Тод също беше в столовата. Вече не беше напълно изолиран: група неудачници от първи курс бяха заели местата в края на неговата маса. Вероятно щеше да разполага с нови съюзници навреме за дипломирането, ако старите му просто не преглътнеха злодеянието и не го приберяха обратно, та възрастните да се разправят с него, щом излязат. Може би нямаше да го направят. Родителите му бяха могъщи и значими, след като му бе гарантирано място в групата на кандидатстващите да завършат с отличие. Щеше да им се оправдава как зловредната паст е минала покрай стаята му и те щяха да проявят разбиране, то се знае, че е трябвало да се предпази, а не беше извършил убийство в действителния смисъл на думата. И бездруго до седмица Мика щеше да умре. Имаше логика да бъде заменен за някого от анклав, за човек с реални шансове и бъдеще пред себе си. Само като мислех за това, ме обземаше достатъчно силен гняв, та да поискам да изтикам самия Тод в празнотата.
Нямах конкретен план за работния си период, но без казвам, до голяма степен бях приела как с Орион ще отидем в библиотеката. Докато транспортирахме подносите си обаче, той произнесе рязко:
— Върви напред, аз ще те намеря.
— Както искаш — отговорих кратко. Не беше нужно да си гений, та да разгадаеш какво е намислил, но не го уведомих, че няма да открие зловредна паст да се спотайва из училището или че е идиот, задето изобщо се пробва да я открие. Просто закрачих сама към библиотеката.
Възнамерявах да отида при моето бюро, но като минах през читалнята, тя беше полупразна. Повечето от масите и меките кресла бяха зле обгорели и във въздуха още се носеше воня на дим, примесена с нещо, което миришеше малко като брюкселското зеле, сервирано в столовата. То е единствената храна, дето никога не бива отровена. Но дори предвид общата ситуация мястото пак беше необичайно пусто. Дори някои от първокурсниците се бяха сдобили с истински места, вместо да седят на пода. След момент осъзнах, че масово се приемаше — и както се оказа, много правилно — че ако си гладна зловредна паст, библиотеката би била идеален терен за ловуване. Сигурно всички, които не бяха достатъчно отчаяни, биха отбягвали и хранилището за материали точно както препоръча Тод.
Нямаше как да пропусна подобна възможност.
— Мръдни — наредих на един по-амбициозен първокурсник, който се беше осмелил да се намести на едно от така желаните кресла в комбинация с бюра в ъгъла, обикновено заемани от представители на дубайския анклав. В момента обаче никой от тях не беше наоколо.
Хлапето се даде без битка; беше му ясно, че се е разпрострял прекалено.
— Може ли да седя до теб? — попита. Това беше нещо ново. Сигурно се надяваше Орион да се появи.
— Щом искаш — отговорих и той се премести на пода до креслото.
Тапицерията на облегалката беше разпорена от единия до другия ъгъл, но точно заради това поисках това кресло. Изрових останките от полуизгоряло одеяло изпод един диван и се залових за работа с малката си кука за плетене. Отне по-голяма част от работния период и няколко слоя от емайла на кътниците ми, но успях да разплета края на одеялото. Сгънах го няколко пъти, привързах го към облегалката с излишни парчета конец и пожертвах събраната мана, за да използвам заклинание за поправка върху креслото. Не пропуснах да надраскам „Ел“ върху ремонтираната част. Неписаното правило гласи, че ако поправиш повредена училищна мебел, имаш права върху нея до края на срока. Ако срещу теб се изправи някой по-влиятелен, правилата отиват на кино, но подозирах, че дори представителите на анклав не биха подхванали разправия с приятелката на Орион Лейк, пък била тя и мразеща анклавите откачалка, и нищо че той спасяваше неудачници за тяхна сметка.
След това извадих сутрите на Златния камък, дарих книгата с няколко ласкави думи и прекарах остатъка от времето да търся речник на класически арабски, за да мога да се захвана с превода на първите няколко страници. Те се оказаха обичаен предговор, който цитираше имената на важни покровители и им отправяше благодарности — в този случай старши магове от анклава, — а освен това описваше колко трудно е било да се създаде прецизно копие. Не бих определила заниманието си като свръх продуктивно, но поне се поупражнявах на арабски, а това не беше никак зле, тъй като бях убедена, че поне четвърт от финалното ми задание по езици ще е на арабски.
Орион така и не се появи. Този следобед дори пропусна лабораторните упражнения. Не го видях отново, докато не отидох в столовата за вечеря. Седеше сам на една маса и лапаше като вълк от претрупания си поднос: явно се беше наредил пръв на опашката, което беше отличен начин да си осигуриш много храна и също така самият ти да бъдеш изяден. За повечето хора де.
Не го питах къде е бил, но не се налагаше. Ибрахим дори не беше в нашата лаборатория и пак беше научил, че Орион е пропуснал часовете; поинтересува се защо още преди да е седнал.
— Не я намерих — произнесе глухо Орион, след като всички приключиха да издават подобаващи възклицания на шок, когато той призна, че е ходил на лов за зловредна паст. Такъв ход беше отявлено откачен дори за нашия герой. Той просто повдигна рамене.
— Проверих хранилището за канцеларски материали, работилницата, цялата библиотека…
Аз се хранех и упорито пренебрегвах чутото, но Лиу, която седеше вдървено до мен и ядеше почти толкова механично, вдигна бавно глава и когато той свърши да говори, вече повече звучаща като себе си произнесе:
— Няма да я намериш. — Орион я изгледа. — Една зловредна паст не би се укривала. Ако се намираше в училището, щеше да нагъва. Досега вече на всички щеше да ни е известно къде е. Което значи, че в училището няма зловредна паст. Тод си го е измислил или е халюцинирал.
То се знае, идеята допадна на всички.
— Той каза, че не бил спал — изтъкна една от приятелките на Нкойо и до края на вечерята за всеобщо облекчение всички в столовата бяха отрекли категорично съществуването на зловредната паст и бяха приписали на Тод временно умопомрачение.
Дори за мое лично облекчение: поне сега щяха да спрат да говорят за това. И след като тази тема бе захвърлена, най-сетна моята находка прерасна в истинска сензация. Докато приключим с вечерята, четиринайсет ученици — осем от тях дипломанти и владеещи санскрит — бяха дошли да погледнат сутрите. Толкова се въодушевиха, че други дипломанти з знания по санскрит също проявиха интерес: предимно хора от магьоснически групировки приблизително като семейството на Лиу, но по-големи, които започваха да трупат ресурси за строителството на анклав. Да се сдобиеш със заклинание за контрол на фазата на относително ниска цена би могло да се яви сериозна икономия.
След вечеря отидох в библиотеката, доволна въпреки камарата работа на арабски, която имах да свърша. Ибрахим предложи помощта си за превода в замяна на помощ по английски, каквато беше наистина наложително да получи. Явно целта му бе да се реваншира, задето преди се беше държал като мръсник. Приех, макар и малко неохотно; все пак бях седнала на неговата маса.
Той и приятелката му Надя, момичето, което ми зае речника си по-рано, дойдоха с мен в библиотеката. Читалнята пак се пълнеше и онези от дубайския анклав никак не останаха доволни, като приближих и казах: „Креслото е мое, благодаря“, на седналия на него. Очевидно това не ме направи първа любимка, най-меко казано. Но бях права, не спориха с мен, нито пък с Ибрахим и Надя, които се разположиха отстрани на пода. Просто се поразместиха съответстващо на йерархията, та онзи, изгубил мястото си, да заеме друго, и ни игнорираха напълно. Не възразявах: все така разговаряха много помежду си. На арабски. Още не успявах да отличавам отделни думи, но дори само да привикваш към ритъма на езика, пак е от помощ. Освен това бе доста по-приятно до ушите ми да достига бъбренето на голяма група хора, отколкото да се налага да слушам звуците, с които училището решеше да ми надува главата.
Поработих върху заданието си на арабски и си направих записки, свързани с граматиката, а после се заех да превеждам бележките под линия на заклинанието за контрол на фазата. Надявах се да попадна на нещо полезно, в идеалния случай насоки за техниката на изпълнението: колкото по-стара е една магия, толкова по-вероятно е подсъзнателното ти допускане за позата и интонацията да е погрешно, а колкото по-могъщо е заклинанието, толкова по-възможно е в резултат да се стигне до ужасни неща. Но вместо това се съдържаха все глупости как заклинанието за контрол на фазата е включено единствено заради цялостност на материала, тъй като тази конкретна магия вече била заменена от нова магия на арабски. Да бе. Доколкото ми беше известно, никой не е осъществявал заклинание за контрол на фазата, което да действа и наполовина така добре като заклинанието на Пурочана; именно заради това продължава да е в относително активна циркулация, макар да е на супер античен санскрит. Таях погрешното подозрение, че този нов арабски вариант е написан от старши багдадски маг, когото преводачът е прехвалил.