Все пак обаче пред шатрата ни още имаше пътека, направена от сварен дращещ. Беше се случило в действителност и след това не спря да се случва, защото дори на девет аз бях хубава и питателна закуска за всеки изгладнял зловреден. През лятото, когато навърших четиринайсет, вече прииждаха най-малко по пет на нощ. Мама вече не беше закръглена и розова; по-суетните жени в комуната започнаха да й опяват, че не си почива достатъчно и се караха на мен, че нося повече ядове, отколкото друго, макар да не знаеха какво представлявам в действителност. Когато мама поиска да ме задържи навън от Магьосническата академия, онова, което всъщност предлагаше, беше да ми позволи да гледам как я изяждат, преди самата аз да бъда изядена.
Така че за мен няма безопасност. Не ми се полага да си поема дълбоко въздух. Не мога дори да си позволя да се залъжа, че като изляза оттук, ще бъда добре. Няма да бъда добре и мама също няма да е добре, ако остана при нея, защото зловредните ще продължат да прииждат за мен, а хората не ме харесват достатъчно, та да ми помогнат дори когато крещя. Така че не си правя труда да крещя, но в онзи момент в столовата ми идваше да се изправя на масата и да им се развикам, както се развиках на онези мръсници в комуната; исках да заявя на всички им, че ги мразя и с радост бих ги подпалила, та да получа пет минути покой. И защо не, при положение че в аналогичен случай те биха стояли отстрани и биха гледали как изгарям. Откакто бях на девет, носех този вик у себе си, здраво завързан от обичта на мама, само това го задържаше вътре и то не стигаше. Мама не беше достатъчна. Нямаше как да ме спаси съвсем сама, дори да бе готова на всичко да го стори. За няколко дни на глупави преструвки бях имала около себе си и други хора, нужното ми да оцелея, а това се беше оказало достатъчно дълъг период за мен, та да забравя, че не е нещо истинско.
Бях се привела над подноса и учебника си и едва се удържах да не се развикам. С ъгълчето на окото си видях Ибрахим да сяда заедно с няколко приятели и да хвърлят поглед към мен, а за момент устата му придоби много доволен вид. Радваше се, че Орион ме е зарязал, и това също си го бях изпросила сама, нали така? Сама си измолих това самодоволно подсмихване, защото го скастрих здраво, но и бездруго майната му на него. Сара и Алфи седяха на масата на лондонския анклав и много внимаваха дори да не насочват очи в моя посока, сякаш внезапно бях станала невидима.
И после Аадхия сложи подноса си срещу мен и седна. За секунда ми беше трудно да схвана; само се взирах глуповато в нея.
— Ще размениш ли нещо за мляко? — попита тя. — Долният ред изглеждаше малко съмнителен, та го избегнах.
Гърлото ми остана блокирало за момент, бях задавена от голяма буца също като от залък сух хляб.
— Да, имам допълнителна опаковка — произнесох най-накрая и й я подадох.
— Благодаря — отвърна тя и ми върна хлебче. Тогава вече до мен беше седнала Лиу с приятелка от часовете по писане. Две деца от поддръжката, хинди и англоговорящи, родом от Делхи, се настаниха до Аадхия и поздравиха по начин, който не ме изключваше изрично. Отговорих със „здравейте“ и за моите уши прозвуча нормално, и аз не знам как. Наблизо минаваха няколко хлапета от средна категория загубеняци, които не познавах, но на чиято маса бях седяла миналата седмица — миналата седмица ли, само седмица ли беше минала? — поколебаха се и едното попита дали местата са заети, сочейки към пейката, а като поклатих глава, не се плъзнаха чак до мен, оставиха малко пространство, но все пак седнаха в съседство.
— Здрасти — поздрави Нкойо, която се насочи заедно с Кора и още няколко приятели към съседна маса.
Наложи ми се да се потрудя здраво, та да попреча на ръцете си да треперят, докато ядях хлебчето си, внимателно го чупех на залчета и ги мажех с крема сирене. Не че не разбирах. Именно към това се бях стремила, когато се погрижих да поканя Лиу да седне с мен, и когато предложих на Аадхия да работим върху огледалото. Бях им демонстрирала, че съм надеждна, че ще поделя споходилия ме късмет с хора, подхвърлили ми троха, а сега те показваха, че са го разбрали и са склонни да ми подхвърлят още от въпросните трохи. И това беше проява на здрав разум от тяхна страна, макар да не бяха наясно, че съм добре снабдена. Не ставаше въпрос за някакво чудо, не бяха решили просто така изведнъж, че ме харесват. Това си го знаех. Но вече нямах желание да крещя, исках да заплача като някоя първокурсничка, която лее сълзи и сополи върху храната си, докато всички останали на масата се преструват, че не забелязват.
Успях да преживея обяда, без изложа порядъчно. Аадхия попита дали може да намине и да погледне огледалото, а аз й отговорих, че може, но съм доста убедена, че се е получило прокълнато.
— О, наистина ли? — учуди се тя.
— Да, съжалявам — добавих. — Снощи се опитваше да ми каже нещо, без да съм задавала въпроси.
Когато даден артефакт се опитва да изпълнява свои си неща, това е доста сигурен белег, че не ти цели доброто. На Аадхия й бе добре известно и тя изглеждаше ядосана, което не беше чудно, защото това значеше, че си е рискувала живота да ми помогне за онзи, дето клати гората. — Прибрах крак от паякосирена — добавих; бях го забърсала, като излизах от работилницата с идеята именно за този момент. — Според теб дали ще ти е от някаква полза?
— Да, би било чудесно — отговори Аадхия, мигом укротена. Краката от паякосирени са много добри за изработването на вълшебни инструменти, стига да схванеш как да боравиш с тях, което сигурно й се удаваше предвид наклонността й. Обсъдихме накратко за какво би могла да го употреби и аз предложих да изпълня частта със заклинанието, което щеше да изравни сметките ни. С Лиу поговорихме за финалните ни есета по история, тъй като и двете бяхме в почетния клас — никой не иска да бъде в почетните класове, освен ако не се стреми към позицията на завършил с почести, училището ни включва в тях против волята ни — и всяка от нас имаше да напише двайсет страници за древна вълшебна цивилизация, но със специалната подла уловка да е такава, чийто език не владеем. Съгласихме се на замяна: моето есе щеше да бъде за двата анклава на династията Чжоу, а тя щеше да работи върху анклава Пратиштхана, и всяка щеше да преведе източниците за другата.
Довършихме обяда си в синхрон и разчистихме чиниите по едно и също време, та никоя да не остава сама на масата. Като отидох да транспортирам подноса си, още се чувствах странно и малко разтреперена вътрешно. Бях доволна, че Ибрахим се падна точно пред мен: вгледах се сърдито в тила му и се замислих за самодоволното му подсмихване. Отчаяно исках отново да съм ядосана, само мъничко ядосана. Но той ми хвърли бърз поглед, докато отминаваше и не се подсмихна; вместо това се умърлуши. Втренчих се объркано в него, а в този момент Орион тръсна подноса си точно зад мен.
— Хей, какво беше всичко това? Да не би да имаш проблем с Клои и Магнъс? — произнесе раздразнено той, точно все едно беше очаквал да отида да седна с тях.
Вероятно беше очаквал именно това. Кой не би седнал на нюйоркската маса, отвори ли му се и най-бегъл шанс; що за глупак не би избрал това пред седенето сам, чудейки се дали някой ще се присъедини?
— О, нима се очаква просто да подтичвам зад теб? — троснах се в отговор. — Извинявай, не бях осъзнала, че съм се сдобила със статута на член на свитата ти. Представях си, че първо ще се наложи да се подмажа подобаващо. Най-добре да раздаваш значки или нещо от тоя род на хората. Така ще можеш да ги гледаш как се боричкат за тях.
Чувствах се точно толкова жестока, колкото звучах. Орион се поизвъртя леко, та да се вгледа в мен, изражението му стана едновременно ядосано и изненадано. Под зелените точки на бузите му, явно от нещо напръскало го в лабораторията, избиха червени петна.
— О, върви в ада — процеди малко дрезгаво и се отдалечи забързано с прегърбени рамене.
Между нас и вратите имате разпръснати около пет различни групички деца и те всички се обърнаха към него, а по лицата им се изписаха надежда и пресметливост. Всеки от тях прехвърляше в главата си съвсем същото уравнение, което се въртеше в моята във всеки час от всеки ден. И тъй като те не бяха тъпи упорити малоумници, до един бяха съгласни да са мили с Орион Лейк в замяна на това да оживеят; биха се борили за шанс да станат част от свитата му. И той го знаеше, но вместо това полагаше усилия да се намира около мен. И ако вече не чакаше да се превърна в черна вещица, това значеше, че иска да се намира в компанията на някого, който не коленичи пред него.