Като стигнах до стълбите, лицето ми вече беше мокро от сълзи. Извадих късмет, че други ученици също се бяха отправили към стаите си, та успявах да държа пред замъгления си поглед поне един човек, вървящ в моята посока, докато най-сетне стигнах и хлопнах вратата след себе си. Започнах да кръстосвам из стаята, като още притисках сутрите към гърдите си. Беше широка само пет крачки, а после се обръщах в другата посока и поемах обратно, отново и отново. Не можех да медитирам и не бях в състояние дори да се пробвам да свърша нещо. Ако в този момент имах в ръцете си хартия и химикалка, знаех какво би се случило: щеше да се появи заклинание от порядъка на зов за супервулкан.
Резултатът от това точно мама да ми е майка е, че знам как да сложа спирачка на яростта си. Обучена съм на всевъзможни способи за контрол на гнева и те действат. Онова, на което така и не успя да ме научи, е как да да го контролирам. Така че се пеня и кипя вътрешно с ясното съзнание, че вината си е моя, защото ми е известно как да сложа край.
И този път е по-лошо, защото не мога да им намеря извинение. През всички тези години, когато някой се възползваше от мен, изтикваше ме от пътя си, оставяше ме изложена на опасност за своя лична облага, поне можех да сторя това. Да убедя себе си как е действал, както би действал всеки друг. Всички искахме да живеем и полагахме максимални усилия да се измъкнем навън, стремяхме се към безопасност, без значение колко жестоки и ужасни се налагаше да се покажем. Аз вършех същото. Изритах първокурсник от креслото и изразходих мана да го поправя, та да се натрапя на хора, които не ме искаха. И защото седях там и се показвах груба и жестока, стреснах онези от нюйоркския анклав. Те се нуждаеха от Орион, от малката джаджа на китката му, която го привиква на помощ, ако загазят, от енергията, която влага в поделяните им енергийни контейнери. Какво право имах аз да си го присвоявам? Вече осем пъти ме беше спасявал. Защо аз заслужавах повече от другите да живея?
Но сега разполагах с отговор: не прибегнах до малия дори с нож в корема и хукнах след зловредна паст, за да спася половината първокурсници, а не се завтекох в друга посока. Междувременно Магнъс се опита да ме убие, защото Орион ме харесва, а Тод беше унищожил Мика, защото е бил уплашен. И тъй като разполагах с този отговор, не можех да си попреча да мисля, че всъщност заслужавах повече от тях да живея. Ясно ми е, че никой не запазва или губи живота си, защото го з, заслугите не се броят за нищо. Ала сега знаех дълбоко в сърцето си, че съм по-добър човек от Магнъс и Тод. Ура за мен, но това не беше от помощ, когато всъщност се нуждаех от добра причина да не ги залича от лицето на земята.
Продължих да кръстосвам сигурно половин час. Раната на корема ме болеше и пилеех време и сили, които можеха да бъдат вложени в нещо полезно, като училищни задания за завършване или мана за натрупване. Вместо това се бях отдала на обстоятелствени фантазии как Магнъс ми иска прошка пред всички останали, хленчи и умолява да не го одера жив, особено пък след като вече съм съдрала малък участък, колкото като за начало. Орион стои отстрани с гневно и разочаровано изражение, скръстил е ръце и не предприема нищо да му помогне, отхвърля всичките си приятели и дома си заради мен. На всеки няколко минути отклонявах мислите си в напълно противоположна посока, възмущавах се от себе си и произнасях на глас:
— Добре, ще крача в едната и в другата посока още три пъти и после ще медитирам.
Мъчех се да извикам посветеност у себе си, но след втория път подхващах фантазиите си отначало и превъртах всичко наново в главата си. Дори произнасях под нос някои от репликите.
Не съм малоумна, знаех, че е опасно: намирах се на ръба да осъществя заклинание. Все пак магията се изразява именно в това. Стартираш с изяснено намерение, уточняваш посоката си; натрупваш енергия; после запращаш тази енергия по курса й с възможно най-точни наставления, независимо дали под формата на думи, слуз или метал. Колкото по-качествени са наставленията, толкова по-отъпкан е пътят и за енергията е по-лесно да достигне където я искаш. Именно заради това повечето магьосници не могат да създадат свои заклинания и рецепти. Аз обаче бях в състояние да прогоря диря до Мордор и още разполагах с девет пълни кристала, но какво ставаше, ако се свършеха? Имаше за придобиване много енергия. Ако Магнъс трябваше да умре, защо да не се възползвам добре от живота му?
Именно тази мисъл ми даваше да разбера, че се налага да спра, осъзнавах, че трябва да прекратя всичко това, или в противен случай ще се превърна в някой по-лош от Магнъс, Тод и Джак, взети накуп. Но го осъзнавах точно както знаеш, че шестата поредна бисквитка не е добра за теб и ще съжаляваш, а на всичко отгоре тези бисквити дори не са особено хубави, но все пак продължаваш да ги нагъваш.
Именно заради това отворих, когато Аадхия почука. Проверих, че със сигурност е тя, и останах назад, нямаше да се дам два пъти по един и същ начин. Пуснах я, макар да не исках компания. Поне присъствието й щеше да ме затрудни да тъпча в устата си бисквитките на моите отмъстителни фантазии.
— Да? — произнесох кратко, но не отявлено грубо, което в момента бе моята представа за самоконтрол.
Аадхия влезе и ме остави да затворя, но не отговори веднага, което е странно за нея; обикновено не си поплюваше. Озърна се из стаята ми: това беше първият път, когато влизаше. В действителност това беше първият път — като се изключат Орион и Джак, — когато някой се отбиваше тук. Няколко души бяха идвали да разменят неща с мен, но при тези случаи не достигнаха достатъчно навътре, та вратата да бъде затворена зад тях. Стаята ми е доста спартанска. През първата ми година преработих скрина в рафтове, окачени на стената, което е далеч по-сигурно от мебел със затворени тъмни пространства; получих отлична оценка по майсторски занимания за това. По същата причина се отървах и от чекмеджетата на бюрото си, изтъргувах ги за метал и така подсилих краката и плота на бюрото, което е причината да оцелее при визитата на въплъщението на пламък. На него имам паянтова и ръждива поставка за листове хартия, която също си направих сама от лесен за обработка метал. В стаята ми не се съдържа друго освен леглото ми и сандъчето в основата му, където пазя всичко достатъчно ценно, та най-вероятно да изчезне, оставя ли го просто така. Повечето хора имат поне няколко декоративни елемента, снимка или картичка на показ, за Нова година си разменят рисунки или керамични съдове. Аз никога не съм получавала нещо такова, а не си губя времето да ги изработвам сама.
На мен не ми стои голо, но съм израснала в едностайна шатра с няколко кашона под леглото и работната маса на мама под едничкия ни кръгъл прозорец. Само дето там разполагах с целия зелен свят, щом излезех през вратата, а тук това очевидно бе местообитанието на нещастен самотник, някой като Мика, който не може да си позволи да рискува дори с прост скрин. Гневя се ужасно, като гледам стаята си през очите на друг. Магнъс сигурно си имаше юрган и допълнителна възглавница, изработени в някакъв момент през последните трийсет години от друг нюйоркски ученик, предал ги надолу в деня на дипломирането си. Стените му вероятно бяха покрити с подарени му весели картички и рисунки или пък като нищо с истински тапети, стига да го беше искал достатъчно. Мебелировката му несъмнено беше от полирано дърво с подсилени ключалки на чекмеджетата и шкафовете. Бас хващах, че притежаваше хладилна кутия за пресни продукти и със сигурност имаше настолна лампа, а химикалките му никога не изчезваха.