Не желаех да осъзнавам нищо от това. Не желаех да го осъзнавам, защото значеше прекалено много за мен. Тук никога не получаваш нищо безплатно. Но на мен току-що ми беше връчена изключително ценна книга и в читалнята зад гърба ми се случваше точно онова, на което се бях надявала, това беше най-добрият ми шанс за оцеляване и бъдеще. Вече ми беше ясно, че училището не ми предоставяше всичко това срещу нищо — а пред мен се намираше точно обратното. Вече два пъти ми беше предлаган подкуп. Но защо ще подкупваш някого, ако не ти е нужно? Училището не би си давало труда да ме пази от зловредната паст, освен ако не намираше, че имах Ако не смяташе, че магьосница, сътворена за кръвопролития и разрушения, може да съумее да погуби чудовище, което никой друг не може да убие.
Озърнах се точно навреме, та да видя Орион да профучава покрай вратата към коридора, а първокласната му стойка за предпазен шит произведе бял пламък, когато той се блъсна в намиращото се насреща му. Последваха го ято хвъркати, а крилете им издадоха оня цвърчащ птичи звук. От тях валеше кървав дъжд. Можех да затичам и да ги втечня с мана от един кристал, както се случи с дращещия. Да се изправя там героично пред зяпналия Орион и тълпата от анклава. И никой нямаше да подложи на съмнение вестта за зловредната паст. Дори нямаше да се налага да се преструвам, че не съм я видяла. Можех да разкажа за нея на всички и пак да си остана герой. Дори героите не се пробват да спрат зловредна паст.
Обърнах се и тръгнах след зловредната паст. Исках да се чувствам ядосана, но вместо това ми се гадеше. Мама дори нямаше да узнае какво ми се е случило. Никой нямаше да ме види да умирам. Може би някои от тях щяха да чуят през вратите си приглушените ми крясъци, но нямаше да знаят, че съм аз. И всички, които ме чуеха да крещя, много скоро също щяха да крещят. Мама нямаше да узнае, само дето всъщност щеше да знае по начина, по който би разбрала, ако си служа с малия. Вероятно в този момент водеше кръг по медитация в хубава лятна вечер насред гората, със затворени очи и мисли за мен, както прави винаги, и ще знае какво ми се е случило, какво ми се случва в момента. Ще й се наложи да живее с това у себе си до края на живота й, редом със смъртта на баща ми.
Плачех по единствения начин, по който някога си позволявах тук, вътре: с очите ми широко разтворени, мигах учестено и оставях сълзите да се стичат по лицето ми и да капят от брадичката ми, та да не замъгляват зрението ми. При входа към стълбището имаше ярка светлина. Успявах да зърна лъскавата повърхност на зловредната паст, по нея личаха искрящи отражения, докато се изливаше навън. Не оставяше нищо след себе си, нямаше слузеста диря или друго. Не оставяше дори прах: вместо това последвах гладката и чиста пътека надолу по стълбите и на етажа на първокурсниците. Тук осветлението беше по-добро. Виждах ясно зловредната паст, вече разгръщаше крайниците си пред вратите като пародия на разтворени за прегръдка ръце. Разпростря се на обширна повърхност и ме погледна с дузина от очите си, някои усти издаваха хленчещи звуци, а други просто дишаха тежко. Една от тях произнесе нещо като „Нйег“, все едно беше дума.
Стиснах кристала си в ръка и го свързах с всички други кристали, които чакаха в сандъчето в стаята ми, а после тръгнах към зловредната паст. Не бяха сигурна, че наистина ще успея да се накарам да я докосна, но не се наложи. Като стигнах достатъчно близо, тя най-накрая протегна едно пипало специално за мен, обви го около китката ми и ме придърпа, ужасно усещане, дори през щита: страшно едър и потен мъж ме беше сграбчил здраво и ме притискаше към тялото си. Устите близо до мен започнаха да шепнат неразбираеми думи, които излизаха с фъфлене и влага, сякаш пияница дишаше в ухото ми, само дето и от двете страни едновременно. Не можех да се отделя от него, това нещо ме , настояваше да се вмъкне в мен и да ме отвори. Опитах се. Не можех да си попреча да не се опитам. Не беше въпрос на избор. Не бях в състояние да си попреча да пробвам да се изтръгна от него, да се извъртам и да се боря, но не подейства. Бях напълно безпомощна в хватката му.
Единственото, което постигаше щитът ми, беше да попречи на зловредното да проникне в мен, поне засега. Също като език, който се опитваше да се вмъкне между устните ми, но аз успявах да ги задържа здраво стиснати, не успяваше да разтвори и краката ми. Но в крайна сметка се уморих и се наложи да се предам. Не можах да издържа повече от него. Ужасът и гневът от осъзнаването, че няма как да устоявам вечно, ме направиха способна да предприема нещо друго. Напреднах малко навътре и вълна от масата на зловредната паст се спусна върху главата ми. Усещането престана да бъде като че съм държана от човек, пък бил той и отвратителен. Вече не бях обгръщана от усти, очи и ръце, а от органи, и нещото още се опитваше да проникне в мен без всякакви граници помежду ни. Искаше да ме разтвори и да ме превърне в част от себе си, да ме примеси в себе си. Вътре беше отвратително, противна пихтия от умиращи неща, които така и не бяха успели да умрат напълно, гниещи и все още с бълбукаща кръв. Започнах да крещя, само заради това че го усещах около себе си.
Знаех, че колкото и да крещя, никой няма да дойде, така че в началото просто продължих. Нахлух по-навътре, сграбчвах шепа след шепа от него, подобно на някакво въже, което се изплъзваше от ръцете ми почти веднага, след като го хванех. Все едно се опитвах да плувам в месо. Усещах маната ми да струи през мен като поток, поддържащ защитното ми заклинание, та да пази гладното нещо навън от мен, но нямах представа колко използвам, колко ми оставаше, дали изобщо разполагах с достатъчно, та да унищожа зловредната паст, когато стигнех накъдето се бях запътила. Крещях, хлипах и се придвижвах слепешката, без всъщност да се добирам доникъде, но осъзнавах, че не съм в състояние да понеса повече от това.
Учебникът се оказваше прав, всяка друга възможна смърт, защото наистина бих предпочела да съм мъртва, отколкото да продължавам с онова, с което се бях захванала, дори пазена от щита ми.
Така че не продължих нататък. Спрях и си послужих с най-добрата от деветнайсетте магии за изтребването на стая, пълна с хора, които знам, най-кратката; само три думи на френски са, à la mort, но трябва да бъде изпълнена безгрижно, с отмятане на ръката, което повечето хора грешат, а ако сбъркаш дори мъничко, вместо това убива теб. Това прави трудно да си безгрижен. Аз обаче не давах пет пари. Дали тук вътре бих могла да отметна ръка както трябва? Не знаех. Нямаше значение. Просто изпълнявах нещо, което ми дойде естествено, заклинание, което се откъсна от устните ми леко, колкото издихание, и отметнах ръка или пък само си въобразих, че го правя. Ужасията около мен дори повече, превърна се в гниеща тиня, но този един момент на хвърляне на магията ми донесе усещане на така приятна лекота, че я повторих, а после отново и отново, само заради изпитваното облекчение. Направих и други убийствени заклинания, всяко от дузините, които владеех, за в случай че някое би подействало и би прекратило всичко това. Не се случи обаче. Гнилочта и разложенията просто продължиха да се стелят около мен, органи се носеха в тресящата се маса, очи изскачаха от орбитите си, за да се притиснат към щита ми и се взираха в мен, но като ги прокълнях, поне се замъгляваха и съсухряха, така че продължавах. Убивах и убивах, докато внезапно от един момент до следващия зловредната паст се разпадна върху главата ми и се стече в локва около мен, беше просто празен чувал в краката ми, който продължи да се разлага, последните няколко очи също вече бяха мъртви и празни, преди да се спаружат и да се разпаднат.