Всички — почти всички де — използват по малко малия тук-там, неща, които не приемат за злина. Да превърнеш филия хляб в парче торта, без първо да си изградил маната за това, неща от този род, които масово са приемани за безобидна шашма. Е, силата все пак трябва да дойде отнякъде, и ако не си я натрупал сам, то вероятно приижда от живо създание, защото е по-лесно да придобиеш сила от нещо, което вече е живо и мърдащо. Така че, хапваш си ти тортата, а междувременно цяла колония мравки в задния ти двор загива и се разпада.
Мама стига дотам, че чая си не би подгряла с малия. Но ако не си чак такъв праведник, а повечето хора не са, можеш да си приготвяш триетажна торта от пръст и мравки през всеки ден от живота си и пак да доживееш до , след което кротко да издъхнеш в леглото си, стига преди това да не се гътнеш от холестеролно отравяне. Започнеш ли обаче да използваш малия в голям мащаб, например за да сринеш град до основи или да избиеш цяла армия, или за каквото и да е от хилядите безполезни неща, които знам точно как се правят, не можеш да се наситиш и постоянно смучеш мана (или житейска сила, или тайнствена енергия, или вълшебен прашец, или както искате да я наречете, просто сега тенденцията е да се назовава мана) от неща с достатъчно сложна структура, че да притежават чувства по този въпрос и да ти се съпротивляват. Тогава силата се опорочава и дока то се опитваш да се отървеш от тяхната мана, много често те побеждават.
За мен обаче това не би било проблем. Бих била върховна в използването на малия, ако бях достатъчно глупава или отчаяна да прибегна до нея. Все пак трябва да призная заслугата на мама за това: тя бе посветена на онази щуротия с връзката родител-дете и в моя случай това означаваше, че искрящо чистата й аура обгръщаше моята достатъчно много, че да ме предпази да не използвам малия твърде отрано. Когато носех у дома жабчета с намерение да им извадя червата, тя ме убеждаваше с безгранична кротост: „Не, мила, не може да вредим на живи същества“, после ме отвеждаше до ъгловия магазин в селото ни и ми купуваше сладолед като компенсация, задето ми ги беше отнела. Бях на пет години, сладоледът беше единствената ми мотивация да желая власт, така че сами си представяте как отнасях при нея всичките си малки находки. Когато вече станах достатъчно голяма, та тя да не може да ме спре, бях и достатъчно зряла да разбирам какво се случва с магьосниците, използващи малия.
Най-често я подхващат тези от последния клас, тъй като дипломирането вече тропа на вратата, но има и неколцина от нашия, които вече са прибегнали до нея. Понякога, ако Йи Лиу те погледне твърде бързо, за миг очите й са съвършено бели. Ноктите й пък са станали чисто черни и мога да позная, че не е лак. Джак Уестинг изглежда съвсем добре, типичното русо и усмихнато американско момче, мнозина биха го взели за херувим, но минеш ли покрай стаята му и поемеш ли дълбоко дъх, долавяш бегъл мирис на скотобойна. Аз го долавям де, не всеки. Луиза, през три врати от него, изчезна в началото на годината и никой не знае какво й се е случило — не е особена рядкост, но аз съм сигурна, че каквото е останало от нея е в неговата стая. Имам добър усет за тези неща, макар да нямам желание да ги знам.
Ако аз се поддадях и започнех да използвам малия, щях да си изляза от тук летейки с крила, добре де, с крила на демоничен звяр, но все пак крила. Академията много си пада да пуска в света злосторници, почти никога не убива някого от тях. Ние, останалите, си патим от душеядци, които ни се провират под вратите в средата на следобеда, или от ослепители, изпълзяващи от канала, обвиващи се около глезените ни, когато вземаме душ или си четем заданията, и устремяващи се да разтопят очните ни ябълки. Дори Орион не сколасва да спаси всички ни. Средно около една четвърт от випуска го докарва чак до дипломиране, а преди осемнайсет години — да пукна, ако е съвпадение, че тъкмо тогава е бил заченат Орион — са завършили само дузина ученици, при това всичките преминали към тъмната сила. Бяха се обединили в шайка, за да отстранят съучениците си и да натрупат стабилна доза сила.
То се знае, семействата на всички останали ученици си дадоха сметка какво се е случило — беше очевидно за всеки глупак; вместо първо да измъкнат хлапетата от анклавите, идиотите се втурнали да преследват злодейската дузина. Последният от тях бил мъртъв, когато дошло време мама да се дипломира на следващата година, и дотам се свършило с Раздаващите смърт, или както са се наричали.
Но дори да си от най-хитрите мошеници, прилагащи малия, дето избират умно жертвите си и ги нападат по нощна доба, тъй че деянието им да мине незабелязано, пак няма накъде да се придвижиш, освен да паднеш още по-ниско. Сладурът Джак вече краде жизнена сила от човешки същества, тъй че ще започне да гние отвътре в рамките на пет години след дипломирането си. Уверена съм, че има грандиозни планове как да отложи разпада си, с всички магьосници злодеи е така, но не мисля, че има нужните способности. Освен ако не му хрумне нещо гениално, след десет години, хайде, нека са петнайсет, ще го докара до финалната гротеска. А после, като разкопаят мазето му, ще открият стотици трупове, всички ще цъкат с език и ще викат: „Боже мили, а такъв чудесен младеж изглеждаше!“
В момента обаче, докато се борех над страниците, в които на староанглийски и със ситен нечетим почерк се описваха крайно специфични домашни заклинания, изпитах силно желание да се почерпя с обилна доза малия. Поне ако после дойдеха чавки да ми изкълват мозъка — или нещо друго, знае ли човек — щях да бъда подготвена. Междувременно зад мен локвата от душеядеца с пукане изпускаше газ, подобно на далечни гръмотевици, докато накрая до носа ми не стигна ужасна воня.
Бях прекарала деня в учене за финалните изпити. Оставаха само три седмици от срока: когато човек поставеше длан на стената в банята, можеше да усети лекото потракване на механизмите, които се подреждаха в готовност да ни свалят с един оборот. Класните стаи си стоят на едно място в ядрото на училището, а спалните ни започват на нивото на столовата и се завъртат надолу като огромна метална гайка, която се смъква около стеблото на винт, додето стигнем чак долу за дипломирането. Следващата година идва редът ни за най-ниското ниво, не че е нещо, което да се чака с нетърпение. Никак, ама никак не искам да пропадна на изпитите, че да се върна за поправка на върха.
Вследствие на следобедното ми усърдие гърбът и дупето ме боляха, светлината на бюрото ми започваше да отслабва, докато седях приведена над дебелия том и примижавах, та да разчета буквите, а другата ми ръка, с която държах речника по староанглийски, бе изтръпнала. Все по — силно ставаше желанието ми да призова стена от смъртоносен огън и да изпепеля душеядеца, книгата със заклинания, речника, бюрото си и прочее.
Не е невъзможно да останеш магьосник злодей за дълъг период от време. Лиу няма да пострада, тя е далеч по-предпазлива от Джак. Бих се обзаложила, че е използвала всичките си способности да вкара тук със себе си торба с хамстери или други твари и сега ги принася в жертва по график. Открадва си по няколко цигари седмично, не пуши като комин, да речеш, по четири пакета на ден. Но тя може да си го позволи, защото не е съвсем сама. Има голямо семейство — не чак толкова голямо, та вече да създаде свой анклав, но това е в обозримото бъдеще — и се носят слухове, че сред тях има много магьосници злодеи; при тях явно това е стратегия. Има братовчеди близнаци, които ще постъпят догодина и чрез използването на малия ще е в състояние да ги брани през първия им клас. След дипломирането й пред Лиу ще има избор. Ако иска да се откаже, може изцяло да загърби заклинанията, да се сдобие със скучна служба, която да й плаща сметките, и да разчита на роднините си да я закрилят и да правят по някоя магия в нейна услуга. До десет години ще е достатъчно излекувана физически, за да започне отново да използва мана. Или пък ще стане професионална злодейка, от онзи тип вещици, които получават солидни суми от анклавите, за да им вършат мръсната работа, без да бъдат задавани въпроси откъде иде всичката тази мощ. Стига да не се впусне в крайности — като моя тип заклинания — няма страшно за нея.