— И според теб зловредните го знаят? — учуди се той. — Или пък ги интересува?
— Според мен се насочват към най-ниско висящия плод и това никога не е един от вас. Твоята приятелка Клои има приближени, които предлагат да опитват първи храната й и да й набавят нужни материали. Когато изпълнява задание, може да получи помощ от най-добрите тук, но не й се налага тя да им помага в замяна. Сигурно вечер е изпращана до стаята си от двама души, когато най-сетне напусне перманентно резервираното й място на диван тук. — Отметнах брадичка към читалнята. — Разполагате с приспособления за поделяне на енергия и вероятно… — Стиснах ръба на тениската му и повдигнах, за да разкрия токата на колана му, която — да, познахте — представляваше първокласна стойка за предпазен щит. Нещо сходно на изработваното от Аадхия, само дето в сравнение нейните се явяваха еквивалентът на аматьорски занаятчийски проект, дело на петгодишно дете.
Той отскочи лекичко и изграчи, сграбчи ръката ми, все едно му се бях натиснала, но аз вече бях пуснала тениската. Изсумтях и насочих пръсти към лицето му, което го накара да подскочи още веднъж.
— Не си въобразявай нещо, богаташче. Не съм някоя от фенките ти.
— Да бе, не го бях забелязал — промърмори той, макар едновременно с това да се беше изчервил.
Седнах пред есето си по история и текстовете, които щях да преведа за Лиу. Когато работя, доста се вглъбявам, така че като започнах, вече не обръщах кой знае какво внимание на Орион. Особено при положение че нямаше как да си спестя обичайните периодически проверки на периметъра. не правеше такива. Спрях, като свърших с плана за есето си и първия превод, и станах да се раздвижа: да се оставиш да се схванеш на стола е поредната лоша идея. Именно тогава забелязах, че той седеше на мястото си и се взираше все в същата страница от лабораторното си задание.
— Какво?
— Наистина ли мислиш, че другите деца са атакувани много по-често? — произнесе рязко, сякаш през цялото време го беше глождила тази мисъл.
— Май не си толкова умен, а? — попитах, както бях в йога поза „куче, гледащо надолу“. — Как мислиш, защо хората искат да попадат в анклави?
— Това е навън — отговори той. — Тук вътре всички сме заедно. Всички имат еднакви шансове…
Той се обърна да ме изгледа по средата на изречението, при което обърнатият ми наопаки поглед го освести и осъзна какви глупотевини е надрънкал. Млъкна и отново придоби нещастен вид. Удостоих го с презрителното изсумтяване, което си беше заслужил, и подхвърлих саркастично:
— Така значи. Луиза е имала същите шансове като Клои.
— Луиза беше обречена — посочи Орион. — Не знаеше нищо, не беше подготвена. Затова се грижех толкова много за нея. Не е същото.
— Хубаво. Мислиш ли, че имам същите шансове като Клои?
Явно в това също нямаше как да убеди сам себе си и се подразни. Отклони очи и каза:
— Ти собственолично си съсипваш шансовете.
Изправих се и отговорих със стегнато гърло:
— Майната ти тогава, разкарай се от мен.
Той само изпухтя дори без поглежда обратно към мен, все едно приемаше, че се шегувам.
— Ето, виж се. Едва ми обелваш по някоя дума, а пет пъти ти спасих живота.
— пъти — поправих го.
— Колкото ще да са — отвърна. — Наясно ли си, че през изминалите три дни буквално всеки сред познатите ми ме предупреждава да се пазя от теб, защото си злодей? Държиш се като такъв.
— Не е вярно! — отрекох. — се държеше като такъв. Злодеите са
— Добре, няма опасност да бъдеш обвинена в това. — Приведе се над книгите си с гримаса на лицето; дори не беше осъзнал, че се бях канила да го фрасна по главата. И все още имах желание да го направя и да му се разкрещя, че не е нужно да върша нищо, та хората да ме приемат за зло, никога не е било нужно — само дето не го беше приел просто така. Сметна ме за черна вещица, когато му предоставих наистина солидна причина и по-важното, седеше тук, на моето бюро, и разговаряше с мен като с пълноценен човек, а аз не исках това да спира. Така че вместо да го фрасна, приключих с поздрава си към слънцето, върнах се при бюрото и продължих с работата си.
Когато би предупредителният звънец за вечерния час и най-накрая си събрахме нещата, той произнесе плахо:
— Искаш ли пак да дойдем тук утре след закуска?
— Някои от нас нямат възможност да прехвърлят смените си по поддръжката на други — отговорих, но гневът ми се беше изпарил. — Кой е поел твоята?
— Нямам такава — заяви той със стопроцентова невинност и придоби озадачен вид чак когато го изгледах. Всички получаваме смени за поддръжка веднъж седмично; дори да си бъдещият доминант на нюйоркския анклав, това пак не би те спасило от възложение. Само ти спестява необходимостта да го вършиш лично. Членовете на анклави обикновено се събират в групи по десет и прехвърлят всичките си смени на един човек, а в замяна му обещават да се присъедини към съюза им, като дойде време за дипломиране. Наричаме го академична пътека по поддръжката, макар да е строго неофициално, и това е един от най-надеждните начини да попаднеш в анклав след завършването. С радост допускат в редиците си всеки склонен да изпълнява буквално всевъзможни гадости, а и тези от поддръжката излизат с практически опит в ремонта точно на типа инфраструктура, използвана от анклавите.
Но също така това е един от най-добрите начини да умреш. На учениците от поддръжката им се налага да пропускат приблизително половината си часове, така че винаги се намират на ръба на бръснача да се провалят, а и по този начин се лишават от усвояването на много теория и заклинания за напреднали. И по-важното, те са тези, на които се налага да влизат в стаи с мистериозни дупки по стените, течащи тръби, изгоряло осветление; с други думи, на места, където предпазните прегради са нестабилни и е по-вероятно да се вмъкнат зловредни. И няма как да поемеш смяна и после да я пропуснеш. Ако не изпълниш адекватно задачите си в рамките на посочената седмица, не си допускан в столовата, докато работата не бъде свършена. Ако си обещал на някого да поемеш смяната му и не изпълниш, губи достъп до столовата, така че представителите на анклави държат стриктно под око своите малки помощници. Или поне повечето от тях.
— Някой друг от Ню Йорк е уредил нещата вместо теб, нали? А ти дори не си наясно — заключих. — Това е долно, Лейк. Поне от време на време благодари на бедното хлапе. — Бедното хлапе друг път. Бих поела чужди смени по поддръжка, без да се замисля: и бездруго вече имах гигантска мишена на гърба си. Но всъщност конкуренцията е доста сериозна и аз се отказах още през първите седмици, защото никой от анклавите не пожела да ме наеме. Дори не разговаряха с мен, та не разполагах с кой знае какви възможности да им се докарам някак. Честно казано, липсата на възможност не беше единствената ми пречка в случая.
Той се изчерви.
— Каква е задачата ти за тази смяна?
— Почистване на лабораториите — отговорих. — Чистенето на алхимичните лаборатории е противно по начина, по който са противни всички задачи от поддръжката, но не е като да се мъчиш да запълниш дупка в стена или да коригираш предпазно заклинание. Веднъж ми се наложи да поправя излиняла защита над въздуховод в една от семинарните зали близо до работилницата. Предпазната преграда беше толкова изтъняла, че буквално цяла тайфа пробивани чакаха да се вмъкнат. Тези най-отпред бяха плътно притиснати към нея: пет или шест чифта лемурски очи се взираха в мен с лаком копнеж, а от пълните им с остри като игли зъби се стичаше слюнка. Накрая взе, че ми писна от тях и прахосах малко мана, та физически да ги натикам достатъчно дълбоко обратно във въздухопровода, за да изпълня преградно заклинание.