— Не чу ли предупредителния звънец?
— Няма да те оставя — заяви, като че беше напълно очевидно.
Стрелнах го с очи.
— Изобщо ли не схващаш принципите на баланса?
— На първо място, това е само теория, а дори и да е вярна, няма да живея съобразно с нея.
— Значи си един от онези — заключих с неподправено отвращение.
— Да, съжалявам. Та ще приемеш ли да остана, или те зарежа ранена да бъдеш нападана цялата нощ? — Както ставаше ясно, бях го докарала дотам, че дори той беше открил сарказъм у себе си.
— Разбира се, че приемам. — крайна сметка това не би влошило нещата за мен. Съществува практически лимит колко зловредни могат да нахлуят в стаята ти наведнъж и аз вече бях в менюто като специалитета на вечерта. Да имам Орион около себе си само би помогнало. Съвсем общо погледнато, това е същият принцип, който прави по-добре да се намираш в училището по време на пубертета вместо извън него.
Няколко минути по-късно звънецът за вечерния час би съобразно с графика. Каквото и да спираше зловредните да атакуват Орион, то не можеше да се пребори с мириса на кръв, който явно излъчвах, без да се споменава изкушението от двама ученици, събрани в обща килия. Пред вратата се чу боричкане за тялото на Джак, явно пиршеството започваше, разнесоха се звуци от схватка и ужасяващо ръфане. Орион стоеше насред стаята с ръце в готовност и ги слушаше.
— Защо пилееш енергия? Просто лежи, докато не дойдат — промърморих.
— Нищо ми няма.
Шумът отвън най-сетне утихна. Малко след това дойде първото потракване на вратата ми. После изпод нея се процеди гъста като катран, проблясваща черна слуз. Орион я остави да навлезе до средата, а после я обгради с вдигнати длани и оформи помежду им отвор с формата на диамант. Произнесе на френски заклинание за водна струя от една строфа и духна, свирейки между пръстите си. От другата страна бликна стремителен поток, сякаш от маркуча на пожарникар, и разреди слузта до рядка тиня, която се стече във фугите между плочките на пода и се вля шумно в кръглия сифон в средата на килията.
— Ако го беше замразил, можеше да блокираш входа — отбелязах след момент.
Той ме изгледа ядосано, но преди да е успял да отговори, внезапно усетих в ушите си силно вакуумно пукане: нещо беше дошло през Вентилационния канал. Той скочи пред леглото ми и разстла над нас предпазно заклинание точно навреме, преди в далечния край на стаята, само на сантиметри от празнотата, да избухне самото въплъщение на пламък. Изблъска бюрото ми от пътя си и започна да размахва огненото си пипало към нас като камшик, а по повърхността на предпазния щит се плъзнаха искри.
Орион забърса ивица прах върху горния ръб на таблата и тъкмо се канеше да си послужи с магия за прашен вихър, когато аз го стиснах за ръката.
— Ако продължаваш така, аз лично ще те убия! — кресна ми той.
— Млъквай, това е важно! Не можеш да го потушиш, трябва да го изгориш с по-горещ огън, за да го изпепелиш.
— Преди виждала ли си такъв?
— Имам заклинание за призоваване, което създава дузина такива — отвърнах. — Използвано е да опожари Александрийската библиотека.
— Защо би поискала подобно заклинание?
— Поисках магия да си осветя стаята, загубеняко. И получих Честно казано, въплъщението на огън вършеше отлична работа да освети стаята ми. Височината на помещението се удвои, когато един второкурсник се премести — в края на срока училището заличава стаи, които вече не се използват, — и оттогава не бях виждала горните ъгли на стената зад леглото ми. Цяла банда събирачи се суетяха там горе и се влачеха слепешката в кръг в опит да избягат от светлината, но биваха изпарени във вид на яркосини проблясъци. — Искаш ли да продължаваш да спориш с мен, докато той пробие защитната преграда?
Орион изръмжа нещо нечленоразделно и после запрати към въплъщението великолепно изпепеляващо заклисъстоящо се едва от четири думи — май всичките му бяха такива, идеални за битка, — а то нададе писък и прерасна в извисяващ се стълб от огън, който изтля с магията. Орион седна на леглото ми, дишайки тежко, а от кожата му почти се излъчваше статично електричество: беше напът да се пръсне от мана. Дори не се изпоти, докато изтребваше следващите пет зловредни гадини, проникнали в стаята, в това число безплътна твар, вмъкнала се през процепа под вратата, който не беше запушил и шайка пищящи месести неща, наподобяващи голи плъхове, които изскочиха изпод леглото явно с надеждата да ни изгризат до смърт. Когато се отърва от последните, почти искреше.
— Ако си се сдобил с повече мана, отколкото си в състояние да понесеш, можеш да сложиш малко в кристалите ми — посочих като начин да преборя потребността просто да издера от завист неговите и собствените си очи.
Той взе, че наистина хвана полупразния кристал, който висеше от леглото ми, огледа го добре и после се втренчи в онзи на шията ми.
— Я почакай… Мислех… Ти от кой анклав си?
— Не съм в никой анклав.
— Как са попаднали в ръцете ти кристали от Лъчист ум?
Стиснах здраво устни и съжалих, задето лично бях подхванала този разговор. Понякога мама дава кристалите си на други магове, ако й създават хубаво усещане, и тъй като преценката й за тези неща е сравнително непогрешима, кристалите й си бяха изградили малко допълнителна репутация, която не беше пропорционална на побираното количество мана.
— Имам петдесет — отвърнах кратко. — Кристалите бяха онова, което сложих в багажа си вместо дрехи, канцеларски материали, инструменти и всичко друго, без което можех. — На майка ми са.
Той ме зяпна.
— Гуен Хигинс ти е ?
— Да, и всъщност никак не възразявам на смайването. Тъкмо затова го тръбя наляво и надясно.
Мама е класическа английска роза, дребна, бяла и руса и с навлизането в средна възраст се закръгля леко. Татко — мама има една негова снимка отпреди постъпването му в училището, дадена й от майка му, — е бил висок метър и осемдесет и нещо, слаб и с черна като въглен коса, имал е сериозни тъмни очи и интересен клюнест нос. Тя постоянно ми повтаря най-искрено колко е прекрасно, задето приличам на него толкова много, защото така успява да го съзре в мен. От моя гледна точка това значеше, че никой не осъзнава как съм нейно дете, освен ако не му бъде казано. Веднъж посетител в шатрата ни прекара цял час да намеква как е най-добре да си вървя и да спра да досаждам на великата духовна лечителка, все едно аз не живеех там.
Но не заради липсата на физическа прилика на Орион му беше трудно да повярва. При положение че през формиращите ни години всички сме тук вътре заедно, за маговете не е странно да се смесват и същественото отличие е дали принадлежиш към анклав, или не. Орион просто беше шокиран, че от великата духовна лечителка съм се пръкнала аз, противният прототип на черна вещица. Това е основната причина да внимавам да не казвам на никого.
— О — отрони смутено Орион, а после скочи и по рефлекс унищожи нещо сенчесто, на което дори не му се отвори възможност да придобие форма достатъчно, та разпозная кой вид е. Но после сложи мана в кристала ми, вероятно като някакъв вид извинение или просто збеше напът да се пръсне по шевовете: допълни го догоре с след което простена облекчено. Аз сдържах чувствата си, закачих го на шията си при другите и извадих празен кристал.
Успях да поспя малко към края на нощта. Или зловредните се бяха обезкуражили, или Орион беше изтребил всичките в близост до стаята ми; имаше половинчасови периоди, когато не влизаше нищо. Също така напълни още два от кристалите ми. С неохота му подарих един от тях. Започнах да се чувствам вбесяващо виновна във връзка с това, макар той да не беше поискал нищо в замяна, както би постъпил всеки нормален човек.
Последният път, като се събудих, беше от будилника ми. Беше сутрин, а ние бяхме живи. Орион не беше спал изобщо и изглеждаше посърнал; стиснах зъби и се надигнах с мъка, та да му направя място.