Още преди да постъпя в академията, знаех, че единственият ми шанс за що-годе приличен живот — в случай че изобщо успеех да се измъкна оттук и да имам живот — е да попадна в анклав. Вярно, че всички това искат, но повечето независими магове поне могат да си намерят приятели, с които да се обединят и да си пазят взаимно гърбовете, да изграждат мана и да си сътрудничат. Дори ако хората ме харесаха достатъчно, че да ме допуснат сред тях, а такива още не са се намерили, не бих им била от никаква полза. Обикновените човешки същества искат парцал в килера си, не крилата ракета, а ей ме на — вече два часа отчаяно се боря да докарам магия за измиване на пода.
Виж, друго е, ако си във виден анклав от няколкостотин магьосници и смъртоносно изчадие изпълзи от дълбините на най-близката пещера или пък друг анклав им обяви война — тогава е добре да имаш наблизо някого, който може да пререже гърло на крава и да отприщи всичките огньове на ада в твоя защита. Като имаш на своя страна някого с такава репутация, това ти гарантира, че няма да те нападат, няма да се налага да бъдат жертвани крави, а пък аз няма да съм принудена да изгубя пет години от живота си за излежаване на психическо наказание, нито пък, още по-лошо, да разплача майка си.
Но всичко това ще важи, ако разполагам с репутация. Никой няма да ме покани в анклав или дори в съюз на дипломиралите се, ако ме приемат за сълзлива девица, която трябва да бъде спасявана от местния герой. А нямам никакъв шанс да ме поканят просто от симпатия. И между другото, на Орион не му се налага да впечатлява когото и да било. Той не просто е член на анклав. Майка му е една от топ кандидатките за следващата Домина на Ню Йорк, а засега това е най-мощният анклав в света, докато баща му е магистър вълшебник. На Орион му стига само да се оглежда с половин око, да знае отгоре-отгоре учебния материал и ще си излезе оттук, за да прекара остатъка от живота си в охолство и безопасност, заобиколен от най-изисканите магове и най-реномираните вълшебници в света.
И ето че вместо това той прекарва годините си в академията да се прави на велик. Душеядецът зад гърба ми беше май четвъртото му геройство за седмицата. Спасява всеки мухльо и слабак в училището, а не се замисля кой ще плаща цената. Защото цена безспорно ще има. Колкото и във всяка минута на всеки ден да ми се иска да си ида у дома, отлично съзнавам колко невъобразимо голям късмет е да попаднеш тук. Единствената причина такъв късмет да сполети мен, е, че училището в голяма степен е построено от Манчестърския анклав още по времето на крал Едуард, а сегашните американски анклави са се добрали до непропорционално голяма квота от места, които да раздават. Това би могло да се промени през следващите няколко години — анклавите в Шанхай и Джайпур заплашват да построят ново училище от нулата в Азия, ако скоро няма съществено преразпределение, но за момента всяко инди хлапе в САЩ, тоест такова, непринадлежащо към анклав, автоматично влиза в списъка.
Мама беше предложила да ме извади от избраните, но не бях чак толкова откачена, та да й го позволя. Анклавите бяха създали училището, защото навън е още по-зле. Всичките гадории, спотайващи се във вентилационните тръби и канализацията и проникващи под вратите, не произлизат от Магьосническата академия — дошли са тук заради нас — крехки млади магове, пращящи от мана, която още се мъчим да овладяваме за използване. Благодарение на учебника ми за зловредни гадини от първия клас на обучение съм осведомена, че нашата притегателност преминава на ново, по-високо ниво на всеки шест месеца, докато сме на възраст между тринайсет и осемнайсет, увити сме в тънка и чуплива захарна черупка вместо в твърдата и жилава обвивка на вече възрастния маг. Това не е метафора, измислена от мен: пише си го в книгата, която надълго и широко с удоволствие описва колко силна е страстта на зловредните гадини да ни изядат: много, много силна.
Тъй че в края на деветнайсети век видният вълшебник сър Алфред Купър Браунинг — трудно е да забравиш името му тук, написано е къде ли не — излязъл с идеята да се създаде Магьосническа академия. Нищо че правя гримаси пред вездесъщите плакати с него, планът му наистина е имал ефект. Училището има много бегла връзка с външния свят само на едно място: портите за дипломиралите се. Те са заобиколени от безброй редове магически защити и вълшебни бариери. Когато някоя особено предприемчива гад успее да се провре, влиза само в аулата за дипломиране, която не е свързана с останалата част от училището, освен чрез минимума тръби и въздухопроводи, нужни да обслужват мястото, а те също са отрупани с всевъзможни предпазни слоеве.
Така че гадовете се заклещват и прекарват много време и усилия в това да се вмъкнат и да се издигнат, като междувременно се изяждат едни други, а най-големите и опасните в действителност изобщо не могат да се промъкнат нагоре. Налага им се просто да висят цяла година около аулата и да похапват от себеподобните си, докато чакат пира в деня за дипломиране. Така че, като живеем тук, е много по-трудно да се доберат до нас, отколкото ако сме навън, на открито, в шатра например. Дори хлапета от анклавите са били масово изяждани, преди да бъде изградено училището, а ако си от необвързаните и не влезеш в академията, тези дни шансовете ти да оцелееш отвъд пубертета, са едно към двайсет. За сравнение: едно към четири си е приемливо.
Но на нас ни се налага да плащаме за тази закрила. Плащаме с работата си, с нещастието и ужаса си, а те всички изграждат мана, зареждаща училището. И плащаме най-вече с тъй че какво точно добро си въобразява Орион, че върши, като спасява хора? Сметката си виси и накрая все пак трябва да се плати.
Само дето никой не разсъждава по този начин. Тази година дотук умряха двайсет първокурсници — обичайното ниво е стотина и повече — и всички в академията го величаят, сякаш той е качил луната на небето и е от прекрасен по-прекрасен. Естествено, за нюйоркския анклав ще има пет пъти повече кандидати в сравнение с преди. Мога да забравя за надеждите си да попадна там, а и перспективите за анклава в Лондон не са розови. Вбесяващо е, особено при положение че би трябвало да съм сензация. Вече владея десет пъти повече заклинания за унищожение и власт от всички в последния клас, взети заедно. И нищо чудно, като всеки път трябва да усвоявам по пет само за да си почистя проклетия под.
Хубавото е, че днес научих деветдесет и осем полезни домашни магии на староанглийски, додето се добера до деветдесет и деветата, която да премахне вонята. Даже книгата не успя да изчезне, докато търсех. Понякога училището създава пречки от този род, когато реши да е най-гадно, вбесяващо и дребнаво. Неволите, търпени, докато превеждах деветдесет и девет магии, окръжена от вонята и пльокането на мъртвия душеядец зад мен, бяха достатъчно голямо изпитание, че да се сдобия с допълнително полезно познание.
До седмица или две ще съм благодарна за това премеждие. За момента трябва да изпълня по идеален начин петстотин подскока с разкрачване и вдигане на ръцете, съсредоточена върху кристала си за съхраняване, а да набера достатъчно мана за измиване на пода си, без по случайност да убия нещо живо. Не смея да хитрувам дори и мъничко. Тук няма мравки и хлебарки, чиято сила да изсмуча, а и с всеки ден мощта ми расте — както на всички нас тук. С моята конкретна дарба, ако се опитам да мамя при магия за почистване, като нищо мога да утрепя по трима от съседите си от всяка страна и цялото крило ще блесне от чистота като дезинфекцирана морга. Имам си съхранена мана, естествено: мама ме зареди с кристали, които е създала със своя кръг, така че мога да си запазя мана за по-нататък и да добавям към запасите си при всяка възможност. Но не бих ги докоснала, за да почистя стаята си. Кристалите са за спешни случаи, когато наистина ми трябва мощ на мига. Като дипломирането.