Казаното се припокриваше почти дословно с моите разсъждения на тема героичната кампания на Орион. И след изминалата седмица беше дори по-очевидно основателно: душеядец на нивото на първокурсниците, мимикриращи и паякосирена в работилницата, материализация и зловредна паст в библиотеката. Тод беше прав: някъде трябва да имаше дупка, през която нахлуваха обезумели от глад гадории.
Орион не отговори нищо. Просто стоеше на мястото си буквално с яйца, размазани по лицето, и бучки овесена каша, полепнали по косата, пребледнял и объркан. Всички наоколо го стрелкаха несигурно с погледи. Изправих се и заговорих към Тод:
— Ти ще напуснеш без проблем, връзкарче. И ще оставиш зловредните да изядат момчето от съседната стая вместо теб. Точно така би постъпил. Но да, отправяй нападки към Орион. Извинявай, пропуснах ли да чуя защо ти имаш повече право да живееш, отколкото спасените от него? Повече право от Мика? Колко време продължи да крещи, след като го изтика в тъмното? Знаеш ли изобщо, или си използвал тапи за уши и си гледал в другата посока, дока то се свърши?
В помещението беше настъпило гробно мълчание и чух Тод да преглъща, докато се взираше в мен с кръвясали очи. Сигурно всички сдържаха дъха си, та да не пропуснат и едничък нюанс от ескалиращите с бясна скорост събития. Хванах подноса си и се обърнах към Орион, който гледаше към мен, все още занемял.
— Хайде. Ще си вземем друга маса. — Кимнах в знак и към Аадхия. Тя също беше зяпнала към мен, но бързо се надигна на крака и тръгна редом с мен, отправяйки ми коси погледи. Орион ни последва с леко забавени движения.
Празните маси бяха все от лошите, по периферията, в близост с вратите или под вентилационните отвори — очевидно никой не би напуснал трапезарията и секунда по-рано, при положение че се случваше нещо толкова вълнуващо, — но като го отминавахме, Ибрахим избъбри във все още пълната тишина:
— Ел, при нас има място.
Махна на насядалите около масата да се сместят и да отворят места за нас. В този момент би звънецът за горния курс и ние се настанихме, заобикаляни от внезапно настъпилата активност и вдигналия се шум заради всички дипломанти, задействали се вкупом да доядат храната си и да съберат вещите си, преди да се втурнат навън. Тод си тръгна с тях, но видимо изолиран, около него се беше оформил пръстен празно пространство.
Орион седеше в края на пейката без нищо пред себе си. Намиращият се точно насреща му Яков хвана салфетката си, поколеба се и я тикна в ръката на Орион.
— Целият си оклепан, Лейк — обадих се аз и Орион започна да се бърше. — Някой може ли да услужи с част от храната си? — Поставих пред него едно от своите хлебчета, а после един след друг всички останали на масата започнаха да му подават по нещо, дори да беше половин мини мъфин или резенче портокал. Дори един ученик от съседната маса се протегна, побутна ме и ми подаде кутийка мляко.
В началото разговорът на нашата маса беше съвсем замрял. В присъствието на Орион никой не смееше да заговори за единственото, което имаше желание да обсъжда. Аадхия беше тази, която отприщи нещата; допи млякото от дъното на купата си със зърнена закуска — тук това е стандарт, а не проява на лоши маниери, — обърса уста и попита:
— Някой от вас работи ли със санскрит? Няма да повярвате с какво се е сдобила Ел.
Почувствах се още по-доволна, задето се погрижих да поглезя книгата си и да я привържа към тялото си, защото в рамките на няколко секунди бях забравила напълно за нея. Ако беше в раницата ми, досега да беше изчезнала.
— Багдадският анклав! — надигнаха глас Ибрахим и двама други в мига щом я извадих. Всички, говорещи арабски, умееха да набелязват книги от багдадския анклав от няколко стелажа разстояние и при положение че нямаше как да обсъждат истинската новина, моята щеше да свърши работа като заместител.
След закуска имах семинар по езици, а Орион по алхимия. Той остави остатъците от сборната си закуска на моя поднос и го транспортира вместо мен, а после, като тръгнахме да си ходим, промълви едва чуто:
— Благодаря, но знам, че не го мислиш.
— Само че го мислех — отвърнах раздразнено, защото сега щеше да се наложи да си разясня причината. — Винаги някой плаща, но защо пагубният Тод да е нещо повече от останалите? Глупаво е от твоя страна да ощетяваш своите, но пък ти си този, който преследва справедливост. Върви в часовете си и престани да си просиш прегръдка. — Раздразних се още повече от признателния поглед, който ми отправи, преди да се насочи към стълбите.
Напълно предсказуемо в мига щом седнах тази сутрин, на чина ми се появи задание на арабски. В него не се съдържаше и една дума на английски; училището дори не ми даде речник. И ако се съдеше по жизнерадостната, почти карикатурна илюстрация — по-специално мъж в автомобил на път да помете няколко злочести пешеходци, — таях сериозно подозрение, че става дума за съвременен арабски. Преди да дойда за часа, трябваше да взема от библиотеката книга на класически арабски. Когато си бил изложен на език, който не си възнамерявал да учиш, най-добре е да се примириш и поне да установиш някакви граници. Просто вчера бях малко заета.
Вече се бях примирила с участта си обаче, а едно момиче от Саудитска Арабия, което беше седяло на масата на Ибрахим същата сутрин, беше в близка кабина, така че заех речника й срещу обещание да редактирам финалното й есе по английски. Първо копирах азбуката в тетрадката си, а после започнах да се бъхтя със заданието дума по дума. И за още повече лукс също така не различавах и една дума от жлъчната тирада, изливаща се в ушите ми между даваните с неохота указания как да произнеса. Представях си, че са описвани особено пикантни ужасии.
През остатъка от деня бях заобикаляна от доста много немагическо шептене, идещо от останалите ученици. Със сериозно закъснение ми хрумна, че днес сутринта от патологично груба кучка бях произведена в такава, мразеща анклавите. Не че на всички не ни е известно как не е честно, просто никой не го изрича гласно, защото дадеш ли му словесен израз, от анклавите няма да те поканят да се присъединиш към по-добрата страна на нечестното. Блясъкът на Орион също можеше да помръкне, ако достатъчно хора бяха преценили, че Тод има право. Може би двамата щяхме да свършим сами и отхвърлени. Това би било нещо епично. Непопулярността ми да е тъй мащабна, та да успея да завлека със себе самия Орион Лейк.
Когато на обед отидох в столовата, нещата не изглеждаха добре. Никой от членовете на анклави, които ми се бяха докарвали по-рано, не каза и дума; днес нямаше покана в групата им за учене от страна на Сара. Но тъкмо излязох от опашката за храна, когато Аадхия пристигна от работилницата заедно с трима други ученици от нейната академична пътека. Помаха ми, докато се нареждаше и се провикна:
— Ел, запази ни места.
Нкойо и приятелите й, които бяха през няколко души зад мен, я чуха. Не знам дали това внесе някаква разлика, или не, но тя каза:
— Ако се погрижиш за периметъра, аз ще донеса водата.
И макар Джовани и Кора да си размениха леко тревожни погледи, последваха примера й.
Докато обезопася периметъра и седнем, Аадхия и нейните хора също се появиха и дори ми бяха взели допълнителен десерт, за да ми се отблагодарят, точно както постъпваш, когато помолиш някой да ти запази място. Не че имах личен опит, защото като съм молила преди, хората все си намираха извинения. Пиу също дойде и седна мълчаливо от другата ми страна. По лицето й все още личеше леко шокирано изражение, несъвместимо с цвета на кожата й, който се беше променил с поне десет градуса по скалата, и от немъртва на вид сега беше станала просто бледа, дори в косата й се забелязваше намек за кестеняво под кварцовата лампа.
— Ултравиолетова отвара ли си ползвала, Пиу? — поинтересува се една от приятелките на Аадхия. — Изглеждаш чудесно.
— Благодаря — отвърна глухо тя и сведе глава над храната си.
Когато Орион и Ибрахим дойдоха от лабораторията, почти нямаше място. Няколко души се поразместиха без коментари, за да му позволят да седне до мен. До голяма степен се бях примирила със ситуацията. След изпълнението ми от сутринта хората щяха да мислят, че сме двойка, дори да излея супата си на главата му. Ако наистина започнеше да се вижда с някоя, всички щяха да ни броят за част от любовен триъгълник.