Не можех просто да ги задържа — или по-скоро можех; вариантът бе да ги скрия в някой тъмен ъгъл или да ги отнеса в стаята си; тук няма кой да те спре на вратата или пък да те глоби заради закъснение. Но ако си дори мъничко небрежен към книга от библиотеката, следващия път, като ти потрябва, няма да е там и едва ли някога ще я откриеш по рафтовете отново. Така че всеки път ги връщам по рафтовете и имам джобен бележник, който нося със себе си още от първата година. Вътре фигурират заглавието и каталожният номер на всяка използвана книга, бележка на кой ред се намира, на колко секции от края, на кой рафт от пода нагоре и заглавията на непосредствените съседи. Дори скицирам с цветни моливи гърба на особено ценните. Благодарение на това съм в състояние да се докопам до почти всяка от тях и точно преди дипломирането догодина сигурно ще успея да продам бележника на по-млад ученик от академичната пътека по езици срещу известно количество мана. Това е ценното да се товариш с купища работа.
Но преди да си намеря това бюро, когато имах проект, всеки ден след съкратен обяд тичах тук горе, вземах нужните ми книги, влачех ги до някоя празна класна стая долу, работех четиресет минути, затътрях ги обратно горе, връщах ги по рафтовете и после повтарях всичко наново, за да поработя още два часа след вечеря. Не можех да си осигуря място в читалнята и животът ми да зависеше от това, дори на някоя от противните маси в тъмните ъгли, където трябва да използваш собствената си мана, та да имаш светлина.
Беше тежък процес дори за по-проста тема, когато всички книги са на един ред, ако не на един рафт. Да се бъхтя в секция за санскрит обаче, а после по целия път до модерните индийски езици в основната зона и след това до секцията по староанглийски всеки път, когато имах да свърша нещо, би било прекалено голямо усилие. Вместо това поех риска и отидох отзад. Наградата ми беше, че си уредих бюро. Да, намираше се под пасажа, но си имаше осветление, което се включваше само с мъничка капка мана, а освен това беше много удобно: изработен от масивно дърво голям плот, масивни извити крака и открити страни, без чекмеджета, без скривалища, където да се спотайват зловредни. Повече от достатъчно голямо е за двама. Просто никога не съм имала кого да поканя.
Орион винаги беше избягвал библиотеката като чума, как то се оказа, точно по противоположната причина: в мига щом влязохме в читалнята, половината глави се вдигнаха — на тези, седнали с лице към вратата, — и по лицата им цъфнаха приканващи усмивки. Човек можеше да види как всички се озъртат около себе си и избират наум най-големите слабаци, които да отворят две места. Той прегърби рамене. Не го винях, че не му допада, но го фраснах силно в гърба, задето беше такъв лигльо.
— Престани да се държиш, все едно някой ще те ухапе. Обещавам да те пазя — добавих, което беше предвидено като шега, само дето като тръгнахме между стелажите, трима души поотделно се пробваха да ни последват нехайно, а на мен наистина ми се наложи да ги скастря здраво. Той лично не предприе нищо.
— Не се каня да ти бъда личен бодигард — уведомих го, когато най-сетне се отървахме от третата, момиче, което само дето не изтъкна директно как Орион ще се забавлява повече в тъмните недра на библиотеката с две момичета, вместо само с едно, очевидно единствената възможна причина Орион да е тук с мен, но не го направи само защото я срязах, преди да е стигнала толкова далече. — Можеш сам да си груб с фенките си.
— Но теб толкова те бива — изтъкна той, а после добави: — Не, съжалявам, аз просто… — Това не го довърши, а подхвана нещо ново. — Луиза ми се предложи. Три дни преди… — Замълча.
— Преди Джак да й види сметката — довърших услужливо. Той кимна. — Оттогава ти реши, че имаш моралното задължение да даряваш величествените си услуги на всеки, който помоли? Дори не знам откъде намираш време.
— Не! — Изгледа ме сърдито. — Просто се ядосах и я отблъснах, а после тя беше мъртва и аз дори не знаех как точно е умряла. Мислех си, че като се е случило, тя е решила, че не съм се притекъл, защото още съм бил ядосан. Осъзнавам, че е глупаво — добави. И наистина беше глупаво, предимно защото винеше себе си за напълно погрешното нещо. Което беше доста очевидно за мен и той го забеляза. — Какво? — попита войнствено.
Бих могла да избера варианта да си премълча. Би било много мило. Вместо това произнесох:
— Умряла е, защото като си отказал, тя е потърсила друг и Джак е приел. — Той се взря ужасено в мен. — Имал е нужда от съгласие под някаква форма, за да отнеме силата на друг маг. С повечето злодеи е така.
Орион придоби вид, сякаш леко му се догади. Не обели и дума по път към бюрото ми. Повече никой не ни обезпокои и разходката беше значително по-кратка от обичайното. В нормална ситуация ми се налага да спирам и да чета заглавията по гърбовете веднъж на три стелажа, та да съм сигурна, че се придвижвам в правилната посока и да проверявам осветлението. Това е друг любим трик на училището. Тъй като над главите ни няма къде да бъдат закачени лампи, редовете са осветявани от носещи се наоколо мътни светлинки с мана. Помагат ти, макар и с неохота, да разчетеш заглавията, дори подскачат, ако полетиш нагоре по рафтовете — или се покатериш за онези сред нас, които нямат мана за прахосване, та да се реят наоколо като гигантски глупци, — но ако не ги използваш активно, те избледняват така хитро, че не забелязваш, докато не са на ръба да угаснат. А после се налага да хвърляш своя собствена светлина, защото наистина угасват, ако продължаваш да вървиш, дори ако само завиеш зад ъгъл. Но с Орион редом с мен всички се задържаха достатъчно ярки, така че се налагаше да хвърлям само бегъл поглед, та да съм сигурна за вярната посока.
До бюрото ми дори чакаше втори стол за него. Орион просто седна, без да огледа дори веднъж, а какво остава за два пъти, и мигом започна да си разопакова нещата. Аз ритнах стола му и го накарах да ми помогне да проверим рафтовете зад гърба ни, да освети ярко нагоре и надолу стените на нишата и около краката на бюрото, да отдръпне бюрото и после да го върне на мястото му.
— Добре, стига вече, в библиотеката сме — заяви най-накрая малко раздразнено.
— Съжалявам, отегчавам ли те с най-общите си предпазни мерки? — троснах се. — Не всички сме неуязвими герои.
— Да, но това не значи, че е нужно да се държиш като побъркана параноичка — отвърна той. — Хайде сега, колко пъти са ти се нахвърляли изобщо?
— През изминалата седмица ли? Да спомена ли и който ми уреди лично ти? — поинтересувах се и скръстих ръце.
— Как иначе? — Той завъртя очи. — Колко пъти са ти се нахвърляли преди това? Пет! Шест?
Втренчих се в него.
— На може би.
Той зяпна.
— Наистина?
— Ако съм внимателна, нападана съм два пъти седмично — поясних. — Не внимавам ли, случва се пет пъти или повече. Аз съм тирамисуто на класа. Неудачницата с порядъчно количество мана, на която се налага да прекарва времето си сама. А дори да не беше така, повечето хора са нападани поне веднъж месечно.
— Не са — заяви категорично той.
— Ама са — уверих го.
Той вдигна ръкава си, за да ми покаже загадъчен предмет на китката си, кръгъл медальон на кожена каишка, който приличаше на часовник достатъчно много, та да не обърнеш внимание, ако му хвърлиш само бегъл поглед. Би могъл да го изложи на показ на оживена улица, пълна с простосмъртни, и на никого дори не би му мигнало окото. Отвори го и дори беше часовник, само дето през няколко миниатюрни кръгли прозорчета на циферблата можеше да се надникне вътре, където се въртяха мънички зъбчати колелца на поне шест различни пласта. Всичките бяха от различни метали и се преливаха в нюанси на зелено, синьо и виолетово.
— Получавам сигнал, ако някой от анклава ни е в беда и в момента тук има единайсет души от Ню Йорк.
— О, хубаво, на тези от анклава ти не им се нахвърлят веднъж месечно — отбелязах. — Позициите и властта вървят със съответни привилегии. Шокирана съм. Това ли използвате всички за поделяне на сили? — Погледнах надолу, а той го затвори. Върху капака беше гравирана богато декорирана паркова порта от ковано желязо, със звезден залп отзад, а около нея бяха калиграфирани буквите „Н“