Преведох ласкателствата дума по дума с надеждата сред останалото да открия скрито нещо полезно, но не. Поне всички тези усилия помогнаха на книгата да се установи: не спирах да галя корицата и промърморвах всяка дума на глас, а накрая на този процес тя явно започна да се чувства удобно в ръцете ми, все едно беше а не нещо, на което просто съм се натъкнала.
Приблизително по това време се появи Орион, който беше работил в лабораторията. Онези от дубайския анклав направиха малко колебливи физиономии и си размениха погледи, които не успях да изтълкувам напълно. Дори ако в по-общата схема на нещата Орион отнема част от предимствата ти като член на анклав, в по-дребната схема на нещата ти като индивид все така го искаш в своя ъгъл, просто за всеки случай, ако например насред библиотеката пак вземе да се пръсне торба със зловредни. След миг една от дипломантките отметна рязко брадичка към второкурсник, който стана и произнесе нехайно:
— Лягам си. Орион, вземи моето място. Лека нощ на всички.
Останалите също мигом минаха на английски и подхванаха обичайната поредица от благодарности, задето вчера Орион им е спасил живота в библиотеката, докато аз най-сетне не се намесих и не казах:
— Достатъчно с това, той няма нужда от четкане по косъма. Лейк, днес свърши ли някаква работа, или се опитваш да се окажеш първият отпаднал от Магьосническата академия?
Той завъртя очи, тръшна се на креслото — дори не го отбеляза като нещо специално, явно му се случваше редовно — и отговори:
— Благодаря за загрижеността, справих се чудесно. Този път никой не се опита да изгори лицето ми в лабораторията.
Всички, до чиито уши беше стигнало това — включително Ибрахим и Надя, — ме изгледаха някак раздразнено и едновременно изумено. Две дубайки си казаха нещо на арабски, което на практика не се нуждаеше от превод. Да, очевидно Орион беше някакъв вид мазохистичен чудак, щом се срещаше с мен. Наложи ми се да се въздържа сериозно, та да не изръмжа към всички им как не сме заедно, много благодаря, и той всъщност е извадил късмет.
Задържах се още час, предимно напук. Бях натъпкала в главата си толкова арабски, колкото беше възможно да възприема този ден, и повечето от работата ми изискваше приспособления, които се намираха в стаята ми, а да не споменавам, че беше нужно да изработя малко мана. Аз обаче се помайвах, любувах се на красивата си книга и отправях дребни нападки към Орион. Бих искала да твърдя, че не успявах да се накарам да си тръгна, но като опира до вършенето на задължения, имах доста силна воля. Волята ми е недостатъчна само като се отдам на дребнава неприязън: исках да се задържа, докато достатъчно ученици от дубайския анклав си отидат по леглата, та да се освободи друго кресло, а не аз да им правя отстъпки.
По-засрамена съм да призная обаче, че дори не ми мина през ума в колко удобна ситуация изглеждах отстрани, например от ъгъла на Ню Йорк в другия край на читалнята. От тяхна гледна точка явно най-накрая бях приела една от размахваните под носа ми покани за анклав, а Орион беше дотичал подире ми и двамата седяхме сгушени на сигурно място в ъгъла на Дубай заедно с неудачниците, привлечени от мен.
Като стана дума, Дубай не би бил толкова лош избор. Анклавът е относително нов и до голяма степен интернационален. Има първокласна репутация за заклинания на английски и хинди и плюс това приемат много майстори и алхимици. Също така Ибрахим беше изключително логично свързващо звено: по-големият му полубрат вече се намираше в Обединените арабски емирства и работеше за анклава, а самият Ибрахим сигурно също щеше да бъде поканен, ако им помогнеше да придърпат Орион. Беше напълно очевидно заключение, което да си извадят представителите на нюйоркския анклав, и ако се бях замислила над това, реакцията им би била също толкова очевидна. Но тъй като не се бях замислила, просто седях на мястото си, все едно съм в пъб с няколко другарчета. Не обърнах и най-бегло внимание на Магнъс, когато мина покрай нас, та да отиде на реда за алхимия, макар да не му се налагаше, при положение че около него се въртяха шест услужливци, готови да му набавят всяка желана книга.
Съмнявах се, че инициативата беше лично негова. Със сигурност бяха разглеждали варианти: И се обзалагам, че онова с Тод също бе оказало влияние. Едно е нюйоркчаните да му обърнат гръб, но съвсем друго отхвърлена като мен да го напада така пред всички. И отгоре на всичко да отведа Орион в дубайския анклав в деня, след като е делил енергия с мен, и — както Клои очевидно си въобразяваше — ми е набавил супер могъща книга със заклинания.
Налага се да призная на Магнъс, че пълзящият беше наистина добър. И като нищо щеше да ме спипа; дори не мога да се преструвам за обратното. Беше от хартия, малка намачкана топка, покрита с нещо, на пръв поглед приличащо на математически уравнения вместо оживели заклинания. Поначало библиотеката беше пълна с намачкана хартия, а какво остава след такава грандиозна атака, при която бяха унищожени дузини книги и тетрадките на учениците бяха разпилени във всички посоки, а много от останките си шаваха сами така или иначе. Всъщност го забелязах мимоходом да се движи към мен и дори не се замислих за него. Дори не бях използвала обичайната си основна защита, защото седях в читалнята на място с добра видимост и много хора около мен си отваряха очите, а аз имах нужда да пестя всяка възможна капка мана. Ако седях на обикновен стол или работех усилено, с крака, стъпили здраво на земята, пълзящият би се докопал до голата кожа на глезените ми и секунда по-късно би вкарал като с тирбушон безброй магически фибри в плътта ми. И нямаше да има какво да сторя, та да му попреча да изсмуче живота от мен.
Но тъй като демонстративно се бях сгушила на новото ми удобно кресло със стъпала, прибрани под мен, му се наложи да се изкатери по креслото и да достигне подлакътника. Оказа се, че Орион е гледал към мен в нужния момент, та да ме дръпне здраво и да ме просне на пода пред всичките дубайци. После унищожи пълзящия, но за съжаление, заедно с това си отидоха и три четвърти от прелестното ми поправено кресло.
Почти мигновено си обясних какво се е случило, особено предвид обстоятелството, че Магнъс тъкмо сядаше на мястото си в техния ъгъл. Всички гледаха към нас с Орион по начина, по който го правиш, когато най-неочаквано нещо избухне в пламъци, но той и още неколцина около него малко поглеждането. И придобиха доста мрачни изражения, заради факта че безспорно бях оцеляла. Не че разполагах с някакви доказателства, разбира се, а и Орион ме наблюдавате самодоволно и с преднамерено дразнещо оживление.
— Станаха осем, нали? — попита и си изпроси да чуе как това не се брои, защото собствените му противни приятели се опитваха да ме убият.
— Много благодаря — процедих през стиснати зъби. — И като стана дума, всъщност отивам да си лягам. Поставих сутрите до гърдите си. — За щастие, бях държала книгата в скута си, — хванах раницата за единствената оцеляла презрамка и напуснах читалнята.
При всички случаи това не беше начин да се отблагодаря или да се покажа груба. Просто трябваше да се махна от библиотеката. Бях бясна на себе си, че се показах толкова глупава и се наложи да бъда спасявана. Също така бях ядосана на дубайците и на всички останали, задето смятаха Орион за извратен глупак, след като харесваше смущаваща особа като мен. Повече от всичко обаче се гневях на Магнъс, Тод и останалите от нюйоркския анклав, задето ми предоставиха основание, оправдание на златна тепсия, че да им причиня зло. Преднамерено се опитаха да ме убият. Според правилата на Магьосническата академия това ми предоставяше да им сторя нещо. Ако не го направех, те щяха да приемат, че се боя от тях. Щяха да си мислят, че съм съгласна с тях, че им давам правото да гледат на мен като на боклук, който да подритнат от пътя си. Че струвам по-малко от тях.