— Искаш ли след обяда да поработим върху есетата си по история? — попитах. — Имам ниша в библиотеката, в секцията за езици.
— Разбира се — съгласи се тя. — Но няма ли Орион да дойде с теб? — И с тези си думи предвид, че се чуди дали на нея ще й се отвори възможност да е около Орион, а просто се интересуваше дали ще има достатъчно място.
— Чудовищно голямо бюро е — обясних. — Няма проблем, просто по път ще вземем сгъваем стол.
— Слизам долу, имам нещо за вършене — заяви ми забързано Орион след обяда обаче.
— Казваш го, защото наистина имаш работа за вършене или защото предпочиташ да се спотайваш долу, вместо да изтърпиш дори скромно количество комуникация с друго човешко същество? — поинтересувах се. — Лиу няма да се държи като досадница в твое присъствие. — Категорично отказвах да я разкарам заради него, той и аз дори не бяхме истинска двойка.
— Не, тя е свястна — отвърна Орион. — Харесвам я, свястна е. Просто имам да свърша нещо.
Не звучеше особено убедително, но не се канех да го изтъкна. Той не ми дължеше обяснения. Повдигнах рамене.
— Опитай да не се саморазтвориш в киселина или нещо такова.
С Лиу поработихме отлично: свършихме почти половината от есетата си.
— След вечеря ще участвам в групов проект в лабораторията, но утре бих поработила отново — заяви ми, като си тръгвахме. Кимнах възбудена от идеята, че след вечеря можех да повикам с мен Аадхия или дори Нкойо. Имах свои в множествено число, които можех да поканя със себе си в библиотеката, а дори да кажеха „не“, това щеше да важи само за този път. Едва ли не се зарадвах повече, задето Аадхия проплака, че има да свърши нещо в стаята си. Повярвах й, не беше просто извинение.
— Отбийте се преди лягане обаче — настоя. — Ако разполагате с кредит в снекбара, можем да похапнем.
Двете с Лиу кимнахме: всички бяхме имали шанса да го обмислим, сега беше време да го обсъдим, да решим дали ще осъществим плановете си.
През целия следобед държах това чувство близо до себе си и не позволих да бъде съсипано дори когато на вечеря зърнах Магнъс и Клои да говорят с Орион пред столовата. Канеха го след вечеря да отиде при нюйоркския анклав в библиотеката.
— Доведи и Ел — дори добави Клои в пореден опит да го накара да ме сервира на сребърен поднос.
— Не мога. Аз… ще ходя в лабораторията — отговори Орион.
— В лабораторията значи? — попита Магнъс — А не в стая?
Орион наистина звучеше, сякаш си търси извинение, но Магнъс ме стрелна с поглед, който даде ясно да се разбере какво му се въртеше в главата.
— А? Не, не в стая — отвърна Орион кажи-речи също толкова убедително като преди.
— Да, ясно — отбеляза Мангъс. — ще бъде ли с теб в лабораторията?
— Боя се, че не — троснах се аз. След като разпитваше за мен, почувствах, че имам пълното право да се намеся в разговора. — Имам да работя върху есе.
— Искаш ли да се присъединиш към нас в библиотеката, Ел? — попита ме директно Клои. — Имаме място на нашата маса. — Това беше сигурен белег за мащабите на тяхното отчаяние, учениците от анклави не те канят просто така. В най-добрия случай ти разрешават да се включиш със снизхождение.
— Не — отговорих. Влязох в столовата, без да се сбогувам, а Орион ги заряза, та да ме догони.
— Не можеш да ме убедиш, че Клои се опитваше да те накара да й се кланяш — заяви ми.
— Не, беше чист и щедър жест, дошъл от сърце — отговорих. — Целящ да достигне право до моето. Пълзящият снощи не ме нападна по случайност.
— О, това. — Държат се мило, а ти мислиш, че се опитват да те убият без причина — повдигна вежди Орион и имаше нахалството да прозвучи раздразнено. — Искаш ли все пак да дойда и аз, та да те предпазвам от злодейските планове на Клои Расмусен?
— Искам да си топнеш цялата глава в пюрето — отговорих и отмъстително си сервирах последните две наденички от тавата. На масата обаче му дадох едната. Не беше негова вината, че е израснал в един кошер с облагодетелствани и готови на убийство търтеи.
Направо занемях, когато след всичко това Клои се пробва още веднъж в библиотеката: пресрещна ме в читалнята, преди да поема сред стелажите.
— Все така не проявявам интерес — процедих ледено.
— Не, Ел, изслушай ме — настоя тя. Аз поех по пътеката на книгите със заклинания, но тя взе, че ме последва и ме хвана за ръката. — Чуй, ще се откажеш ли да бъдеш кучка поне за ? — просъска, което си го биваше, излязло от нейната уста, а после добави: — Не е… Не отивай в твоята ниша.
Заковах се на място и се втренчих в нея. Тя не ме поглеждаше в очите. Изражението й беше смътно измъчено и донякъде виновно, когато надникна над рамо назад към читалнята. Светлината беше приглушена, но все пак вероятно можехме да бъдем зърнати поне отчасти от ъгъла на Ню Йорк. Можех да видя седналия на дивана Магнъс.
— Просто… Ела при нас, става ли? — продължи Клои. — Или пък си иди в стаята.
— Колко дълго ще е безопасно в стаята ми? Със сигурност това ще е следващата гениална идея на Магнъс. — Сглобявах в главата си подробна фантазия как отивам и сплесквам лично носа на Магнъс: добро замахване от горе би свършило отлична работа и щеше да прозвучи удовлетворяващо хрущене. — Или може би не. Предполагам, ще се притеснява да не очисти и Орион заедно с мен. Би било страхотен резултат, лично да му видите сметката след всички тези усилия да ми попречите да ви го прибера.
Клои потрепна.
— Вече каза ли „да“ на Дубай?
— Дори не съм канена от Дубай! Поправих кресло в техния ъгъл, защото искам да науча някоя и друга дума на арабски. А и ако бях поканена и отговорех с „да“ това не би оправдало опитите ви да ме убиете с пълзящ! — добавих през зъби, защото Клои имаше наглостта да придобие облекчен вид.
— Какво? Не! Не сме… — По средата на изречението си Клои очевидно осъзна, че отричането няма да свърши работа и смени тактиката. — Чуй, Магнъс реши, че си черна вещица. На пълзящия беше направена магия за източване на малия. Стига да не си изцяло на малия, само щеше да ти стане малко лошо.
Караше го да звучи като възвишено извинение. Взрях се в нея.
— Стриктно на съм. — Клои замълча със зяпнала уста. Беше така шокирана, сякаш подобна вероятност дори не й беше хрумвала. Убедена съм, че това важи за всички им. Пълзящият беше напът да се превърне в чисто новичко зловредно. Когато сътвориш нещо със способността само да си набавя сила по какъвто и да било начин, сам си го просиш. Можеш да му размахаш пръст и да поръчаш да е добро, но ако се случи да не е в състояние да си набави сила от одобрени източници, шансовете са поне петдесет на петдесет да започне да си я взема откъдето може. И тъй като Магнъс беше създал пълзящия с тайната надежда в сърцето си да изцеди до дупка злата мен, до голяма степен бях убедена, че шансовете бяха дори по-големи.
И после би ме убил.
Клои беше съгласна с мен по този въпрос. Беше болезнено пребледняла по нейни си себични, но основателни съображения: когато дадено творение стане зловредно, един от първите, които погва, е създателят си, както и всеки около него, който може да е имал принос. Предизвиквана е идеална уязвимост, която позволява на творението да изсмуче мана. Не че ми е особено жал за нея.
— Какъв подарък ме очаква на бюрото ми? Кутия дрънчащи кърлежи? — поисках да науча.
Тя преглътна и произнесе с малко треперещ глас:
— Не, заклинание за непробуден сън е. Той и Дженифър се канеха да направят хипнотична магия и да ти задават въпроси…
— Стига да приемем, че нищо няма да ме изяде, преди да стигнат до мен.
Клои демонстрира приличие и придоби засрамен вид.
— Толкова съжалявам, наистина съжалявам. Цяла седмица спорим на тази тема. Повечето от нас дори не го мислеха. Просто всички се тревожат… Но щом си стриктно на мана, това е чудесно, направо — уведоми ме тържествено. Да, толкова е изключително как приятелят й едва не ме уби. И после продължи: — Честна дума, че дори без известно, повечето от нас искахме да те присъединим. Като знаем, че си стриктно на мана, мога спокойно да заявя, че петимата ще гласуваме „За“. С Орион ставаме шест. Това е мнозинство. Можеш да получиш едно от гарантираните места и…