Тази идея никак не ми се хареса, а още по-малко ми допадна колко много не ми се хареса. Освен ако не е от практически съображения, да се привържеш към някого тук вътре е като да пратиш специална покана за злочестини, дори да не си избрал идиот, който прекарва цялото си време да се подлага на опасност. Но беше прекалено късно. Вече се дразнех достатъчно, че полагах изрични усилия да не затичам. Наложих си да забавя крачка дори повече и внимателно оглеждах абсолютно всяко нещо по рафтовете. Противно на всякакви инстинкти е, но е най-добрият начин да накараш библиотеката да ти позволи да преминеш. Ако ти отнема прекалено дълго да изминеш един ред, трябва да са налични повече секции за дадената тема и съответно библиотеката трябва да измъкне повече книги от празнотата, за да ги запълни. Ако се движиш достатъчно бавно, та да преглеждаш всички заглавия, почти сигурно е, че ще откриеш наистина ценно и рядко издание със заклинания. По тази причина е сигурно, че вместо това училището ще те остави да пробиеш напред.
Само дето по рафтовете започнаха да изникват купища непознати книги и ръкописи. Училището не искаше да стигна до края. Присвих очи и се вгледах още по-настойчиво. През три секции по-нататък зърнах да проблясва златният гръб на тънък том, почти напълно скрит между две камари папируси от палмови листа. Беше на висок рафт, почти на границата на обхвата ми и нямаше етикет.
Отсъствието на етикет значи, че книгата е била прясно изтеглена от празнотата и преди никога не е била на рафта, което от своя страна говори, че е достатъчно ценна, та да се укрива агресивно. А книга, свряна сред ръкописи от палмови листа, подсказваше за достатъчно ценни заклинания, които някой е копирал векове по-късно и дори си е направил труда да позлати гърба. Първо забелязах книгата да наднича, когато бях на две крачки, не откъснах очи дори за секунда, докато доближавах, сграбчих ръба с една ръка, подскочих и я дръпнах. На практика усетих как целият стелаж се разлюлява от негодувание. Не бях толкова глупава, та да се опитам да надникна в книгата, което би я направило обект на подбор. Продължих да гледам право напред и я натъпках в чантата си дори без да нарушавам крачка. Но само по начина, по който пръстите ми се плъзгаха по нея, знаех, че е наистина супер добра. Не само гърбът й беше позлатен, по целите й корици имаше някаква шарка, плюс прихлупваща лента, която да я държи затворена.
След това нещата се задвижиха по-бързо. Позволих си за момент да изпитам самодоволство, защото бях победила библиотеката. Накарах я да ми даде нещо добро и сега щеше да й се наложи да ме пусне, тъй като нямаше да пожелае да ми позволи да отмъкна още някой трофей. И не пожела, но все пак аз бях идиотка. Никога не вземаш нищо оттук, без да платиш. Ама никога.
Придвижих се скоростно през по-модерните езици, а при следващия залп от магията на Орион библиотеката вече не успя да ме спре да зърна колко е разстоянието между мен и основния ред със заклинания. Затичах бързо и това ме отведе достатъчно близо, че да мога да виждам края на реда дори след като заревото от заклинанието избледня. Отне ми най-малко два пъти повече време да се добера, отколкото на Орион. Виковете бяха по-силни, а също и останалите шумове: като завих към главната пътека, чух тънко пищене, бегло напомнящо птича песен и после по-глухо ръмжене. След няколко предпазливи крачки долетя и трети звук, наподобяващ свистене на вятър сред сухите листа в началото на зимата.
Беше възможно първите два да са произведени заедно. В звероподобната и хибридната категория се срещат какви ли не нелепи кръстоски, зловредни, създадени, когато някой крайно умен алхимик е съчетал за смях и печалба две несъвместими същества — ако под печалба разбираш в крайна сметка да бъдеш изяден от собствените си творения, както май се случва с почти всеки злодей, отклони ли се по тази конкретна тангента. Да кръстосаш вълк с ято врабчета може да звучи като глупава идея, но никак не е невероятно. Третият звук обаче беше нещо друго. Не беше точно като материализацията, с която се пребори мама на Бардси Айлънд през онова лято, когато ме влачи пеша през цял Уелс по някакъв стар поклоннически маршрут, това прозвуча по-скоро като звъненето на камбана, но беше достатъчно сходно, та да не може да се сбърка.
Ако в училището някак се беше формирала материализация, мястото й беше точно в библиотеката. Но се изненадах, че се беше отбила в читалнята. Защо не се е задържала в тъмното между стелажите, където би се хранила с изгубили се ученици? И защо в същия момент с нещо друго — с други неща, поправих се наум, защото сега беше ясно, че пищенето и ръмженето идват от различни части на читалнята, прекалено раздалечени една от друга, та да са двете глави на едно същество. В това нямаше никаква логика, а тя съвсем се изгуби, когато чух Орион да изкрещява:
— Магнъс, постави хлъзгав щит!
Тези са използвани само срещу тинести, а те не издават друг звук освен джвакане. Това правеше зловредните в библиотеката наведнъж. Щеше да се получи същинско преддипломантско парти.
И ако Магнъс беше още тук и изпълняваше защитни магии, вместо да побегне, това значеше, че поне едно зловредно държеше под контрол изхода и много от учениците не можеха да излязат. Беше поднесена на тепсия възможност да се представя точно както бях искала. Основната алея дори беше цялата осветена, също като писта на летище.
Не се втурнах по нея, та да се включа в идеално видимата битка. Малко се бях позабавила покрай прибирането на книгата, но никога не съм чак толкова бавна. Библиотеката бе желала да ме задържи на реда за санскрит, а сега ме искаше в читалнята. Това значеше, че не се опитваше да ми попречи да спася Орион. Просто не ме искаше на пътека. И така отчаяно целеше да се махна, че предлагаше неща, за които бях мечтала, седнала на бюрото си в нишата, такива, за които бях копняла.
Така че спрях на място, обърнах се и се вгледах в тъмното.
Отворите на вентилацията тук са стари потъмнели пиринчени решетки, монтирани на пода. Ръбовете им улавят светлината, като се движиш през библиотеката, тънки искрящи линии, които отразяват дори бледото осветление. Не можех да видя онази, която трябваше да се намира зад мен. Нито пък чувах вбесяващото стържене на старите и мърляви вентилатори или дори вездесъщото шумолене от помръдването на страниците: сякаш книгите по рафтовете бяха застинали подобно на врабчета, когато отгоре кръжи ястреб, фоновият шум не беше просто погълнат от трясъците на битката зад мен. Сдържах дъха си и се вслушах. Дочух едва-едва звука от дишането на множество други хора, притаено и мъчително. Лампите бяха напълно угаснали, но със следващия магически залп на Орион щеше да дойде нова светлина. Цялото ми тяло се беше напрегнало в очакване и при поредното яркочервено проискряване срещнах половин дузина човешки очи, които ме наблюдаваха. Бяха разпръснати по дебелите гънки на прозрачната лъскава маса, процеждаща се от вентилационния отвор. Много усти се отваряха жадни за въздух.
Тъй като в часовете по зловредни науки ми се налага да седя на предните редове, имам особено добър изглед към стенописа с дипломирането, на който са изобразени две гигантски зловредни пасти, гордо стоящи от двете страни на училищната порта. Те са единствените зловредни с имена: много отдавна ученици от нюйоркския анклав започнали да им казват Търпение и Кураж и имената се запазили. Предназначението им обаче е чисто декоративно; тук не изучаваме зловредните пасти. Няма смисъл. Не съществува начин да попречиш на зловредна паст да те убие. Ако излезеш достатъчно бързо през портите, не те докопват. Или ако първо не те усмърти нещо друго. Съществува само един практически съвет, предлаган от учебниците: ако можеш да избираш, предпочети другото. Но щом те заловят, дори да е пипало, обвито веднъж около глезена ти, няма измъкване. Не и ако си сам.