Намерих идеята за противна; това го правеше прекалено свестен човек, а какво право имаше да е свестен човек отгоре на факта, че минаваше за монументално глупав супергерой? Но малко или много, това беше единственото логично обяснение. Лоша идея е просто да стърчиш насред столовата, докато всички останали се изсипват навън, но аз правих точно това в продължение на почти цяла минута, взирах се след него с длани, свити в юмруци, все още не на себе си: бясна на него, на Клои и на всички заобикалящи ме, бях ядосана дори на Аадхия и Лиу, задето ме накараха да ми се доплаче само с благоволението си да седнат при мен.
И после го последвах. Той беше тръгнал към стълбите като всички останали, но вместо да поеме нагоре към библиотеката като тях, се движеше сам надолу, подобно на някой лунатик, вероятно да поработи в алхимичната лаборатория или нещо такова. Или като някой, който предпочита да бъде нападнат от зловредни, вместо да търпи излияния. Проскърцах със зъби, но не беше от кой знае каква помощ. Догоних го по средата на първото рамо.
— Може ли да изтъкна как само преди четири дни ти ме обвини, че съм серийна убийца — заговорих. — Простено ми е да не съм загряла, че искаш да седна с теб на обяд.
Той не ме погледна, а само побутна раницата си по-високо на гърба.
— Сядай където искаш.
— Така и ще постъпвам — уверих го. — Но като правиш чак такъв въпрос, другия път ще те предупредя, че не искам да седя с приятелите ти от твоя анклав.
Това вече го накара да ми отправи сърдит поглед.
— Защо не?
— Защото искат да им се коленичи.
Раменете му ставаха все по-малко прегърбени.
— Казва му се произнесе, като провлачи раздразнено думите. — Около На Повечето хора са в състояние да преживеят обяда, без да се превърнат в акт на война.
— Аз не съм повечето хора — заявих. — Също така разпределянето по маси си е чист акт на война и ако не си го забелязал, направо е срамота. Нима мислиш, че всички вечно се стремят да седнат с теб заради изключителната ти особа?
— Предполагам, че ти просто си имунизирана — заключи той.
— Точно такава съм — отсякох, но той ми се подхилкваше предпазливо изпод пораслата си коса и както ставаше ясно, аз лъжех.
Глава 6
Материализация
Нямам особено ясна представа как хората се държат нормално с приятелите си, защото преди не съм имала такива, но хубавото беше, че същото важеше и за Орион, така че и той нямаше кой знае какви познания. И тъй, поради липсата на по-добра идея, просто избрахме да грубянстваме един към друг, което беше супер лесно за мен и освежаващо и ново преживяване за него и в двете посоки: да е благороден към дребните хорица явно му беше втълпено от най-ранна възраст.
— Бих реагирал на това, но майка ми много държи на маниерите — изтъкна пред мен след вечеря на следващия ден, когато аз го дръпнах рязко от стълбището за надолу. Просто му заявих, че е глупав идиот, задето продължава да се крие в алхимичните лаборатории.
— Също и моята, но при мен не прихвана — отвърнах и го дръпнах нагоре към библиотеката. — Пет пари не давам, че ти се нрави да седиш сам прегърбен над лабораторна маса също като някой таласъм. Достатъчно често съм близо до смъртта, без да създавам допълнителни възможности.
Освен ако нямаш проект, който трябва да завършиш — и няколко приятели не ти пазят гърба, — библиотеката е мястото, където искаш да бъдеш — най-сигурното в цялото училище. Стелажите за книги се извисяват нагоре и нагоре, докато не изчезват в същата тъмнина, която обгръща стаите ни, така че отгоре няма къде да се спотайват зловредни. Също така на нивото на библиотеката няма никакви тръбопроводи; ако ти е нужна тоалетна, трябва да слезеш до етажа на столовата. Дори въздуховодите са по-малки. Въздухът е застоял и мирише на мухъл и стара хартия, но това е цена, която сме склонни да приемем. Прекарваме тук всяка свободна минута, само дето в читалнята няма достатъчно място за всички. В Магьосническата академия никой не се впуска особено често в истински битки — просто е глупаво, — но от време на време анклавите воюват за маса или за някоя от хубавите зони за четене с меки дивани, които са достатъчно големи, че да дремнеш на тях.
Горе на нивото на мецанина има и няколко по-малки читални, но те всички са заплюти от консорциуми от два или три по-малки анклава, такива, които не притежават достатъчно власт да претендират за добър район от основната читалня, но все пак повече от достатъчно, че да не допускат аутсайдери, пожелали да се натрапят. Нкойо е канена сравнително често там горе от децата от Занзибар и Йоханесбург. Ако не си поканен обаче, не си струва да се качваш, дори да има предостатъчно място. И по изключение това не важи само за мен; ще прогонят всеки на принципа, че ресурсът е прекалено важен, та да не бъде контролиран.
Единственото друго относително добро място за работа е някоя от учебните кабини, вместени сред лавините, но те невинаги са където трябва. Възможно е да зърнеш някоя сред стелажите със зеления й абажур, стърчащ като клюн, но докато минеш на съседния ред, нея вече я няма. Ако все пак нацелиш някоя и се заловиш за работа, но по някое време задремеш над книгите, като нищо ще се събудиш в сумрачен коридор сред хрущящи стари свитъци и книги на езици, които дори не разпознаваш. Късмет в тъмното е да намериш пътя обратно, преди нещо да намери теб. Библиотеката е а не
Бях успяла малко или много да запазя за себе си едно местенце, съдържащо надраскано старо бюро, което сигурно е тук, откакто съществува училището. Намира се в ниша, която никой не би забелязал, освен ако не стигне до края на реда с чародейства на санскрит и не завие към следващия ред, съдържащ чародейства на староанглийски. Неслучайно почти никой не ходи там. Стелажите наоколо са отрупани с ронещи се свитъци и каменни плочи с надписи на толкова древен праезик, че вече никой не го знае. Ако се случи на минаване да се загледаш прекалено задълго в някой папирус, училището може да реши, че в момента изучаваш този език, и да те видим как ще успееш да разгадаеш магиите, които ще получиш в този случай. Така хората се оказват задавени от заклинания: получаваш дузина едно след друго, които не успяваш да усвоиш достатъчно добре, та да ги изпълняваш, и изведнъж ти става невъзможно да ги пропускаш и да минеш на следващите, дори да ги търгуваш. Вече научените магии са всичко, с което ще разполагаш до края на живота си. Не е кой знае каква утеха, че остатъкът от живота ти няма да е особено дълъг, ако имаш на разположение само магии от втори курс. Отгоре на това пътеката минава под един от пасажите, свързващи зоните на мецанина, така че сериозен участък от нея е тъмен.
И именно на това място аз открих своето бюро. Миналата година рискувах с краткия маршрут, защото си набелязах специален проект лично за мен: анализ на общото между заклинания за обвързване и принуда на санскрит, хинди, марати, староанглийски и средноанглийски. Очарователна тема, знам, но пасва идеално на наклонностите ми и ме освободи напълно от финалния изпит по езици. В противен случай трябваше да понеса пет часа в класна стая, пълна с други апетитни второкурсници, които щяха да се погрижат да седя на супер лошо място. Също така темата почти ми гарантира участието в Прото-индо-европейски семинар следващата година, в който винаги се включват поне десет ученици, чудесна бройка за такова мероприятие. Но за да получиш нужната оценка на такъв проект, трябва да направиш някоя и друга справка, или по-точно около петдесет. Само събирането на книгите от съответния език би отнело към половин час от всеки от сеансите ми за работа.