Да наложиш магия на физически материал — който да запази вълшебството за постоянно, а не за кратък период, — е трудната част за повечето хора, защото физическата реалност на материала се противи на опитите ти да си играеш с него, и се налага да си послужиш с много сили. За мен това не беше проблем, но имаше подробности, които трябваше да бъдат изпипани. В мига щом заклинанието ми подействаше върху среброто, то щеше да започне да бълбука. И ако среброто се втвърдеше с мехури, нямаше да се получи точно огледало. Би се наложило да изчистя рамката, да събера нови материали и да пробвам отново, но без цялата тази ценна подкрепа. Верният способ е да спуснеш заклинанието върху материала съвсем гладко; така действат добрите майстори. Трябва обаче да притежаваш усещане как реагират веществата, а също и способността да ги придумваш. Придумването като цяло далеч не ми е силната страна.
Така че вместо това щях да насоча енергия към проблема — по-специално възхитително заклинание, съставено от някакъв римски злодей, за да обърне на пихтия цяла яма, пълна с живи жертви. Очевидно му е било по-трудно, отколкото на мен, да извлече жива сила от хората. От друга страна, неговото заклинание беше най-доброто, известно ми за създаване на нещо като барокамера. Бяха цели сто и двайсет строфи на древен латински и костваха възмутително много мана, но някак трябваше да се получи огледало и заради Аадхия бях твърдо решена да го накарам да изглежда като нещо, постигнато напълно без усилия.
Когато Орион най-накрая решеше да ме разкара, исках да се измъкна от тази бъркотия с нещо повече от всеобщо огласена репутация на шафрантия. Да имам Аадхия на борда като основен съюзник би било отлично. Тя разполагаше с обширна мрежа от приятели из цялото училище, еклектична банда от американци и говорещи хинди и бенгалски, плюс партньори майстори, а освен това я беше разширила дори повече, включвайки хора, желаещи да сътрудничат с нея в ролята й на търговец или майстор. Миналата година стана посредник в голяма сделка между членове на анклав в академичната пътека по алхимия, група майстори и ученици от секцията по поддръжка; именно заради това таванът в лабораториите беше поправен по-малко от година след като Орион и химерата го стовариха върху главите ни. Ако й демонстрирах, че съм способна да й предложа билет за директно дипломиране и тя се съгласеше да се съюзи с мен и да ме промотира, достатъчно хора биха си дали сметка, че тя не е глупава или отчаяна, нито пък лъжкиня. Със сигурност бихме получили покани да се присъединим към някой по-голям екип.
Когато Орион започна да излива, аз наклоних огледалото с кръгови движения, за да разпределя среброто равномерно. Аадхия поддържаше периметъра наистина чист и стегнат, нито капка не изтече навън. Когато последната капка червено изчезна — бях боядисала повърхността червена, та да ми е по-лесно да видя кога всичко ще е покрито — и Аадхия обяви, че е готово, аз върнах огледалото обратно на платформата, рецитирах магията — само за тази част отиде половин кристал — и поставих ръцете си от двете страни на огледалото, за да дефинирам пространството. Прочистих гърло и се подготвих за произнасянето на финалното заклинание.
В този момент зад мен се разнесе ясен звънтящ звук, също като меланхолични вятърни камбанки: върху един от металните тезгяси се стичаше паякосирена. Дипломантите в дъното трябва да я бяха видели да се спуска: вече се бяха втурнали към вратата, понесли проекта си с тях. Много разумно от тяхна страна да не ни предупредят. Прозвуча второ дрънчене, не в хармония с първото, а Аадхия пое рязко въздух и изруга:
— Мамка му!
паякосирени. Това беше почти абсурдно лош късмет: обикновено дори не виждахме такива през цялото второ полугодие, след третото или четвъртото им линеене. Досега вече обикновено бяха долу в залата за дипломиране, плетяха мрежи, поглъщаха по-дребните зловредни и се настройваха за голямото пиршество.
Подготвих се да се обърна и да сменя мишената си — бях склонна да направя наново огледалото си, само и само да не застина в парализиран ужас от песните на сирените и цялата ми кръв да бъде изсмукана деликатно от мен — но в този момент Орион сграбчи ковашки чук, оставен от някого на близък тезгях, метна се над масата и ги погна, че как иначе? Аадхия изпищя, пъхна се под плота и запуши уши. Аз само проскърцах със зъби и се впуснах в моето заклинание, докато Орион и паякосирените дрънчаха и звънтяха зад мен, подобно на грохващ тръбен орган.
Повърхността на огледалото трептеше като гореща мазнина и аз, без да нарушавам ритъма на заклинанието си, я доведох до пълно изглаждане, не се пресякох дори когато над главата ми прелетя голям крак от паякосирена и се блъсна в стената, а после, все още потрепващ, падна на тезгяха точно до мен. Продължаваше да припява откъслечни строфи от песен, разказваща за неземни ужасии и разни такива.
По времето когато Орион приключи и приближи задъхано към нас, за да попита „Добре ли сте момичета?“, всичко беше готово, среброто се беше втвърдило без нито едно мехурче в лъскава зеленикаво черна повърхност, която умираше да започне да бълва дузини мрачни пророчества.
Аадхия изпълзя разтреперана изпод масата и благодарение на Орион изпълни своя ритуал съвсем от сърце.
Не се вкопчи в ръката му, докато напускахме работилницата, то не беше, защото не го желаеше. За да съм честна към нея, по средата на пътя се взе в ръце и ме попита:
— Ще можеш ли все пак да получиш оценка? Колко е зле набраздяването? — Свалих обвивката за миг, колкото да й покажа повърхността, и още преди да отвори уста и да заговори възхитено, знаех какво следва. — Не мога да повярвам! Орион, какво направи със среброто, та да се втвърди така гладко?
Отнесох огледалото в стаята си и го окачих върху особено зле овъглен участък на стената, оставен там от въплъщението. Щом го окачих, обвивката падна и преди да съм успяла да го покрия отново, сякаш изплуващо от басейн врящ катран от дълбините изникна призрачно флуоресциращо лице и ми заяви с гробовен тон:
— Привет, Галадриел, носителко на смърт! Ще сееш гняв и ще жънеш разрушения, ще гнетиш анклави и ще изравняваш стени със земята, ще откъсваш деца от домовете им и…
— Да, добре, стари новини — отсякох и го покрих. Цяла нощ мърмори изпод покривалото и от време на време надаваше призрачен вой, придружаван от ярко светлинно шоу в лилаво и неоново синьо. Раната на корема ме болеше достатъчно, та да остана будна за цялата програма. Наблюдавах сърдито миниатюрните шаващи зловредни по тавана и се чувствах крайно изтормозена. До сутринта вече бях толкова бясна, че си измих зъбите, закусих и минах часовете си по езици, троснах се на нещо, казано ми от Орион в часа по история, и чак тогава забелязах, че той Спрях да го хуля за достатъчно дълго, та да му хвърля кос поглед. Нямаше начин на приятелите му още да не им е паднала възможност да го умоляват настоятелно да ме зареже. Какво изобщо правеше той?
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — Заговорих раздразнено, докато отивахме на обяд, защото се беше задържал с мен дори след часовете, — стана ли някога черна вещица, обещавам ти, че ти ще си първият, дето ще го узнае.
— Ако щеше да ставаш злодей, досега да си го направила само за да избегнеш помощта ми — промърмори той. Много точно наблюдение и аз, без искам, се разсмях. От противоположната посока се зададоха Клои и Магнъс и ме огледаха с мрачни изражения на лицата, които обикновено са пазени за наистина ужасния финален изпит.
— Орион, надявах се да те засека — заговори Клои. — Срещам известни затруднения с отварата ми за фокусиране. Би ли погледнал рецептата по време на обяда?
— Разбира се — съгласи се Орион. Идеално изпълнено и не ми остави друг избор, освен да се потътря след Орион като досадно гадже или да отнеса подноса си на празна маса и да седна сама, както всъщност постъпих. Той ме беше разсеял достатъчно, та да пропусна да обърна внимание, така че бях дошла рано и нямаше към кого дори плахо да се пробвам да се присъединя. Оставих подноса си по средата на празната маса — поне беше относително добра — и проверих отдолу, както и всички столове. Направих почистващо заклинание на повърхността — имаше няколко подозрителни петна, вероятно просто останали от обяда на дипломантите, но ако почистващото заклинание не им беше подействало, биха могли да са белег за нещо по-лошо — и изгорих малко количество тамян, който вероятно би прогонил нещо спотайващо се на тавана над мен. Когато приключих и седнах, от опашката вече излизаха повече хора, всички до един забелязваха Орион да седи на масата на нюйоркския анклав, а аз сама на моята.