Когато ми дойде редът под душа, се замислих задълбочено над това. На този етап беше повече от ясно, че Аадхия е най-сериозният ми вариант за съюз. Тя беше единствената, на която бе известно какво притежавам, и поне ме приемаше за компания в банята. Но все пак далеч не бях кой знае каква сделка. На нейно място аз със сигурност не бих се избрала: ако през първата половина на следващия срок се справеше с паякосиреновата лютня, със сигурност щеше да получи дузина оферти за съюзи от анклавите. Никой тук нямаше да разполага с паякосиренов инструмент: прекалено големи са, та да бъдат внасяни отвън, може би с изключение на някоя мъничка флейта, а духовите инструменти не са особено удачен вариант за дипломирането. Дъхът ти е нужен, та да правиш заклинания, да тичаш и евентуално да крещиш. С подобен трофей у себе си тя като нищо би могла да получи някое от онези гарантирани места, които Тод и неговите сподвижници бяха размахвали под носа на хората, та да получат позицията си на група за дипломиране с отличие. Анклавите са благосклонни към кандидатурите на онези, които са били в съюз с техните деца, но далеч не приемат всички.
Бях все по-убедена, че моите оферти за съюз ще са нула на брой и както ставаше ясно, дори да дойдеха такива, аз нямаше да ги приема. Дори не можех да предложа на Аадхия стратегията да сглобим солиден малък отбор, та някои от по-непопулярните членове на анклави да ни изберат да ги изведем. Ако исках тя изобщо да помисли над варианта да се спре на мен, щеше да се наложи да отбележа много точки преди Нова година.
Когато бяхме готови и чакахме на мястото на срещата появата на още двама души, та да тръгнем за закуска, аз подхвърлих нехайно:
— Пиу, мислех си нещо. Имаш ли нужда от заклинанието за контрол на фазата?
И двете ме изгледаха.
— На семейството ми наистина би му дошла добре, но… — заговори бавно Лиу. Тук вътре беше почти толкова сама, колкото и ние; разполагаше с кашон вещи, оставени й от по-голяма братовчедка, дипломирала се преди шест години, но това беше всичко. И въпросният кашон дойде при нея от ученичка, дипломирала се през първата ни година, която се беше съгласила да е посредник, ако използва съдържанието му до идването на Лиу.
— Можеш да предложиш косата си — изтъкнах. — Аадхия организира аукциона за мен и ще получи дял.
Това значеше да изгубя един от петте залога и отгоре на това да превърна Аадхия в още по-привлекателна цел, която учениците от анклавите да придърпат за себе си. Паякосиренова лютня със струни от косата на магьосница би било нещо наистина могъщо. Но не можех да пропусна шанса си: Аадхия щеше да ми е длъжница заради това и…
— Или би могла да я дадеш на мен — заяви Аадхия на Лиу. — А Ел ще ти даде заклинанието. Така ще имаме лютия за дипломирането. Ти би могла да напишеш няколко заклинания, а Ел може да пее.
Просто стоях на мястото си и се взирах безмълвно в нея. Лиу придоби доста изненадан вид и имаше защо. Това съюз; имах предложение за съюз. Тук не даваш неща на други хора. Кога то заемеш на някого химикалка, това е изгубено мастило, за което после трябва да ходиш в хранилището. Трябва да ти се отплатят някак за него. Така знаеш, че си двойка с някого. Не ти се налага да му се отплащаш. Но можете да скъсате. Не можеш да скъсаш с хора, с които сте в съюз, освен ако не сторят нещо изключително ужасно, като например постъпката на Тод, или не се разделите по взаимно съгласие. Захвърлиш ли съюзник, пък било то странна неудачница, която всички мразят, никой друг няма да ти предложи позиция. Не можеш да се довериш на някого да ти пази гърба по време на дипломирането, ако не му вярваш през учебната година.
Лиу ме погледна въпросително: отправях ли и аз предложение? Не успях да се накарам дори да кимна. Бях на ръба да се разплача или вероятно да повърна, но в този момент до дясното ми ухо прозвуча безбожен писък и заглуши останалата част от света. Покрай мен прелетяха овъглените и усукани останки на някакъв вид зловредно, което явно е било напът да нападне, описаха прелестна дъга и се свлякоха в неопределена купчина на пода.
— Вече ли не си отваряш очите? — попита Орион зад гърба ми. Пернах го с ръката, която не беше притисната към пострадалото ми ухо.
Всичко това остави офертата да виси във въздуха по време на закуската, нямаше как да я обсъждаме пред другите. Би било все едно двама души да се награбят и да се мляскат на масата: има такива, които го правят, но аз не съм от тях. Не бях в състояние да спра да мисля за това обаче, особено пък като виждах, че и Лиу го обмисля: гледаше с различни очи учениците, които приближаваха да погледнат заклинанието за контрол на фазата. Не просто с лениво любопитство или за да се ориентира на пазара, а все едно отчиташе какво биха означавали залозите им за нея, какво би могло да дойде, което да й е от полза. В действителност беше хитро от страна на Аадхия да отправи предложението сега, преди да започне наддаването: ако се включим заедно и хората го знаят, някои от залозите ще са съобразени с нуждите и на тях двете, а не само с моите.
Или по-точно беше хитро да го направи сега, ако наистина беше сериозна с предложението си, което аз още не успявах да се накарам да възприема. Но Аадхия не показваше признаци да е размислила; изгълта юнашка бъбреше с хората за аукциона — далеч по-съдържателно от мен — и описваше изработения шит плюс резервните такива, а това накара Лиу да наостри уши още повече.
Не бях в състояние да предположа какво ще реши Лиу, а очевидно офертата беше за тристранен алианс. Но по средата на закуската стигнах до заключението, че ако не се съгласи, щях да попитам Аадхия дали е склонна да си потърсим друг трети човек или пък да се разберем да направим съюз, без да сключваме сделката мигом, с временни условия. Нямаше да е силен ход от моя страна, но тя вече беше наясно, че не разполагам с много други варианти, така че какво пък толкова?
Почувствах се странно, задето ми беше хрумнала подобна мисъл, все едно мястото й не беше в моята глава. За мен винаги е било от огромно значение да поддържам висока стена около личното си достойнство, дори то да не струва пукната пара, ако чудовищата под леглото ти са реални. Вместо приятели аз си имах достойнство. Отказах се от опитите да завързвам приятелства след около месец от първата ми година. Никой, канен от мен за компания, не казваше „да“, освен ако не беше напълно отчаян, и никой не ме канеше. Същото ми се случваше във всяко посещавано от мен училище; във всеки клуб, курс или извънкласна дейност.
Преди въвеждането таях някаква крехка надежда, че нещата тук ще са различни; може би сред магьосници щеше да е друго. Глупаво от моя страна да имам подобни надежди, тъй като аз далече не бях единствената магьосница, учила в обикновени училища — ако не си в анклав, най-мъдрото решение е да пратиш детето си в най-голямото обикновено училище, което успееш да откриеш, защото злите сили отбягват простосмъртните. Простосмъртните не са точно неуязвими за зловредните — дращещ може да забие трийсетсантиметровите си нокти в корема ти без значение дали имаш мана, или не, — но те притежават една много могъща защита: не вярват в магия.
Ще кажете, че купища хора вярват в какви ли не щуротии, от богинята змия до силно съмнителните от теологична гледна точка ангели и астрология, но като човек, прекарал формиращите си години сред категорично най-лековерните хора на света, мога да заявя, че далеч не е същото. Вълшебниците не се уповават на магиите. Ние в магиите по начина, по който простосмъртните вярват в автомобилите. Не се случва да седят около огъня, вглъбени в дискусии дали автомобилът е нещо реално, или не, освен ако не са взели повече наркотици от обичайното, а не е съвпадение, че именно това е състоянието, в което повечето простосмъртни се натъкват на зловредни.
Да правиш магии пред някого, който не вярва в тях, е значително по-трудно. И по-лошото е, че скептицизмът им засенчва твоята увереност или маната ти и сигурно ще срещнеш трудности път, когато се пробваш с тази магия, без значение дали невярващият присъства, или не. Подложи се на това още няколко пъти и изобщо ще престанеш да си способен на магии. Всъщност напълно е възможно там навън да има множество несъзнателни потенциални магьосници. Хора като Луиза, които са в състояние да задържат достатъчно мана, та да изпълнят заклинание, само дето са отгледани като простосмъртни, не се справят със заклинанието. Не знаят, че магията действа, а това значи, че не действа.