— Да. Горя от ентусиазъм да споделя още информация с теб. Демонстрираните от теб здрав разум и добра преценка ме изпълват с увереност.
— Какво трябва да означава това? — поиска да узнае той, но в този момент от празната транспортираща скара се изстреля шестръко нещо, бегло напомнящо кръстоска между октопод и игуана, което се прицели в главата на първокурсничка с тъжни очи. Орион се извъртя рязко, сграбчи нож от подноса на момичето и се хвърли към нещото, а заедно с това направи магия за напомпване. Аз видях надписа на стената, а също така празна пролука, отървах се от подноса си и бързо се отдалечих, преди нещото да се раздуе и да се пръсне върху всички наоколо.
Прибрах се в стаята си непокътната, с планове сутринта да закусвам с три деца от лондонския анклав — до този момент ме бяха игнорирали напълно — и предложение от Нкойо да разменим заклинания на латински в часа по езици утре. От Орион се носеше отвратителна воня и той се насочи към душовете. Нещата се подреждаха добре. Когато десет минути по-късно на вратата ми се почука и до носа ми достигна противната смрад, проявих достатъчно великодушие да отворя и да кажа: „О, добре, какво ще ми дадеш за информацията?“.
Не стигнах по-далече от „О“ обаче, защото не беше Орион. Беше Джак с размазани по него вътрешности от октопода заради миризмата — хитро от негова страна. Той заби в корема ми наточен нож за хранене. Бутна ме да падна назад и затвори вратата след себе си, ухилил ми се с всичките си зъби на показ, докато аз стенех в агония и си крещях наум „глупачка, глупачка, глупачка“. Вече се бях приготвила за лягане и бях окачила кристал с мана над таблата на леглото, та да мога да го достигна през нощта, но в момента той беше напълно безполезно извън обхвата ми. Той коленичи над мен, отметна косата от лицето ми и обхвана бузите ми с длани.
— Галадриел — произнесе напевно.
Неволно бях обвила пръстите на двете си ръце около дръжката на ножа и се опитвах да му попреча да помръдне. Наложих си обаче да го пусна с едната и се помъчих да достигна другия кристал с мана, полупълния, върху който се бях трудила следобеда. Висеше отстрани на леглото ми, точното където се намираше главата ми, когато правех лицеви опори, на няколко сантиметра от пода. Само да го достигнех и щях да успея да се свържа с цялата ми складирана мана. Изобщо нямаше да ме загризе съвестта да втечня костите на Джак.
Просто не го достигах. Бях протегнала максимално пръсти. Пробвах да се поместя мъничко, но болеше наистина много. Джак погали лицето ми и това ме подразни почти колкото ножа.
— Престани с това, колосална отрепко — прошепнах с огромно усилие.
— Защо не накараш? — прошепна в отговор той. — Хайде, Галадриел, просто го направи. Толкова си красива. Би могла да бъдеш толкова красива. Аз ще ти помогна. Ще сторя всичко за теб. Толкова много ще се забавляваме. — Усетих цялото ми лице да се сгърчва като парче евтино метално фолио. Не можех да го понеса. Не исках да знам, че отговоря с „не“. Не исках да знам, че щях да откажа, дори с тази торба воняща пихтия, плъзгаща пръсти надолу по гръдния ми кош към ножа, който беше забил в корема ми, та да го докопа и да ме дозаколи като прасе.
Бях си казвала, че е просто въпрос на здрав разум — да станеш злодейска гадина означаваше гротескна смърт в млада възраст. Все пак би трябвало да е по-добро от това да умра сега, само дето не беше. И ако не беше вариант сега, никога нямаше да бъде вариант, и дори да оцелеех този път, следващия или по-следващия път нямаше да оцелея. В главата ми винаги е имало предпазен клапан: винаги съм си повтаряла но всичко друго се беше провалило и аз пак нямаше да го сторя.
— Майната ти, прабабо — прошепнах така ядосано, че бях способна да се разплача. Подготвих се да се надигна, въпреки ножа, та да се добера до кристала с мана. И в този момент дочух почукване на вратата. Чукане на вратата в делнична вечер, когато всеки вменяем се намираше в собствената си килия или учебна група…
Да говоря беше трудно. Вирнах пръст към вратата и си помислих „Сезам, отвори се“ Глупаво детско заклинание, но си беше моята врата и още не я бях заключила за през нощта, така че се отвори, а на прага стоеше Орион. Джак се завъртя с ръце, обагрени от моята кръв. Дори беше размазал малко по устата си като страховит завършващ щрих.
Отпуснах глава назад и оставих всемогъщият герой да се справя сам.
Глава 4
Неща, които правят „Бум“ нощем
Когато Орион падна на колене до мен, стаята беше изпълвана от смущаващо привлекателна миризма на обгорена плът.
— Добре ли… — подхвана и после замълча, защото очевидно отговорът беше отрицателен.
— Сандъчето за инструменти — отроних. — Долу вляво. Пакет.
Той зарови в сандъчето — като го отвори, дори не хвърли поглед да огледа съдържанието — и извади белия плик. Разкъса го и измъкна парче тънък ленен плат. Мама го беше изработила за мен от начало до край: беше преорала полето, беше засяла лена, беше го ожънала на ръка, беше го прела и изтъкала, като през цялото време беше редила лечебни заклинания.
— Обърши кръвта ми с едната страна — прошепнах. Лицето му беше изопнато от тревога, но погледна към пода със съмнение. — Няма проблем, ако се изцапа. Измъкни ножа, и положи другата страна върху раната.
За щастие, един вид припаднах, когато измъкна ножа, та следващите десет минути ми се губят, а като се съвзех, превръзката вече беше положена. Ножът на Джак не беше достатъчно дълъг, та да ме прободе цялата, така че имаше само входяща рана и тя не беше много широка. Лечебната превръзка сияеше с бледа бяла светлина, от която ме боляха очите, но усещах, че действа на пострадалите ми карантии. След още десет минути вече бях готова да позволя на Орион да ми помогне да се преместя на леглото.
След като ме настани там, Орион изтика овъгления труп на Джак в коридора. После отиде до мивката ми и отми кръвта. Като седна на леглото, ръцете му трепереха. Той се взираше надолу към тях.
— Кой… Кой беше това? — Изглеждаше по-шокиран, отколкото се чувствах аз.
— Значи не си даде труда да научиш името на никого тук — отбелязах. — Това беше Джак Уестинг. Той е този, който изяде Луиза, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре. Ако не ми вярваш, можеш да надникнеш в стаята му и сигурно ще намериш някакви останки.
Това го накара да вдигне глава.
— Какво? Защо не ми каза?
— Защото се тревожех да не бъда наръгана от злодей социопат, както, струва ми се, е очевидно при тези обстоятелства — отвърнах. — Между другото, благодаря, задето обикаляше наоколо и задаваше въпроси във връзка с Луиза. Това никак не го настърви.
— Да знаеш, че е почти впечатляващо — заяви той след момент и вече звучеше малко по-спокойно. — Едва си жива и пак си най-грубият човек, когото познавам. Между другото, няма защо да ми благодариш.
— Като се има предвид, че си поне наполовина отговорен за ситуацията, отказвам да ти благодаря — отсякох. Затворих очи за момент и изведнъж зазвъня звънецът, предупреждаващ, че до вечерния час остават пет минути. Нямах усещането да е изтекло толкова много време. Снижих ръце и заопипвах внимателно превръзката. Още дълго време нямаше да ми се прииска да се надигна до седнало положение. Кръвта се беше пропила обратно в мен и се чувствах много по-добре, но дори най-качествената работа на мама не можеше да накара надупчените ми вътрешности да зараснат мигновено. Протегнах ръка към кристала и го окачих обратно на шията си. Тази вечер можех да забравя за спането и щеше да ми се наложи да си послужа с малко истински сили. Не само че аз не се бях дала, но и Джак беше мъртъв, нетната загуба за зловредните беше сериозна. Вероятно щяха да се разбуйстват.
Орион все така седеше на ръба на леглото ми, сякаш е бил там през цялото време, и не понечваше да се надигне.
— Какво правиш? — попитах раздразнено.
— Какво?