Ако си зловредно и следователно поначало съществуваш заради магия, на практика трябва да убедиш един простосмъртен, че противно на неговите очаквания съществуваш и функционираш в света, с цел да можеш да го изядеш. Като стана дума, в края на моя престой в прогимназията едно крайно амбициозно зловредно от вида стрескачи се пробва с мен във физкултурния салон. Учителят го зърна и беше напълно убеден, че е плъх фрасна го триумфиращо с бухалка за крикет. В действителност като спря да го налага, не можеше да бъде отличен от смазан плъх, нищо че аз не бих успяла да убия стрескач с бухалка, дори да удрях по него цял ден. Като се има предвид, че простосмъртните нямат вкус и никаква хранителна стойност за зловредните, далеч не си струват риска, и те се държат настрани от тях. И това е причината много деца магьосници да бъдат пращани в обикновени училища.
По магьосническите стандарти мама наистина живее на края на света — прекалено далече от някой анклав, та да е удобно да им сътрудничи или да търгува с тях, — така че наоколо нямаше друго дете магьосник освен мен. По онова време пробвах да се убедя сама, че простосмъртните не ме харесват, защото усещат маната ми или нещо особено у мен. Но не. Децата магьосници също не ме харесваха.
Добре де, вече от пет дни имах Орион, но той беше прекалено чудат, та да влиза в сметката. В общи линии бях сигурна, че единственият ми изпробван похват да се показвам агресивно груба, всъщност не е нормалният начин на хората да създават приятелства. Но май вече можех да броя за приятели също Аадхия и Лиу. Не бях сигурна, а и какво би значело, ако наистина бяха такива? Преживяването далеч не беше придружено от триумфалния блясък на постигнатото, който винаги си бях представяла. Предполагам, още чаках да получа кичозната гривна на приятелството, каквато така и не бях имала. Но някой да ти отправи предложение за съюз, да ти даде да разбереш, че е готов да ти пази гърба и да стори нужното, та да ти спаси живота, всичко това имаше толкова различни мащаби, че явно бях пропуснала няколко междинни стъпки.
Докато вървях към залата за езици заедно с Нкойо и нейните приятели, се замислих и за нея. Нямах съмнения на тема Кора и Джовани: не ме харесваха повече отпреди. Но самият контраст ме накара да заключа как бих могла да определя Нкойо поне за дружелюбна, ако не за приятелка. Реших да вложа целия си кураж и да я попитам нехайно, колкото ми беше възможно, сякаш отговорът изобщо не ме вълнуваше.
— Да знаеш някоя група да преговаря за финалния изпит по латински?
— Да — отговори тя, но истински безгрижно. Доколкото можех да преценя, дори не се замисли за отговора си. — Ще се събираме в четвъртък в лабораторията. Входящият билет е две копия на някоя свястна магия.
— Огнената стена, която изтъргувах с теб, ще свърши ли работа? — попитах, но ми беше трудно да пасна на лековатия й тон, когато обяви, че, разбира се, съм добре дошла, стига да мога да си позволя таксата…
— О, не ти трябва нещо грандиозно — поясни тя. — По-скоро някое практично заклинание. Аз ще занеса такова за възстановяване на папируси.
— Имам една средновековна магия за щавене на кожа — промълвих. Всъщност беше отрязък от по-голямо заклинание, чиято цел беше подвързването на прокълнат гримоар, който да изцежда малко мана от всеки маг, осъществяващ съдържащо се вътре заклинание: изключително находчива техника за създаване на абсолютно незабелязван крадец на мана. Но магията за щавене на кожа действаше отлично и сама по себе си.
Нкойо повдигна рамене и кимна в смисъл и вече бяхме стигнали до залата за езици. Четиримата се изредихме да пуснем домашните си от вчера в процепа за оценяване на тясната пощенска кутия, монтирана на металната стена до вратата. Бяхме уцелили момента съвсем точно: не е добра идея да пускаш домашното си, когато има навалица, защото можеш да се окажеш притиснат отвсякъде, ако нещо вземе да ти скочи от процепа. Също така не е хубаво да го предаваш прекалено рано, защото тогава е много по-вероятно от процепа наистина да изскочи нещо. Но пък ако предадеш нещо дори само десет секунди след началото на урока, вече е късно и оценката ти ще бъде намалена.
Да си с намалена оценка води до възлагането на поправителни задания, които повтарят вече вършеното в продължение на дни или понякога дори седмици. Може да не звучи като наказание, но тъй като всички ние учим езици, за да всъщност е брутално. Следващия път, като поискаш заклинание, ще получиш такова, съдържащо материал, с който на теория трябва да си в крачка, но в действителност не владееш, и няма да можеш да продължиш напред, докато не минеш цялото глупаво поправително задание, та да стигнеш където си бил преди.
След като предадох домашното си по арабски, седнах в една кабина и отворих чакаща ме папка, за да науча съдбата си. Оказаха се три задания на арабски плюс супер тежък тест на класически санскрит, за който беше посочено, че отнема двайсет минути, но всъщност запълни целия работен период. Едва бях отговорила на достатъчно въпроси, та да мина нужния праг, когато би предупредителният звънец. Трябваше да надраскам набързо името си, да натъпча вещите си в раницата и да я нося с ръка, обвита около нея, все едно е кошница, та да се вредя на опашката и да пусна теста в процепа, преди да е бил финалният звънец. Щеше да се наложи да изпълня трите задания днес вечерта, а това щеше да изяде от времето ми за трупане на мана, каквато поначало нямах достатъчно.
Дори това не успя да съсипе настроението ми, а напоследък то се менеше така агресивно, че започвах да се чувствам като йо-йо. Бях привикнала към обичайното ми ниво на горчивина и злочестие, да навеждам глава и да преглъщам сполитащото ме. Да съм щастлива ме объркваше почти толкова, колкото да съм разярена. Но не бях ни най-малко изкушена да откажа, когато отидох на семинара по писане и заварих Лиу да се озърта наоколо: беше запазила съседния чин за Отидох до нея и поставих раницата между столовете ни: с някой до мен, приемаш ме без възражения, щях да съм в състояние да открадна няколко секунди да я подредя.
Седнах и извадих текущия си проект, супер тежка виланела, в която внимателно отбягвах думата а тя се стараеше така усилено да се вмъкне във всяка строфа, та бях убедена как, ако всъщност я напиша, цялото писание ще прерасне в спретната провокация на нова епидемия от чума. Сигурно аз съм единствената ученичка, която се мъчи да попречи на заданието си по писане да се превърне в заклинание.
Трудих се върху него пет минути, преди със закъснение да се сетя, че ако бяхме приятелки с Лиу, бих могла да си поприказвам с нея.
— Върху какво работиш? — попитах я в досадния маниер на безцелното бъбрене, но за въпроса ми поне имаше ясен отговор.
Тя ми хвърли поглед изкосо и каза:
— Имам заклинание във формата на песен, наследено от прабаба ми. Опитвам се да напиша текст на английски.
Превеждането на заклинания, в общи линии, е невъзможно. Не е относително безопасно дори да вземеш например магия на хинди, да я пренапишеш на урду и да я предадеш на друг да я учи. Може да се получи в три от четири случая, но на четвъртия ти се пише зле. Заклинанията под формата на песни се явяват единственото изключение. Не правиш точно превод обаче, а по-скоро пишеш ново заклинание на избрания език, само дето се използва същата мелодия и темата е сходна. Често е по-трудно, отколкото да съставиш магия от нулата, и в повечето случаи не действа, точно както от голяма част от заданията по писане не излизат заклинания. Понякога се стига до бледо подобие на оригиналното заклинание. В редки случаи, ако новото заклинание е добро само по себе си, постигаш почти двоен ефект: съвкупност от новото заклинание и значителна част от въздействието на оригиналното. Тези могат да са наистина могъщи.