая. От въздухопроводите дори се чуха няколко стреснати изписквания и над главите ни прозвуча дращене.