— Много благодаря! — произнесох невярващо. — След като два пъти се прицелвахте в мен?
Тя замълча и прехапа устна.
— Обещавам ти, че Магнъс ще се извини — продължи след момент, все едно си въобразяваше, че водим преговори, все едно си мислеше, че…
Ами, все едно си мислеше, че бих искала гарантирано място в анклава на Ню Йорк, което повече или по-малко беше всичко, за което бях чертала стратегии през последните шест години, а тя ми го връчваше, без да е обвързано с никакви условия.
И понеже съм си аз, онова, което почувствах, беше свирепо раздразнение, не към нея, а към майка ми, задето я нямаше тук, та лицето й да се озари от широка усмивка, която се появяваше там изключително рядко, само когато я направех истински щастлива. Както онзи път, когато бях на дванайсет и двете имахме сериозна разправия на тема хитруване, защото аз не виждах причина да не отнема последната искрица живот от умираща птичка, намерена в гората. Изхвърчах сърдито навън, а след час се върнах намусена и още по-намусено й съобщих как съм седяла до птичката, докато умре, и после съм я погребала. Мразех, задето се наложи да й кажа, мразех колко щастлива се почувствах, като видях лицето й да сияе. Това ми създаде усещането, че , а аз го ненавиждах повече от всичко.
В момента със същата сила ми бе ненавистно, задето майка ми я нямаше, но аз все пак съзирах лицето й, радостта й, задето няма да приема предложеното ми от Клои, нещо безценно и недостижимо, за което бях декларирала с твърда категоричност, че възнамерявам да имам. Само дето не можех да го приема. Това беше такава очевидна глупост, при положение че Лиу беше промълвила тихо „Доста съм назад с маната“. При това не защото тя и Аадхия искаха мен, а Клои я беше грижа единствено да е близо до Орион. Просто те бяха по-добрата сделка. Когато ми предлагаха съюз, предлагаха заедно с това и собствения си живот. Предлагаха да вложат всичко от себе си и молеха аз да сторя същото. В сравнение Клои нямаше нищо на масата.
— Не искам извинение — заявих с негодувание. — Няма да дойда в Ню Йорк.
Лицето на Клои придоби измъчен вид.
— Ако… В Лондон ли ще отидеш? — попита с треперещ глас — Това заради Тод ли е? Защото той очевидно ще бъде изритан. Никой в Ню Йорк не би…
— Не е заради Тод! — отвърнах дори по-раздразнено, защото тя нямаше и най-бегло право на отговор, но все пак звучеше, сякаш съм я наръгала с нож. — Няма да вляза в анклав.
Клои изглеждаше все по-объркана.
— Но… Вие с Орион просто… — Не успяваше да излезе с някакъв завършек на това изречение.
— няма да правим нищо. Дори не разбирам защо изпадате в паника по този начин. Не че влиза в работата на някого от вас, но аз срещам с Орион, а дори да беше така, преди две седмици той не знаеше името ми. И ти си готова да предложиш гарантирана позиция? Ами ако след месец той се хване с момиче от Берлин?
Мислех, че това ще я накара да се дръпне, но Клои изобщо не изглеждаше утешена. Изражението й беше несигурно и озадачено.
— Ти си единственият човек, с когото Орион изобщо някога прекарва време — произнесе изведнъж.
— Ясно, извинявай, забравих, че на вашия вид не им е разрешено да общуват с плебеи.
— Не това имах предвид! — възкликна тя. — С нас също не прекарва време. — Твърдението й беше доста парадоксално, предвид че през последните три години ги виждах заедно почти нонстоп. Тя явно го разчете по лицето ми, защото поклати глава. — Познава ни и майка му е поръчала да се грижи за нас, но той не говори с никого. По време на хранене и в часовете трябва да седне все някъде, така че сяда при нас, но не говори, освен ако не го попитаме нещо. Никога не идва просто да прекараме време заедно, нито тук, нито в стаите. Дори не учи с други. С изключение на теб.
Взирах се в нея.
— Ами Луиза?
— Луиза постоянно му се молеше да я остави да го следва и той не я отблъскваше, защото му беше жал — обясни Клои. — Все така я отбягваше, когато му беше възможно. Познаваме се, откакто сме родени, но единствената причина да знае името ми е, че майка му го наби в главата му със спомагателни карти, когато бяхме във втори клас. Още като бяхме деца имаше желание единствено да ловува за зловредни.
— Да бе, има ли по-голямо забавление от това? — изрекох невярващо.
— Мислиш, че се шегувам ли? Когато бяхме в клас, в класната стая влезе засмукващ червей. Учителката разбра, защото Орион стоеше в ъгъла и се смееше, тя го попита какво му е толкова забавно, а той го вдигна в две ръце да ни го покаже. Мяташе се, отваряше уста и се опитваше да го ухапе. Ние всички се разкрещяхме, скочихме и без да искаме, го разкъсахме на две. Вътрешностите му ни опръскаха всичките. — Изкривих лице неволно. Тя направи гримаса при спомена. — Като беше на десет, вече поемаше смени на портите. Не му беше възложено, просто такава беше представата му за веселба. Той е единственото дете на магистър Рис и през целия ни живот тя го тътреше по домовете ни да играем, та да го накара да завърже приятелства, но докато беше там, той постоянно търсеше начин да се измъкне, та да издирва зловредни. Той не е
Не успях да се спра и се разсмях. Иначе трябваше да я зашлевя.
— Би ли го приписала на негативност на духа? — попитах подигравателно.
— Не се опитвам да бъда жестока — произнесе сковано тя. — Нима мислиш, че нямаме желание да го харесаме? съм благодарение на него. През лятото, когато бях на девет, в града гъмжеше от лепкави мухи. Не нещо кой знае какво, нали? — добави някак самокритично, почти все едно се срамуваше да се оплаква от нещо толкова банално. — По-големите деца трябваше да стоят вътре, докато от общинския съвет решат какво да предприемат, но лепкавите мухи не закачаха онези под единайсет години. Бях на площадката срещу анклава, когато преживях изблик на мана.
Бях чела за изблиците на мана в насърчителен памфлет с име „Нарастване на маната ви“, даден ми от мама, но на мен никога не ми се беше случвало. Капацитетът ни за мана се увеличава на резки скокове при повечето от нас, но не преживяваш изблик на мана, когато тя не е достатъчна да запълни вече наличния ти капацитет. Очевидно Клои се беше озовала в различна ситуация.
— Играех си под пързалката с няколко приятели. — Тя оформи затворено пространство с дланите си. — Нямаше простосмъртни. Лепкавите мухи, цял рояк, просто ме погнаха. Започнаха да разяждат щита, който ме беше накарала да сложа мама. Бяха толкова много… — Тя замълча и преглътна. — Приятелите ми се разкрещяха и побегнаха. Не можех да сторя нищо. Чувствах се, сякаш от носа, от устата, от ушите ми извира мана. Не успявах да си спомня и едничко заклинание. Още ме спохождат кошмари от време на време — добави Клои и аз й вярвах. Беше обвила ръце около тялото си и раменете й бяха прегърбени. — Орион вървеше по периферията на площадката за игра и просто подритваше камъчета, не играеше с нас останалите. Дотича и ги изгори всичките. Реших, че той е най-изключителният човек на света.
Бях се вкопчила с всички сили в чувството си на гняв, но никак не беше лесно. Не желаех да й съчувствам. При единствения случай, когато през комуната мина рояк лепкави мухи, аз бях съвсем малка. На мама й се наложи да седи цял ден и цяла нощ с мен в скута си, призова предпазен шит с песента си и не млъкна, докато те не се отказаха и не продължиха нататък. Ако беше изгубила гласа си, щяхме да умрем. Клои беше имала цял анклав, където да се скрие, плюс щит, подкрепян от силата на анклава. И ако Орион не се беше притекъл на помощ, със сигурност някой от възрастните щеше да изскочи и да я спаси. Това беше едно лошо нещо, което я беше споходило, не първото от хиляда лоши неща. Но не успявах да си попреча да го преживея заедно с нея: да си на девет и от теб да блика мана, докато си обкръжена от рояк лепкави мухи, които прояждат щита ти, за да се доберат до плътта ти — самата аз се сгърчих, защото чух дращещия на моя праг.