Бих могла да отида и да установя. Досега вече Магнъс трябва да си беше в стаята: вечерният час наближаваше. Можех да нахлуя там и да му заявя, че ми е известно какво се опита да ми причини, а после да го изтикам в празнотата — не както Тод беше сторил с Мика, не изцяло, а само колкото да му дам да разбере, че е във възможностите ми, че всеки път, когато си пожелая, бих могла да го бутна и да си присвоя луксозната му стая, при положение че приятелчетата му от анклава намираха това за приемливо поведение спрямо друго човешко същество.
стиснала дланите си в юмруци и почти забравила за присъствието на но после внезапно каза:
— Ти… Ел, ли погуби зловредната паст?
Все едно отгоре ми се изля кофа с тъкмо започнал да се разтопява лед. Зрението ми се разми леко, позамъгли се и за момент сякаш се озовах обратно в пастта, бях обгръщана от ужасяващия й пулсиращ глад. Хвърлих се към центъра на стаята си и повърнах в сифона на пода, избълвах навън влажни късове от недосмляната си вечеря и стомашни сокове. Усещането за тях в устата ми предизвика нови позиви на гадене, а помежду им хлипах. Не спрях, докато стомахът ми не се опразни и още малко след това. Бях смътно наясно, че Аадхия държеше косата ми назад от лицето: плитката ми се беше разплела. Като свърших, тя ми подаде чаша вода, а аз си изплакнах устата и после плюх ли, плюх. В някакъв момент тя заяви:
— Това беше последната вода в каната.
Аз се насилих да преглътна малко, та да отмия жлъчката.
Отстъпих няколко крачки назад от сифона, плъзнах се надолу по стената и прегърнах коленете си, като се постарах да не подушвам собствения си дъх.
— Извинявай — промълви Аадхия, а аз вдигнах глава и се взрях в нея. Тя седеше с кръстосани крака на пода не много далече от мен и държеше каната в ръце. Вече беше по пижама или онова, което минаваше за такова тук — дрипави омалели шорти и небрежно закърпена фланела с дълги ръкави, все едно се беше приготвила за сън и тъкмо се беше канила да си легне, но вместо това беше дошла да ми зададе този въпрос. — Направила си го, нали? — настоя.
Не бях в състояние да тръгна да обмислям кой е верният отговор или какво би означавало да й призная истината. Просто кимнах. Поседяхме така известно време, без казваме нищо. Стори ми се дълго, но звънецът за вечерния час още не беше бил, така че нямаше как да е било толкова много. Все още не бях в състояние да разсъждавам ясно. Просто съществувах.
Най-накрая Аадхия заговори:
— Започнах огледалото за следващото тримесечие. Попитах Орион кое прави изливането толкова гладко, а той отвърна, че нищо специално. Той и бездруго не е велик алхимик. Просто се справя. После си спомних, че ти си послужи с някакво заклинание след чародейството. Опитах се да го издиря, само че открих раздел в наръчника ми за метали, където се твърдеше, че е глупаво да прилагаш заклинания за гладкост на метала, защото така се опитваш да наложиш волята си на материала по неестествен начин, и това не е по силите на никого, освен ако не е супер могъщ, та най-добре дори да не се пробваш. Така или иначе, в цялата работа имаше нещо нелогично. Академичната ти пътека са заклинанията, а си получила задание за вълшебно огледало. Това не се случва.
Изсумтях или по-скоро заподсмърчах: течеше ми носът. На се случва.
Аадхия продължаваше да говори бързо, звучеше почти гневна.
— Каза, че си минала през заклинанието за контрол на фазата за два часа след вечеря. В същото време дипломантите, които възнамеряват да наддават за него, обсъждат дали ще успеят да го усвоят навреме за дипломирането. Освен това цялата тази работа с книгата е нещо наистина грандиозно. На никого не му излиза такъв късмет. Трябва да сториш нещо ужасно, за да се сдобиеш с подобно нещо, или пък наистина изумително. В неделя ти беше така смазана и изобщо няма начин Тод да е халюцинирал. Зловредна паст е единственото, което би го стреснало така. От всичко друго би Откъде си набави маната? — попита накрая.
Не ми се говореше. Гърлото ме болеше ужасно. Посегнах към малката си кутия, отворих я и й показах кристалите си — двата пропукани, мътните опразнени, първокачествените, чакащи пълнене, и последните ми девет пълни до тях.
— Лицеви опори — съобщих лаконично, затворих кутията и я сложих настрана.
— Лицеви опори — повтори Аадхия. — Разбира се, защо не, лицеви опори. — Изсмя се и погледна встрани. — Защо криеш? На всеки анклав по света ще му потекат лигите да те има.
Намекът за обвинение в думите ме ядоса и заедно с това ми докара желание да се разплача. Станах и взех от рафта полупълния си буркан с мед. Всеки уикенд го нося със себе си в столовата с надеждата да го напълня, но медът е труден за набавяне, така че го използвам пестеливо. Прошепнах над малка лъжичка магията на мама за успокояване на пресипнало гърло и преглътнах заедно с последните капки хладка вода от чашата. После се обърнах към Аадхия и протегнах на шега ръката си към нея.
— Здравей, аз съм Ел. Способна съм буквално да помествам планини — обявих. — Вярваш ли ми?
Аадхия се изправи.
— В такъв случай направи демонстрация! Трябваше да го сториш още първата година, просто да позволиш на някой анклав да те забележи. Биха воювали кой да те включи в отбора си.
— Не искам да бъда в техните отбори! — креснах дрезгаво. — Изобщо не го искам!
Глава 9
Неизвестно
Обожавам екзистенциалните кризи преди лягане, толкова са умиротворяващи. Лежах будна поне час след последния звънец и се взирах настоятелно в синьото пламъче на газената лампа до вратата. На всеки пет минути си нареждах да отпусна длани и да заспя, но не се получаваше нищо. Станах да пийна малко вода — предполагам на Аадхия й дожаля, че съм толкова побъркана, та ме придружи до тоалетната да си напълня каната, — и пробвах с домашното по математика, но пак не можех да заспя.
Опявам пред мама на тема включването ни в анклав, откакто пораснах достатъчно, та да си изясня как ако магове от анклав, далечен, колкото японския например, идват в шатрата ти за съвет, това вероятно значи, че са склонни да те приемат. След нападението от дращещия дори отиде да посети един. Не би погледнала лондонския, но пробва едно древно място в Бретан, което специализираше в лечение. Същия следобед ме взе от училище и промълви:
— Съжалявам, мила, просто не мога. — Като настоях да науча защо, само поклати глава. Заявих й директно, че след като се дипломирам, аз ще отида в анклав, стига да бъда приета, а тя само ме погледна и отвърна: — Ще постъпиш, както е редно за теб, скъпа.
Веднъж, като бях на дванайсет — още ми се гади, като си го спомня, — дори й се разкрещях през сълзи, че ако ме обича, ще ни включи в анклав, но тя просто иска нещо да ме докопа, та никой да не вини нея и да не бъде накърнена съвършената й репутация. Онзи следобед три зловредни се бяха пробвали с мен.
Тя запази изражението си спокойно, но после се скри сред дърветата, където да не я виждам, или поне не бих я видяла, ако не бях хукнала с крясъци след нея, и плака до изнемога. Като я заварих да ридае, се върнах в шатрата, хвърлих се на леглото и ревнах, твърдо решена да позволя на следващото зловредно да ме изяде, защото бях толкова ужасна дъщеря. Но не го изпълних. Исках да живея.
Още искам да живея. Искам и мама да живее. А ако се пробвам сама, няма да оживея. Така че е най-добре да се изтъкна и да дам на анклавите да разберат ясно, че съм на разположение да бъда спечелена: огромен приз за предложилия най-много ядрено оръжие, което всеки анклав може да използва, за да унищожава зловредни — да унищожи друг анклав — и да бъде по-могъщ. Да се намира в безопасност.