— Аз пък — изръмжах му свирепо и ако беше изрекъл още една покровителствена дума, щях да изсипя овесената си каша на главата му. Той обаче се изчерви и видимо преглътна. Външно изглеждаше приблизително както се чувствах аз вътрешно, когато Аадхия беше седнала при мен. Все едно за него беше съвсем ново изживяване да срещне човек, който няма желание да го употреби до последната капка. Така или иначе, просто проскърцах със зъби и поделих полупълната каничка със сметана, която бях отмъкнала тази сутрин.
Крайният резултат беше, че бях нагазила в тази бъркотия до колене, точно както стояха нещата и предишната седмица, когато той влетя в стаята ми в ролята си на бял рицар, ако не и повече. Както ставаше ясно, нямаше да използвам приятелството си с него, за да напредна, а междувременно се справях доста успешно да накарам всички от анклавите да ме мразят ожесточено вместо просто умерено. Както я бях подкарала, щях да съм го постигнала още преди края на срока. И макар Аадхия, Лиу и Нкойо вече да не ме отбягваха активно, нямаше да ме изберат пред гаранцията да оцелеят. Следващата година щеше да започне сериозното сформиране на съюзи и те трите бързо щяха да бъдат придърпани от една или друга група. Колкото и на Аадхия да й се нравеше да говори, че е неудачница, разполагаше с добре лъсната репутация, точно както и останалите две. Моята стартира мътна и в момента беше в процес да бъде окъпана от помията на собствената ми гордост.
Но хубаво: при положение че не бях в състояние да проявя самоконтрол да я преглътна и просто да се направя на подмазвачка за достатъчно дълго, та да си спася живота, очевидният отговор беше, че се налага да издиря начин да демонстрирам пред всички колко сила притежавам. Тогава все някой щеше да ме поиска заради самата мен и може би щях да престана да саботирам всяка възможна оферта за съюзяване, която получа.
И бездруго планът ми беше такъв, да пожертвам няколко кристала и някак да установя репутацията си. И времето за това беше сега, тъй като активността на зловредните спада значително след дипломирането. Много от тях биват убивани долу от спасили се дипломанти или пък се изяждат взаимно насред яростното лапане. Останалите пък са добре заситени и са заети да си търсят тихо ъгълче, където да пръкнат множество зловредни бебета. А тук, горе, от борба с вредителите са изтребили зловредните, живеещи сред нас. Строителите знаеха, че известен брой от тях си проправят път догоре, та два пъти в годината помещенията са добре обгаряни. Включва се силен предупредителен звънец, ние всички се втурваме към стаичките си в общежитието, затваряме се вътре и барикадираме вратите си стабилно, колкото можем. После огромна стена от пламъка на простосмъртните е призовавана и запращана на весела обиколка из сградата да изпепелява цели орди от бягащи отчаяно зловредни от последния до най-долния етаж.
Ако се чудите защо не прилагат тази отлична система долу в залата за дипломиране, та да разчистят зловредните, преди да вкарат вътре дипломантите, така е било замислено, но механизмът се е повредил около пет минути след като училището е отворило врати. Никой не слиза за поддръжка в залата за дипломиране.
Както и да е, заради това въвеждането се случва буквално вечерта след дипломирането: това е най-безопасният ден от годината в Магьосническата академия и после мястото остава относително спокойно за месец или два. Така че ако дотогава не издиря прилично извинение да издухам много сила — като например душеядец, не че тая остатъчна горчивина или нещо от сорта, — няма да ми падне такова до края на първата четвъртина от учебната година, а дотогава вече ще са сформирани голям брой от съюзите.
За цялата сутрин не свърших почти никаква работа. На темата за анклавите Чжоу, унищожили се взаимно преди около три хиляди години, й беше трудно да се пребори с въртящия се в главата ми въпрос какво да сторя, та да изпъкна. Бих могла някоя сутрин просто да устроя сцена в столовата и да накарам ред маси да се разпаднат, но ме втрисаше от идеята да пилея мана по подобен начин, а и да я хабя така би ме накарало да изглеждам доста тъпа. Или пък по-лошо, при положение че я пилея лекомислено, хората можеха да придобият впечатлението, че притежавам абсурдни количества сила, а това би било истина, ако бях… познахте, черна вещица. Те и бездруго имаха желание да вярват именно в това.
Вдигнах ръце от собственото си есе и се залових с преводите, които дължах на Лиу. Единственият речник на санскрит на рафта днес беше чудовищна шесткилограмова тухла, но поне прехвърлянето на страниците му беше механично и това позволи на значителната част от мозъка ми да се тревожи за наличния проблем. Реших да си поставя краен срок да измисля сценарий до края на следващата седмица. В противен случай щях да се престоря, че нещо ме е стреснало, може би в работилницата, където Аадхия да стане свидетел…
В този момент мисловният ми поток беше накърнен, защото Орион обърна глава да погледне зад нас и аз осъзнах, че го правеше за трети път. Преди не го бях забелязала, защото поначало си е напълно нормално. Аз надзъртам над рамо може би веднъж на пет минути и е напълно автоматизиран акт. За него обаче не беше нормално и преди да съм успяла да попитам какво е набелязал, той вече беше станал от бюрото, просто заряза книгите си и всичко останало и затича между стелажите към читалнята.
— Лейк, какво става, по дяволите? — креснах след него, но той вече се отдалечаваше.
Можех да затичам след него достатъчно бързо, та да го догоня, само дето в такъв случай бих се движила с максимална скорост към каквото и да се намираше напред, а то несъмнено беше нещо наистина опасно. Ако той се отдалечеше прекалено, редовете щяха да се разтегнат, та да ми попречат да го настигна, а това би значело да тичам с всички сили съвсем сама по тъмните коридори, което беше също толкова гениална идея, колкото звучи.
Също така можех да остана паркирана на бюрото, само дето в такъв случай не бих разбрала какво преследва той. А ако в библиотеката се беше вмъкнало нещо наистина свирепо, като нищо би могло да се изплъзне на Орион и да дойде за мен. Така или иначе бях търсила начин да се изтъкна: какво повече бих могла да поискам? Да извадя от строя нещо голямо в читалнята би било отлично, стига Орион да не го убиеше, преди да стигна. Може би дори щях да спася
Подвластна на шеметно ликуване от това видение, аз станах и тръгнах по петите му, само че с порядъчно предпазливо темпо. Като поех покрай реда на книгите на санскрит, дочух примамливата песен, която го беше призовала: от читалнята долитаха приглушени крясъци. Не можех да преценя какво провокираше виковете, но броят на гласовете даваше да се разбере, че е нещо впечатляващо. Постъпих мъдро да се движа бавно обаче: намирах се едва в секцията, посветена на Ведическата цивилизация, а Орион вече завиваше към основната зона с чародействата далече напред.
Аз се държах фокусирана върху надписите на гърбовете на отминаваните книги и спазвах определената си скорост, най-добрия начин да попреча на библиотеката да ми играе номера. Но пътеката вече се показваше неоснователно бавна и неподатлива и после нещата се влошиха: търсех познати книги и отправни точки и зърнах две заглавия от малкия ми каталог, писани от същия автор и през същото десетилетие, с цял стелаж помежду им. Трябваше да започна да чета целенасочено на висок глас последното заглавие на всеки ред и да первам с пръсти ръба на всеки стелаж, та да принудя мястото да ми позволи някакъв реален напредък.
Което беше изключително странно, защото чувах крясъците от читалнята да се усилват. В далечния край на реда пробляснаха червена и виолетова светлина: вълшебството на Орион в действие, което вече започвах да разпознавам само от ритъма на изричаните заклинания. Явно вече се вихреше сериозна битка. Обичайно училището е повече от доволно да те пусне насред подобна бъркотия, ако си достатъчно глупав да се втурнеш Освен ако, хрумна ми, въпросният зловреден не притежава реални шансове да надвие Орион. Все пак се движех към читалнята с намерение да му помогна, а в магията намеренията са от значение. То се знае, че училището би се радвало да се отърве от него, като го вижда как вилнее и причинява гладуване на мястото.