Но, което бе по-важното за мен, именно с това беше свързано предложението за съюз от страна на Аадхия днес сутринта.
— Искаш ли да чуеш? — добави Лиу и ми подаде миниатюрен музикален плеър от онези без екран, които са в състояние да възпроизвеждат музика за милион часа само с едно зареждане. Дори така единственият начин да получиш захранване на батерии е с ръчна манивела, а подобни усилия могат да ти донесат мана, така че не ги пилееш за друго. Сложих слушалките и се вслушах в музиката — слава богу, нямаше текст, защото в момента време да се впускам в мандарин. Затананиках под нос и почуквах с пръсти по крака си в опит да набия мелодията в главата си. Дори без създаваше усещане за заклинание, смътно, но градиращо. Не знам как да опиша песен заклинание в сравнение с обикновена песен; най-близкото сравнение е все едно държиш чаша в ръката си, а не предмет без никакъв отвор. Придобиваш усещане, че си в състояние да налееш сила в нея и знаеш точно колко. В случая не ставаше дума за чаша, а направо за дълбок кладенец, в който можеш да хвърлиш монета и да чуваш как отеква далеч надолу. Свалих слушалките и попитах Лиу:
— Усилвател на мана ли е?
Тя ме беше наблюдавала зорко.
— Не може да си я чувала — заяви.
Това значеше, че е семейно заклинание, с което още не търгуваха; сигурно го пазеха да го заменят за нещо, нужно им да построят свой анклав.
— Не съм го чувала — отвърнах. — Просто ми създаде такова усещане.
Тя кимна едва-едва, с очи, приковани в лицето ми.
После тръгнахме заедно за часа по история и седнахме една до друга на неудобните чинове. Класните стаи по история са разпръснати на етажа на столовата, сравнително високо в сградата. Най-лошото на историята е, че разпределените ни учебници са ужасно скучни и няма кабини като в залите по езици, така че си способен да чуваш абсолютно всеки звук, издаван от останалите, шепот, кашляне, пръцкане и безкрайното скърцане на чиновете и столовете. Горе в предната част винаги тече монотонна видеолекция, която се напрягаш да чуеш. С изключение на няколко случайни факта, които носят огромен брой точки на тестовете, деветдесет процента от нея са напълно безполезни и нямат никакво значение за обучението ни. Часовете се провеждат или точно преди обяд, когато умираш от глад, или веднага след обяд, когато си готов да заспиш. Аз винаги избирам тези преди обяда, защото са по-безопасни, но си е мъка.
Да имам някого до мен, всъщност мен, направи часа сто пъти по-поносим. Редувахме се да следим лекцията и да водим бележки за петнайсетминутни отрязъци, а през останалото време работехме върху есетата си за края на срока. Вече бяхме разменили преводите на изходните материали и виждах, че Лиу използва онова, което й дадох, а това значеше, че й върши работа. Преводите на Лиу също бяха добри. Не се насилвах да имам високо мнение за нея само защото може би беше склонна да ме търпи.
Лиу изучава история на английски, за да може да й се зачита като езиково упражнение и така да има повече гъвкавост при избора на дисциплини, така че често сме заедно. Но преди почти никога не бяхме сядали една до друга. Беше се случвало само няколко пъти, и то ако беше ходила за материали и беше позакъсняла. Това я оставяше да избира между мен и някой болен, който не спира да кашля, или пък момчето, което през целия час си бърка в гащите — то един-единствен път се пробва да седне до мен, но аз се втренчих в него със супер убийствен взор, та му се наложи да си извади ръката навън — и тя избираше мен. В повечето случаи обаче влизаше заедно с човека, с когото беше седяла в предишния час: има поне дузина други с мандарин, които изучават историята на английски, и до един не възразяват да седи до тях, дори да долавят беглия повей на малия.
Днес обаче такъв повей отсъстваше. Усещах, че не е започнала да я използва отново. Все така имаше цвят на лицето и блясък в очите, но към това се добавяше нещо повече: просто изглеждаше някак по-мека, по-сдържана, като охлюв, до голяма степен прибран в черупката си. Зачудих се дали това е последица, или си беше просто вероятно беше тя, защото така действа заклинанието за медитация на мама. Наистина не приляга на употребата на малия. Възможно е семейството й да я е тласнало в тази посока: от стратегическа гледна точка имаше голяма логика, а веднъж щом е влязла с кошница, пълна със саможертви, сигурно е запълнила цялото си разрешено тегло багаж, била е здраво притисната да си изработи всичко друго.
Не я попитах какъв е новият й план, ако изобщо имаше такъв. Не беше използвала открито малия и още не бяхме съюзници, така че подобен въпрос би предизвикал тревожност, особено пък от предполагаемата приятелка на местния герой, чиято мисия е да покосява черни вещици. Ако не се върнеше към употребата й, можеше да се окаже в лоша позиция на дипломирането. В случай че поначало се е канила да извади голяма доза малия от останалите й саможертви, едва ли е складирала мана.
Това не я правеше добър избор за съюзник, но мен не ме беше грижа. Исках нея, исках и Аадхия, при това не не разполагах с друг вариант. Желанието ми бе да имаме такива отношения, да ходим заедно на обяд, след като сме прекарали сутринта да се трудим усилено рамо до рамо, да изпитвам сгряващото усещане, че сме от един отбор. Не целях единствено те да ми помогнат да оживея. Исках и да оживеят.
— Бих се радвала — произнесох изведнъж пред нея по път към столовата. — Стига и ти да си съгласна. — Нямаше нужда да уточнявам за какво говорех. Знаех, че и тя мисли за същото.
Лиу не отговори веднага, но след известно време промълви меко:
— Доста съм назад с маната.
Значи бях права: беше решила да не се връща към малията и сега до голяма степен беше загазила. Но поне си го каза. Не беше готова да ни остави да се съюзим с нея под фалшив претекст.
— Аз също, но с твоето заклинание и магията за контрол на фазата няма да се нуждаем от толкова голямо количество — изтъкнах. — Аз не възразявам, ако и Аадхия е съгласна.
— Още не мога да правя заклинанието — обясни Лиу. — Баба ми… Майка ми и баща ми се трудят усърдно. Приемат много работа от анклавите. Така че ме отгледа баба ми. Даде ми заклинанието да го донеса със себе си, макар да не беше съвсем редно. Сложно заклинание е, само няколко наистина могъщи магове от рода ни успяват да го накарат да действа. Но аз си мислех… Реших, че ако успея да го преведа, може пък да стане по-лесно.
— Ако не успееш да накараш превода да проработи до края на следващия срок, ще се откажа от някой от другите ми езици и ще започна да уча мандарин — заявих.
Тя ме изгледа.
— Известно ми е, че можеш да пееш, но е наистина трудно.
— Ще съумея да я изпълня — отсякох категорично. Магията за подсилване на маната в общи линии е предпоставка за всяко от чудовищните заклинания, които владеех дори при голямата сила, която изискват те. Така и не се бях добирала до нещо така полезно като чародейство, което да отделя в достатъчна степен стъпката по подсилването, та да успея да откача само тази част от заклинанието и да не се стига до писъци и смърт, но нещата бяха в процес на осъществяване.
Тя пое дълбоко въздух и кимна.
— В такъв случай… Ако Аадхия също не възразяване продължи. Но аз кимнах и двете останахме вгледани една в друга за момент, както крачехме по коридора. Лиу ми се усмихна, а ъгълчетата на устата й потрепнаха колебливо. Аз също й се усмихнах. Почувствах лицето си някак странно.