Това беше всичко, което искаше Тод. Също и Магнъс. Стремяха се към безопасност. Не е чак толкова голямо желание, само създава усещане за такова. Но поначало не разполагаме с безопасност и с цел да си я осигурят и да я запазят, те бутат други ученици в празнотата, за такова нещо по същия начин един анклав би изтикал друг. И не се спират само до безопасността. Искат комфорт и лукс, а после искат излишък, но задължително и безопасност, нищо че сами се правят все по-изкусителна мишена. А единственият начин да са в безопасност, е да разполагат с достатъчно сила да държат настрани онези, които искат притежаваното от тях.
В началото, когато анклавите построили Магьосническата академия, заклинанието за въвеждане не привличало деца извън анклавите. Накарали го да звучи като огромен жест на щедрост, когато внесли промяната, та да приемат и нас, но то се знае, че нещата не стояли така. Ние сме пушечно месо, човешки щитове и полезна свежа кръв. Играем ролята на ласкатели, разсилни и прислужници; благодарение на цялата работа, вършена тук от неудачници, мъчещи се да влязат в съюз и после в анклав, онези от анклавите се радват на повече сън, повече храна и повече помощ, далеч повече, отколкото ако нас ни нямаше. Ние пък получаваме илюзията за някакъв шанс. В действителност ни дават единствено шанс да им бъдем полезни.
Но пък защо да е иначе? Няма абсолютно никаква причина да ги е грижа за нас. Не сме им деца. Ние сме другите газели и всички заедно бягаме от същия прайд лъвове. Ако се случи ние да сме по-бързи от техните деца, по-силни, техните деца ще бъдат изядени. Ако не докато сме тук, то тогава когато излезем и решим, че искаме част от лукса, който са си осигурили в своите анклави. Ако сме прекалено силни, като нищо бихме се явили заплаха дори за живота им. Така че не бива да ги е грижа за нас. Не и докато не се подпишем на реда с точките. Напълно разумно е да е така. Не можеш да виниш хората, задето искат собствените им деца да живеят. Разбирам го сто процента.
И исках да искам да бъда част от тях. Някой ден искам да имам дъщеря, дъщеря, която ще живее, такава, на която никога няма да се налага да крещи сама в нощта, когато я погнат чудовищата. Аз също не искам да съм сама нощем. Искам да бъда в безопасност и наистина не бих възразила на малко комфорт, пък дори от време на време да вкусвам по мъничко лукс. Това е всичко, за което съм жадувала през целия си живот. Имах желание да се престоря, че всичко това е честно и нормално, точно както Орион изтъкна, че всички сме с равни шансове.
Но не съм в състояние да се престоря, че е така, защото не съм израснала в тази лъжа, така че всъщност не искам да бъда част от тях. Не желая безопасност, комфорт и лукс за сметка на смъртта на някого тук вътре. Нещата обаче не стоят точно така, не е просто уравнение, в което присъствието ми в анклав би означавало тук вътре да умират хора. Ще си умират, независимо дали съм в анклав, или не. Но само защото става дума за диференциално уравнение от четиресет и шести ред или нещо от този род, това не значи, че не съм в състояние да реша коя страна от него е виновната.
И вероятно съм го знаела през цялото време, може би още преди да вляза тук, защото в противен случай Аадхия би имала право, просто щях да издухам вратите през първата си година и да се покажа на всички още тогава. Вместо това отлагах три години и чертаех заплетени планове как да организирам драматичното си разкриване, а междувременно при първата паднала ми възможност просто започнах да се държа грубиянски с всеки представител на анклав, пресякъл пътя ми. Със сигурност положих максимални усилия да пропъдя Орион. Ако не беше морално извисен чудак, на когото това да се харесва, досега отдавна щях да съм успяла. И когато Аадхия промълви „Няма да казвам“ все едно ми даде обещание, аз отговорих „Благодаря“, вместо да се развикам „Не, не, кажи на всички!“
Но в случай че няма да се присъединявам към анклав, в крайна сметка наистина не искам никой да научава. Ако хората тук разберат, че съм унищожила зловредна паст, някои от тях ще потърсят същата статия, която прочетох аз, и ще схванат какво представлявам, на какво съм способна. Тогава със сигурност ще мога да спра да се гневя на Магнъс, защото половината членове на анклави ще се пробват да ме извадят от строя. Особено пък ако до ушите им достигне приказка за пророчеството на прабаба ми. А аз все така искам да живея.
Осенявана от всички тези ободряващи и релаксиращи мисли, прекарах приятна нощ, през която спах може би три часа, накъсани от кошмари, че съм обратно в пастта. През останалото време бях съвсем будна и разяждана от тревоги, не спирах да разглеждам шансовете си да се измъкна жива с девет налични кристала, съвсем сама срещу пълна зала зловредни. На всичко отгоре ме мъчеше и глад, нали повърнах вечерята си. На следващата сутрин гърлото още ме болеше, а очите ми бяха подути.
Аадхия чукаше на вратата ми сутрин по път към тоалетната. Днес отчасти очаквах да не се появи, но тя все пак се отби, а после Лиу подаде глава и се провикна:
— Ще ме изчакате ли една секунда?
Спряхме пред нейната врата, та да си вземе четката за зъби, кърпата и гребена, така че дори не се налагаше да се притеснявам, че ще обсъждаме неща, които не исках да обсъждам. Вместо това с Лиу говорихме за есетата ни по история. С Аадхия поехме първия пост в банята, докато Лиу мрачно се бореше с мистериозно появилите се плетеници в дългата й до кръста коса. Налагаше й се да плати накуп за трите години прекрасна коса. Като опира до външния ти вид, малията е нещо чудесно, до момента когато реши да е точно обратното.
— Ще се наложи да я отрежа цялата! — обяви тя на висок глас и проскърца със зъби. Беше разумно решение, при това не само за да спестиш от времето за грижа за косата ти: не ти трябва да предоставяш на зловредните удобна ръкохватка. Най-модерната прическа тук е полупорасла коса, след като е била офъкана възможно най-късо и най-бързо последния път, когато ти е паднала възможност. Единствената причина моята да порасва под раменете е, че почти никога не успявам да се добера до читава ножица. Да приближиш лоши ножици толкова близо до жизненоважни части от тялото като очите и гърлото е крайно съмнително решение.
Ако искате да узнаете безусловното правило да се прецени дали даден чифт се е обърнал на страната на лошите, същото важи и за всички нас. Има един дипломант от Судан на име Окот, той е от учениците по поддръжката. Използвал е голяма част от разрешения багаж при въвеждането, за да внесе електрическа самобръсначка на батерии плюс зарядно устройство с ръчна манивела. През годините му идваше много добре да я заема на хората, а в началото на тази година я обеща на група от петима първокурсници, които пък прекарват цялото си свободно време да му трупат мана за дипломирането. Сега той е в съюз с трима ученици от анклава на Йоханесбург.
Не са много хората, които могат да си позволят да се обръснат гола глава, но дългата коса е също толкова скъпа по свой си начин. Само дето плащаш на една вноска, когато с всички сили бягаш да се спасяваш, а тя се закачи в нещо в най-неподходящия момент. Дори повечето членове на анклави не си пускат косите дълги. Косата на Лиу се явяваше красноречиво оповестяване от страна на семейство й за нарастващата им мощ. Но без малия сигурно би било прекалено голяма отговорност да я поддържа.
Аадхия ми хвърли бърз поглед да се увери, че още съм нащрек, а после наруши тишината в банята.
— Ти сериозно ли?
— Почти! — възкликна Лиу и свали задъхано ръце, за да починат.
— Ще я откупя от теб — заяви Аадхия. — Следващият срок мога да ти изработя нещо по твой избор.
— Наистина ли? — учуди се Лиу.
— Да — потвърди Аадхия. — Достатъчно е дълга да я използвам за паякосиреновата лютня, която изработвам.
— Ще си помисля — заяви Лиу и продължи да разресва бъзлите в косата си с малко повече ентусиазъм. Аадхия се зае отново да следи. Нямаше да бъде удостоена с отговор веднага: компанията в банята и на масата за хранене е важно нещо, но не е равносилна на съюз. И ако Аадхия искаше косата на Лиу, сигурно щяха да се намерят и други желаещи. Учениците от анклави в майсторската академична пътека си изработваха първокласни оръжия за дипломирането и някои от тях бяха в състояние да предложат доста, може би дори позиция в съюз.