Мислех си, че съм пълзяла вътре с километри, но се намирах едва на две крачи от мястото, където ме сграбчи зловредната паст. На пода на около метър от мен се валяше нещо, гротескна буца, която изглеждаше като обезкостено пиле, само дето беше човек, тяло свито в ембрионална поза. После то също се разпадна до буци и тиня и остави коридора покрит с кръв и последни късове гниеща плът.
Вече всичко се стичаше в подовите сифони, поставени съобразително на леко наклонения под, замислен така именно заради подобни ситуации, та ефективно да бъдат източени всякакви доказателства за неприятни случки, евентуално изпоцапали пода. Започваха да се давят просто заради количеството и реших, че е възможно тръбите да върнат, но пръскачките на тавана се задействаха автоматично със стържещ звук и ти да видиш, оказа се, че са в състояние да се справят със задачата да разчистят следите от убийството дори на зловредна паст. Не знаех колко души бях избила вътре в нея. Бях загубила бройката на убийствените заклинания. Убедена съм, разбира се, че всички са ми били признателни.
Трябваше да сваля заклинателния щит, който все още носех. Вече не ми беше необходим и щях отчаяно да се нуждая от всяка капка мана, която изразходваше в момента. Но не успявах да се накарам да го сторя. Външната му повърхност беше подгънала от гнусна тиня. Пръскачките бяха спрели и кръвта и другите течности се оттичаха, като оформяха червени и жълтеникави вадички около обувките ми на десет сантиметра дистанция от щита ми. Не исках да протягам ръце извън него.
Просто стоях на мястото си и треперех, все още ронех сълзи, така и не бях спряла, а когато на лицето ми капна слуз, исках да повърна; стомахът ми се стегна на възел. И после чух някой да крещи от стълбите.
— Ел! Галадриел! Долу ли си?
Това ме освободи. Пробих с ръце горната част на щита си и го разтворих чак до долу. По този начин прахосах още няколко секунди мана, но мръсотията се стече на пода.
Орион се показа от стълбите в коридора, беше задъхан и опърлен, косата му беше изгоряла от едната страна и сега беше къса. Спря и въздъхна дълбоко, както прави човек, когато се е тревожил, че си се забавил навън, а като види, че си добре, хваща го яд на теб.
— Радвам се, че си в безопасност — заяви ми натъртено. — Между другото, свърши се.
Аз избухнах в ридания и зарових лице в ръцете си.
Глава 7
Страдания
На Орион кажи-речи му се наложи да ме носи до стаята ми. Не изцяло, предвид че му беше трудно да се справи с тежестта ми чак дотам, и на няколко пъти му се налагаше да спира и да ме пуска долу, аз повървявах малко, а после спирах и заплаквах и той отново ме вдигаше, изпаднал в паника. Някъде по път му стана ясно, че се беше случило нещо повече от това да избягам от бандата зловредни в читалнята и като стигнахме в стаята ми, се опита да ме придума да му разкажа. Предполагам, би ми повярвал, а ако той повярваше и споделеше с други хора, това не би ли свършило работа? Вероятно не. Всички приемаха, че той е сляпо хлътнал по мен и щяха да попитат дали е видял с очите си, а той не беше.
Не научих отговора. Не желаех да приказвам на тази тема. Не отговорих на никой от въпросите му, с изключение на последния. Когато най-накрая попита дали искам да остана сама, отговорих:
— Не.
Той седна колебливо на леглото ми и няколко минути след това още по-колебливо обгърна с ръка раменете ми. Това ме накара да се почувствам по-добре, което беше ужасно по свой си собствен начин.
На някакъв етап заспах. Той остана с мен през целия следобед, дори през часа за обяд, и ме събуди точно навреме за вечеря. Очите ми бяха подути и ме болеше гърлото. Влачех се апатично и не вземах никакви предпазни мерки. Добре че Орион не се отделяше от мен. От сифона под масата, на която седнах, се подаде стъблоок. Масата беше от лошите, но аз все пак я избрах. Воднистото зелено око погледна към глезените на Орион, а после се прибра обратно, без напълно. Не го споменах.
— Да не е станала жертва на рикоширало заклинание? — зачуди се Аадхия.
— Не знам! — отговори Орион и прозвуча малко безпомощно. — Не мисля така.
— Чух, че си убил материализация в библиотеката — отбеляза Лиу. — Понякога те се раздвояват. Ел може да е частично изцедена.
Орион закачи с пръст верижката около шията ми и измъкна кристала изпод тениската ми: беше потъмнял, напукан и празен. Причината бе, че не го защитих както трябва, когато най-накрая свалих щита, но би изглеждал точно по същия начин, ако се бях предпазвала от материализация и тя го беше пробила. Не му казах обаче, че допускането на Лиу е погрешно, изобщо не казах нищо. Чувствах разговора като течаща по телевизията програма, която дори не гледах, с актьори, които не разпознавах.
— Така, стойте тук с нея, нали? — произнесе мрачно Орион, свали приспособлението за поделяне на енергия от китката си и стана.
Отиде и хвана един от моповете с дълги дръжки, които стояха до стената и чакаха да дойде смяната по поддръжката. Тръгна из помещението, като блъскаше с всичка сила панелите на тавана. Хората зароптаха недоволно, когато зловредните буквално заваляха отгоре им, но бяха предимно ларвовидни и чакаха за остатъци; Орион не им обърна внимание и най-накрая нацели в ъгъла гнездо на плювачи. След като уби девет от тях, се върна до масата, опря длан в гърдите ми и вкара в далеч не толкова изцеденото ми тяло количество мана като за цяла година, както ми се стори.
Капацитетът ми за мана е сериозен, но беше прекалено много дори за мен. Нямах у себе си работни кристали, та да отцедя малко. Ако функционирах нормално, можех да я изразходя за драматичното изпълнение, което планирах. В случай че функционирах по-слабо от това, инстинктивно бих направила най-естествено идващото ми заклинание, което на този етап беше убийственото заклинание, изпълнявано доста често напоследък. Аз обаче функционирах точно толкова, та да ми е ясно, че не искам да върша такова нещо, но все пак щях да се натровя с мана, ако не сторех нещо със силата. Така че вместо това я вложих в напълно необмислено заклинание, за което знаех, че не убива. Беше кратко медитиране, което мама ме караше да изпълнявам сутрин и вечер, веднага след миенето на зъбите. Научи ме на него още като бях малка, като ме караше да пея Химна на простите дарове, който е близо до чародейството като идея, но не е чародейство и всъщност не са ти нужни думи. Просто правиш избор да се вкараш в ред, каквото и да означава това за теб. При няколкото случая, когато я бях питала дали наистина съм чудовище и какво не ми е наред, тя ми отговори, че няма нищо ненаред у мен, което да не ми е наред, и ме накара да медитирам, докато отново не се почувствам както трябва. Ако не ви звучи логично, добре дошли сте да посетите комуната и да го обсъдите с нея.
Обикновено заклинанието не изисква мана; достатъчно е да седнеш с намерението да го изпълниш. Бях толкова далече от това да се усещам както трябва, та дори не бях в състояние да формулирам въпросното намерение, но влагането на толкова много енергия в заклинанието беше достатъчно, та да ме окопити, нещо сходно на това да се дръпнеш нагоре за яката и да раздрусаш яко сам себе си, плюс няколко шамара по двете бузи в добавка. Скочих, нададох кратък вой и няколко минути вършах с ръце във въздуха. Това изразходи мана само колкото за месец, но онази за още единайсет се опитваше да ме пръсне по шевовете и аз, като все още действах инстинктивно, изтиках заклинанието навън от себе си, а това накара всички други без Орион да скочат от масата също като мен. По този начин се справих с количество за още девет месеца; двама минаващи наблизо ученици се препънаха и изпуснаха подносите си и излишната енергия най-сетне се изчерпа.
Тръшнах се тежко обратно на пейката. Със сигурност вече се чувствах като старата аз и по-точно свирепо раздразнена. Всички останали около масата изглеждаха смущаващо щастливи, лицата им светеха, без да се брои Лиу в другия край на масата, която трепереше неудържимо и се взираше в ръцете си: ноктите й се бяха върнали към нормалния си вид. Тя се втренчи в Орион.