Бях с гръб към опашката. Така е най-безопасно — ако си без приятели, — тъй като те поставя много по-близо до движещата се маса ученици и с по-добър изглед към вратите. Започнах да се храня с отворен пред мен учебник по латински. Не се канех да следя за хората, към които бях помахвала да седнат при нас с Орион през изминалите дни. Сами щяха да решат как искат да постъпят. Никак не беше зле, че днес не седях с него: щях да установя позициите си. Бях доволна от това.
Почти успях да убедя сама себе си. Почти. Не исках помощта на Орион, не исках да седи с мен, не исках до мен да се настаняват нагаждани, наистина не го исках — но също така не исках да умра. Нямах желание да ми скочи някоя лепка, нито от пода под мен да изригнат отровни спори или от панелите на тавана върху главата ми да се свлече хлъзгава пихтия, а това се случва с хората, които седят сами. През последните три години ми се налагаше да чертая стратегии как ще оцелея по време на абсолютно всяко хранене и съм толкова уморена от всичко това, до гуша ми дойде всички да ме мразят без причина, без сторила абсолютно нищо. Никога не съм наранила някого от тях. Връзвах се на възли и се трудех до пълно изтощение, за да си попреча да ги нараня. Тук вътре е ужасно тежко във всеки момент и ми беше наистина приятно за половин час по три пъти на ден да мога да си поема въздух, да съм в състояние да се престоря, че съм като всички останали, не чак популярна кралица като някое момиче от анклав, но все пак да мога да седна на добра маса, да уредя приличен периметър и хората да се присъединят, вместо да кривнат в противоположна посока.
И причината днес да не планирам обяда си беше, че Орион вървеше с мен, така че приех възможността да се преструвам още веднъж, а това беше ужасно глупаво от моя страна. Сама си го изпросих. Ако бях изостанала и изчакала, можех да се присъединя към масата на Аадхия или Нкойо. Може би. Или пък те щяха да сторят същото, което правеха хората, щом ме видеха да се задавам: да поканят най-близкия не заел място човек да запълни масата им, преди да съм стигнала. Щях да съм си го изпросила, като подхванах вражда с членовете на анклава вчера, все едно се смятах за добра колкото тях. Не бях. Всички сме заедно на това скапано място, но те ще излязат. Пълни са с могъщи артефакти и най-добрите заклинания, пазят си взаимно гърбовете и се помпат със сили; ще оцелеят, освен ако не ги споходи А щом излязат, ще се върнат у дома в красивите си анклави, ограждани с вековни заклинания и с усърдни ново наети, действащи като техни стражи. Там можеш просто да влезеш в спалнята си и да заспиш, а не всяка вечер да прекарваш един час да помагаш на майка си да полага защита около едностайната ви шатра, та да не се вмъкне нещо и да ви разкъса на парчета.
Първия път, когато преживях нападение, бях едва на девет. Обикновено зловредните не атакуват магове в пикова форма като мама, и също така не се захващат с малките, които още нямат достатъчно мана. Но тогава мама беше болна от цяла седмица; имаше висока температура и като изпадна в делириум, някой от комуната я заведе в болница, а аз останах сама. Нахраних се с останалото от предишната вечер и се сгуших в леглото ни, пеех си приспивните песни на мама, за да се преструвам, че тя е с мен. Когато започна дращенето по преградите, а пред входа запрехвърчаха снопчета искри, подобни на стоманени ножове, взех кристала, който тя бе носила тази есен при заниманията с нейния кръг. Стисках го в ръце, когато дращещото зловредно започна да прониква, първо с пръстите си, дълги и възлести, с нокти като смъртоносни остриета.
Като се показаха вътре, се разкрещях. Тогава все още таях някъде у себе си идеята, че писна ли, някой ще дотича. Намирах се в сериозно неведение и ме вълнуваше предимно дали харесвах някого, или по-често не харесвах, но още не бях схванала как хората всъщност не харесват Освен това не си бях изяснила, че ако околните не ме харесват, не биха седнали да се хранят при мен дори на някоя от добрите маси в салона за хранене, или че биха ме оставили сама и гладна в шатрата в отсъствието на мама и не биха дотичали, щом ме чуеха да крещя през нощта, както крещи ужасено дете. Никой не дойде дори след като извиках за втори път, щом и другата ръка на дращещото създание проникна вътре, а пръстите му ножове раздраха преградите, също както мишка прегрява чувал. И околните ме чуваха, знаех, че ме чуват, защото виждах през входа съседни шатри и силуетите на още будни хора, насядали около огъня.
Всъщност беше добре, че ги виждах да не се надигат от местата си, да не приближават към мен. Като спрях да крещя и дращещият вече беше вътре при мен, схванах, че съм сама на моята маса и имам да спасявам единствено себе си, защото никого не го беше грижа. Да не ги е грижа беше проява на глупост, само дето те не го знаеха. Имаха късмет, че държах в ръката си кристала на мама, защото в противен случай щях да си набавя сили от тях.
Дращещите не са трудни за убиване, всеки относително умел първокурсник е способен да се справи с основната магия за изтъпяване, която учим на втория ни месец в часа по зловреднология, но аз бях на девет и владеех единствено готварското заклинание на мама. Бях го запаметила само защото го чувах толкова често. Може би щеше да подейства на звероидно зловредно, но дращещите не са подходящи за сготвяне: почти изцяло са от метал. Подобен тип зловредни са дело на някой майстор, който нарочно или по грешка е предоставил на творенията си достатъчно мозък, та да искат да се развиват; после са му се изплъзнали да ловуват за мана и в процеса да градят оръжия. Ако изпаднал в паника средностатистически деветгодишен маг произнесе готварско заклинание към дращещ, би го загрял хубавичко и би умрял от горещи остриета вместо от студени. Аз употребих енергията до последната капка и го накарах да се изпари напълно.
Мама се върна скоро след това. Тя не обича да използва лечебна магия или лекарство за обикновено заболяване; смята, че да си болен е част от живота и в повечето случаи просто трябва да дадеш на тялото си покой и здравословна храна и да проявиш уважение към жизнения цикъл. В болницата обаче й бяха включили системи с антибиотик, тя се събудила посред нощ вече по-добре и осъзнала, че съм сама. Като дотича до шатрата, аз стоях отвън насред пръстен от тлеещи пламъци. Металът от дращещия се беше втечнил обратно почти веднага и беше потекъл в дълга оттичаща се вада, по краищата на която се виеха пламъци. Аз крещях към тълпата от хора, които най-сетне бяха дошли, та да попречат на огъня да се разпростре, виках им да се махат до един, казвах им, че не ме е грижа, ако изгорят, и че се надявам да измрат, обещах им, че доближи ли ме някой, лично ще го подпаля.
Мама си проправи път между тях и ме прибра вътре. Вече бях висока колкото нея, та й се наложи да ме завлече. Плака дълго, стиснала ме здраво в парещите си и потни ръце, а аз се мятах и ритах в опит да се освободя, докато най-накрая не се предадох и аз самата не избухнах в сълзи, вкопчила се в нея. След като се строполих на леглото от изтощение, тя си запари чай и се излекува. За да ме приспи, ми изпя заклинание, което накара случката да изглежда като сън на следващата сутрин, нещо не съвсем реално.