Инстинктивно всички се скриха под масите, с изключение на Орион. Хартиените фунийки, които използваше за съставките си, се бяха подпалили заради близостта и той отчаяно се бореше с пламъците. Това ме накара да се почувствам много по-добре.
Също и фактът, че на излизане от лабораторията Нкойо ме покани на вечеря.
— Обикновено се срещаме в шест часа без тринайсет минути, ако имаш желание да се присъединиш — уведоми ме. Не си направих труда да се уверя, че Орион е чул. Тя лично го стори.
— Стига да мога да доведа Йи Лиу.
Надявах се на някакъв етап на Орион да му доскучае заради липсата на реални злодеяния от моя страна, а в мига щом се случеше, нямах съмнения как всичките ми нови приятели щяха да ми обърнат гръб. Но Лиу щеше да се радва да поразшири кръга си — няма същия ефект върху хората като мен, но все така не е царица на популярността като Джак; много време е нужно, та малията да се скрие — и би си спомнила, че съм й направила услуга, когато съм имала възможност.
Хванах Лиу по път към стаята й след часовете и й казах; тя самата беше прекарала целия следобед в секцията за семинари. Кимна, вгледа се в мен и произнесе:
— Орион задаваше въпроси за Луиза по време на семинара по писане след обяда.
— Не се съмнявам, че го е направил — отговорих с гримаса. При положение че Орион постоянно ми беше по петите, Джак със сигурност щеше да вини мен за това. — Благодаря. Ще се видим в шест без тринайсет минути.
Не забелязах Джак никъде, но проверих вратата на килията си за злодейски магии и осъществих особено задълбочен преглед на стаята си, щом влязох вътре, просто за в случай че се е обадило честолюбието му. Нямаше нищо, така че се захванах с поредицата си от упражнения за съхраняване на мана, докато стане време за вечеря.
Планът ми беше през тази година да запълвам кристали, освен ако не възникне спешна ситуация или не се отвори наистина златна възможност — както можеше да се случи с онзи душеядец! — а после да използвам няколко от тях разумно, та да затвърдя репутацията си преди края на срока и в началото на следващата година да попадна в солиден съюз на дипломанти. Между почти смъртоносните преживявания ние всички трупаме мана, доколкото ни е възможно; дори онези от анклавите. Кажи-речи, това е единственото, което не можеш да внесеш със себе си, дори складирано спретнато в енергийни контейнери като кристалите на мама.
Или, по-скоро, добре дошли сте да си донесете, колкото искате пълни енергийни контейнери, но те ще бъдат напълно опразнени при заклинанието по въвеждането, което ни вкарва тук, защото то е свирепо гладно за мана. В замяна получавате допълнително тегло позволен багаж. Не кой знае колко обаче, така че не си струва, освен ако не си някой от анклавите и не можеш да си позволиш да профукаш трийсет пълни енергийни контейнера за допълнителен четвърт килограм. Но през целия ми живот мама никога не е притежавала повече от десет пълни кристала, а през последните няколко години имахме дори по-малко. Пристигнах тук с една малка раница и празните ми кристали.
И в това отношение съм с едни гърди напред. Почти всички енергийни контейнери са значително по-големи от кристалите на мама, така че много от децата не могат да си позволят да внесат празни, а и повечето не действат толкова добре, особено пък ако са конструирани в работилницата от четиринайсетгодишен. В прилични позиции съм, но никак не е лесно, когато към мен непрестанно се хвърлят зловредни. И става все по-трудно да ги запълвам с упражнения, защото, като раста и влизам във все по-добра форма, упражненията стават все по-лесни. Маната умее да е вбесяваща по този начин, физическият труд не се брои. Онова, което се превръща в мана, са усилията, които влагам.
Отчаяно се нуждая през следващата година да разполагам с хора, които да ми пазят гърба и да ми помагат да пълня кристалите. Ако само успея да го докарам до дипломирането с петдесет пълни кристала, уверена съм, че еднолично ще успея да прогоря пътека до портите и навън за мен и съюзниците ми. Друга стратегия няма да се изисква. Това е една от малкото ситуации, в която може да е необходима стена от огъня на простосмъртните: в действителност именно така училището почиства столовата и обгаря залите два пъти годишно. Но всичко това няма да се случи, ако се отпусна и забавя темпо. А в настоящия момент това значи двеста лицеви опори преди вечеря.
Ще ми се да можех да заявя, че през главата ми и веднъж не е минала мисъл за Орион, но в действителност пропилях сериозна част от времето си за лицеви опори да калкулирам напълно безполезно шансовете той да ме последва на вечеря. Спрях се на шанс шейсет на четиресет, но признавам, че бих се разочаровала, ако не бях зърнала сребристо сивата му коса на мястото на срещата, когато излязох. Той ме чакаше. Нкойо и Кора също чакаха и не успяваха да се въздържат да не го зяпат. Чувство на ревност и объркване водеха усилена битка по лицето на Кора, а това на Нкойо беше напълно безизразно. Лиу се присъедини към мен около средата на коридора, а Джовани се показа от стаята си и побърза да ни догони точно навреме за прехода.
— Да познавате някой, който учи староанглийски? — попитах, като тръгнахме.
— Май има един второкурсник — обади се Нкойо. — Не мога да си спомня името му. Нещо добро?
— Деветдесет и девет заклинания за почистване — отвърнах и трите момичета издадоха звуци на съчувствие. Сигурно аз бях единствената ученичка, която с радост е заменила сериозно бойно заклинание за прилично призоваване на вода. Разбира се, никой не се справя с бойните заклинания, които получавам аз.
— Джеф Линдс — произнесе неочаквано Орион. — От Ню Йорк е — добави, когато ние всички погледнахме към него.
— Е, ако иска да научи деветдесет и девет начина да си почисти килията, прати ми го — избъбрих сладко, а Орион се намръщи към мен.
По време на вечерята продължи да се мръщи, а аз се показах крайно мила към него. Дори му предложих десерта, до който се бях докопала. Тарта с меласа, каквато мразя, така че саможертвата ми не беше голяма. Той очевидно искаше да я откаже, но после си спомни, че е шестнайсетгодишно момче, което се нуждае от калории. Така че произнесе намусено:
— Благодаря.
Взе тартата и я изяде, без да среща погледа ми.
После ме последва плътно по петите, когато отнесохме подносите си до конвейерната лента под гигантска табела, на която пишеше „Превозете подносите си“. Дори след три години намирам фразата за налудничава и нелогична. Трябва да призная обаче, че това е по-малката ми грижа, отколкото самият процес на превозване, включваш запращане на мръсния поднос в тъмен процеп на огромна метална скара, която се върти бавно движена от конвейерната лента. Най-безопасното място е в далечния край, тъй като чиниите и подносите са почиствани с огъня на простосмъртните, а той плаши зловредните, но е почти невъзможно да намериш свободно място, а не си струва да се излагаш на опасност за допълнителни минути. Обикновено се стремя към средната зона, където опашката е по-малка.
Орион прие мястото като идеално за личен разговор.
— Добър опит — произнесе над рамото ми. — Но закъсня. Няма да го забравя само защото започна да се преструваш на дружелюбна. Искаш ли да се пробваш още веднъж да ми обясниш какво се случи с Луиза?
Дори не беше осъзнал как е убедил всички в училище, че ние двамата се срещаме. Завъртях очи — само метафорично; не бях такава глупачка, та да отделя поглед от скарата дори за миг.