Светлината зад мен от заклинанието на Орион угасна и аз останах на място, устремила взор към непрогледната тъмнина, докато стане време за следващата — издължено зарево в яркозелено и синьо. Зловредната паст още беше там. Примигна към мен с някои от взетите си назаем очи: кафяви очи с много различни нюанси и форми и тук-там сини и зелени, плъзгаха се бавно по повърхността в противоположни посоки или редом, докато зловредното продължаваше да изпълзява от вентилацията, някои от тях потъваха и други се показваха на светлината, а зениците им се свиваха заради яркостта. Част от очите се взираха широко разтворени, други мигаха учестено, а трети изглеждаха оцъклени или мътни. Половинката страница на тема зловредни пасти в учебника за втори курс също така ни информираше в цинична проза, че никой не знае какво се случва с консумираните от зловредна паст и че съществува сериозна школа, която вярва как съзнанието им всъщност продължава да съществува и просто се изтощават в мълчанието. За допълнително четиво ни насочваха към литература от Абернати, Кордин и Ли в „Журнала за зловредни учения“, които бяха установили, че е възможно да бъде насочено комуникационно заклинание дори към отдавна погълнати жертви на зловредна паст и да се получи отговор, пък макар и под формата на нечленоразделни крясъци.
Като бях на девет, накарах мама да ми разкаже как е умрял татко. Тя не искаше. Преди това все казваше:
— Съжалявам, мила, не мога да говоря за това.
Но на сутринта след дращещия аз седях на леглото с ръце, обвити около треперещите ми колене, взирах се в металната пътека, получила се от първото гладно нещо, изскочило от тъмнината за мен, и промълвих:
— Не ми казвай как не можеш да говориш за това. Искам да науча.
Така че мама разкри историята пред мен, а после прекара остатъка от деня да хлипа силно, докато боса, както почти винаги, обикаляше наоколо, изпълняваше ритуалите си, разтребваше и готвеше. Виждах белега на глезена й, представляващ пръстен от миниатюрни точки, така познатия пръстен. Преди го бях харесвала, запленяваше ме. Когато бях малка, все се опитвах да го докосна. И разпитвах за него далеч повече, отколкото за татко. Отговора на този въпрос също го отбягваше, но аз не бях осъзнала, че въпросът всъщност е един и същ.
Единственият начин да спреш зловредна паст е да предизвикаш лошо храносмилане. Ако сам се втурнеш в зловредната паст с достатъчно могъщ щит, имаш шанса да влетиш вътре, преди да е започнала да те яде. На теория, ако успееш да достигнеш вътрешността, оттам би могъл да я накараш да се пръсне. Но обикновено хората не стигат толкова далече; съществуват само три известни случая някога да е изпълнявано, и то от кръг от магове. Единствената реалистична цел за сам маг е да я разсее. Това е всичко, което е сторил татко. Сграбчил пипалото и го дръпнал настрани от мама и обратно в масата, съставяща зловредната паст. Имал време да се обърне и да й каже, че обича нея и мен, бебето, за което тъкмо били осъзнали, че е на път. После зловредната паст пробила предпазния му щит и го погълнала.
Може да е била точно тази. Знаех, че не са били Търпение и Кураж. Те са толкова големи, че вече не шават много наоколо, а и рядко ядат ученици, освен ако не се случи по грешка. Прекарват деня на дипломирането да поглъщат всяка друга зловредна паст, попаднала в обхвата на пипалата им, както и всевъзможни други едри зловредни. Тази тук очевидно е по-енергична. Преди никога не е имало зловредна паст в помещенията на училището. Разбира се, доколкото ми е известно на мен, но те не са от типа зловредни, на които някой се изплъзва, та да разкаже. Получаваш доста предупреждения от хората, които крещят и се мятат, докато биват преглъщани. Но подвизаващите се в училището чудовища винаги са били склонни да чакат долу за годишното си пиршество.
От читалнята дойде следващото проблясване точно когато зловредната паст измъкна последната си част от вентилацията, масата вещество за кратко запази ъгловатата форма, в която е била сплескана, и после се превърна отново в буца. Просто седеше там, а безмълвните усти по нея се движеха и поемаха дълбоко въздух, все едно се възстановяваше от сериозни усилия, положени да се изкачи тук и да ловува. Не побегнах, нямаше нужда. Дори по-дребна паст не яде само един наведнъж. Ако ме излапа, ще й се наложи да остане тук и да храносмила, преди да може да помръдне наново, а през това време всички ще са се разбягали. Заради това библиотеката се беше опитвала да ме задържи настрана: та да не отправя предупреждение. Искала е да предостави на зловредната паст добри шансове да изяде не само Орион, но и всички в читалнята. А да не споменавам четирите мощни зловредни, които вероятно са дошли, самите те бягайки от зловредната паст.
Направих заднешком първата си бавна и предпазлива стъпка към тъмната читалня. И после още една, когато зад мен се задейства следващото заклинание на Орион. Зловредната паст издаде дълбока въздишка от всичките си усти и се задвижи — Замръзнах и се зачудих дали бях видяла погрешно, но явно Орион си беше послужил с някаква вариация на магия за спускане на затворнически купол и бях обгръщана от неоново розова светлина, отразявана от лъскавите гънки на зловредната паст, която се придвижваше с изумителна скорост, а очите и шепнещите усти се показваха и потъваха сред вълните.
Не се беше насочила към читалнята, а в другата посока, директно към стълбището в далечния край на коридора, отвеждащо от библиотеката към общежитието на първокурсниците. В момента най-малките ученици бяха по стаите си, всички онези, които нямаха анклав да ги прибере на някоя от масите в читалнята, подготвяха домашните си по двойки или дори тройки. Зловредната паст щеше да се разстеле по коридора и да блокира възможно най-много врати, а после щеше да започне да вмъква пипала вътре и да вади крехките стриди от черупките им.
И нямаше какво да сторя, за да ги спася. Най-бързият друг начин да се достигне до общежитията, беше да притичам през читалнята и по другата половина от коридора до стълбището там, така бих се озовала в противоположния край на общежитията. Докато заобиколя, вече нямаше да е необходимо предупреждение. Учениците от другия край щяха да крещят достатъчно силно.
Но това беше единственото, което можех да сторя, единственото, което изобщо някой можете да стори, защото няма как да убиеш зловредна паст. Когато зловредна паст погне анклав, дори тяхната единствена цел е отбрана: укриват се, затварят входове, прогонват останалите зловредни, та пастта да избере да ловува другаде. Дори най-великите магове на земята не са в състояние да погубят зловредна паст. И изобщо не би им минало през ум да се пробват, защото ако опиташ и не успееш, тя те изяжда и продължава да те яде вечно. По-лошо е, отколкото да бъдеш убит от душеядец, по-лошо е, отколкото да бъдеш заловен от харпия и отнесен в гнездото й, та малките й да те изядат жив, по-лошо е, отколкото да бъдеш разкъсан от гигантски стоножки. И никой с мозък в главата не би се опитал, абсолютно никой, освен ако момичето, с което си започнал да се срещаш преди няколко месеца, не е напът да умре, и тя, и мъниче, което дори не познаваш, още дори не истински човек, ами група клетки, едва започнали да се делят. Но ти глупаво държиш на тях прекалено много, та да спасиш живота им с цената на милиони години агония за себе си.
Тази зловредна паст не се канеше да погне обичан от мен човек. Дори не познавах някого от първокурсниците. След като се нахранеше с няколко дузини от тях, щеше да кротне, та да храносмила и да се възстановява от усилията. Вероятно щеше да се задържи в техния коридор и да се придвижва надолу година след година, чак до дипломирането. Когато огладнееше отново, просто щеше да се примъкне малко по-нататък и да излапа още няколко пъровокурсници, които не е имало къде да избягат. Поне щяха да са предупредени. Учениците, които погълнеше днес, щяха да продължават да умоляват, да плачат и да шептят още дълго време или поне устите им щяха да го правят.
И после противно на волята ми осъзнах нещо — ако някак да спра зловредната паст, никой дори нямаше да узнае. Сред стелажите вече не беше останал нито един човек, не и при цялото това крещене и зарево в читалнята. А първокурсниците не биха излезли от стаите си, ако чуеха нещо в коридора. Беше краят на учебната година и досега вече са се научили, че просто трябва да барикадират вратите си като всеки разумен човек. Никой освен мен няма да знае, че тук горе е имало зловредна паст, и абсолютно никой не би ми повярвал, ако заявях, че съм се справила с някоя от тях. И щеше да се наложи да пропилея кой знае колко трудно набавена мана. После нямаше да има как да се изтъкна. Репутацията щеше да ми е последна грижа. Щях да прекарам цялата си последна година да кътам отчаяно всяка капка мана, която ми попадне, та да се опитам да преживея дипломирането.