За да ме спаси от размекване обаче, Клои продължи:
— След това прекарах месеци наред да го следвам, опитвах се да се сприятеля с него, молех го да вършим заедно разни неща. Задължително казваше „не“, освен ако майка му не го накараше. И не беше защото не харесва мен. опитвахме. Родителите ни настояваха да го правим и не е като да искахме да се подмазваме на Домината. Беше заради Всички осъзнавахме, че е специален. До един му бяхме признателни, но той дори не го регистрираше. Не че беше сноб или нещо от този род, никога не е целял да се покаже жесток или груб. Просто аз не значех нищо за него. Досега никой не е значел нищо за него.
Тя направи жест с ръка, който ме обхвана в цял ръст, и продължи, искрено озадачена.
— После разговаря веднъж с теб и внезапно започва да си търси извинения да те следва навсякъде. Един ден ти помага да си оправиш вратата, на следващия решава, че си черна вещица, а после се грижи за теб, защото си ранена. Сяда с теб за обяд и дори идва в библиотеката, когато го повикаш. Известно ли ти е колко пъти съм се мъчила да го придумам да дойде в библиотеката? Идвал е с нас точно два пъти през първата седмица на първата ни година и не мисля, че след това беше стъпвал тук. Дори чухме, че е поел част от смяната ти по поддръжката. Така че, да, в паника сме. Не сме спорили дали си струва да ти предоставим гарантирана позиция. Ако Орион харесва някого, никой от нас не би се спрял да се замисли и да го оспори, нито пък някой от анклава. Колебаехме се единствено дали не си черна вещица, която му причинява нещо.
Тя приключи с изповедта си и замълча отбранително, сякаш в очакване да й се разкрещя, но аз просто стоях на мястото си, както обикновено сееща разочарование. Бях прекалено… и аз не знам какво, та да заговоря. Не точно ядосана. На Магнъс му бях ядосана, когато си мислех, че иска да ме убие, за да си запазят Орион с цялата му стратегическа стойност, воден от чист егоизъм и безпардонност. О, как се бях опиянявала от този суров и праведен гняв, моя любим наркотик: за малко не бях стигнала докрай да предприема убийство. Но в сравнение със сегашното чувство онова преди изглеждаше вяло и изтощено.
Вече бях установила, че онова, което искаше Орион, беше човек, който да не го третира като принц; само не бях уточнила защо е така. Сега вече ми беше ясно до болка. Клои, Магнъс, всички до един, вероятно и всички в анклава им, бяха приписали на Орион лика на някакъв нечовешки героичен унищожител на чудовища, който не обича друго, освен да посвещава дните и нощите си на тяхното избавление, който не дава пет пари за собственото си щастие. Бяха сътворили тази лъжа, защото, то се знае, че отчаяно това от него. О, в замяна бяха повече от доволни да му угаждат и да го ласкаят, да му предоставят най-доброто от всичко. И защо не, можеха да си позволят да го дадат и не им костваше нищо. С радост биха предложили скъпоценната позиция в анклава им на мен или на кое да е момиче, стига Орион само да й се усмихнеше; вероятно щяха да приберат дори Луиза, защото той се беше съжалил над нея. На ниска цена.
Бяха отчаяни да го задържат по съвсем същия начин, по който всички в комуната искаха да се отърват от мен. Той живееше също като мен в отвратителен сценарий, само че огледален вариант на моя. Мъчеше се така усилено да им предостави каквото искаха, да се впише в красивата лъжа, която бяха съставили за него. Разглеждал е покорно спомагателните карти, изработени от майка му, та да се покаже вежлив. Но, разбира се, че не можеше да им бъде приятел. Безспорно му беше ясно, че го искаха за приятел само при условие че следва лъжата. Клои с нейните големи очи ми обясняваше колко е и колко те.
Не можех обаче просто да й се гневя. То се знае, че имах желание да й се разкрещя и да опожаря целия им анклав, но само по чист навик. Онова, което желаех в действителност, за което копнеех необуздано и ревностно, беше да променя виждането й по същия начин, по който исках да променя мнението им за мен. Имах желание да я стисна, да я разтърся и да я накарам да съзре Орион — мен — като човешко същество поне за пет секунди. Само дето ми беше ясно, че нямаше да получа каквото целя, защото това би й коствало много. Ако Орион беше човек като нас, в такъв случай не й дължеше да носи на китката си това удобно за нея устройство, за в случай че някой от приятелите й се нуждаеше от помощ, без да дължи отплата. Ако той беше личност, би имал същото право като нея да е уплашен или да прояви себичност, а на нея щеше да й се наложи да му върне всичко, което й е дал. Не би проявила интерес към подобна сделка, нали така? Не би дотичала, ако той се нуждаеше от помощ. Би хукнала в противоположна посока.
Продължих да стоя на мястото си и нейното изражение се сведе до несигурно: вероятно дочуваше глухия тътен от градоносните облаци в далечината.
— Ясно — произнесох и усетих гърлото си пресипнало. — Каква друга ще съм, ако не черна вещица. Няма как да съществува друга причина той да предпочете компанията ми пред тази на пълни тъпаци като вас — Клои потрепна и се отдръпна леко. — Пазете си мястото в анклава за някого, който го иска. И ти благодаря искрено, че ми спести удоволствието приятелчетата ти да ровичкат в главата ми. В замяна ще ти разкрия тайния си похват. Отнасям се към Орион като към нормално човешко същество. Вие също спокойно можете да пробвате и да видите какво ще излезе, преди да си създавате допълнителна работа заради мен.
Глава 10
Омаломощител
Не се опитах да си намеря друго място, където да работя. Знаех, че няма да свърша нищо. Промуших се покрай Клои и се насочих към стълбите, тичах по остатъка от коридора, макар да знаех, че е неразумно. През уикенда всичко беше започнало да загрява за дипломирането, изпомпваше се масло, та да смаже големите зъбни колела в сърцевината; те се разхлабваха с леко предварително разклащане. Стълбището се движеше заедно с тях, подобно на супер муден ескалатор, който можеше да обърне посоката си във всеки момент. И аз си платих, задето бях толкова разсеяна: на няколко стъпала нагоре от площадката имаше участък, покрит с нещо противно, многоцветно и хлъзгаво, остатък от създание убито неотдавна. Нагазих прекалено бързо в него, изпързалях се и ми се наложи да се хвърля на площадката, та да не полетя с главата надолу по стълбите.
Куцуках по коридора към стаята си, когато осъзнах, че наближавам вратата на Аадхия. Поспрях и след момент почуках леко.
— Ел е — обадих се и тя открехна вратата, за да се увери, че съм аз, но в този момент зърна кръвта.
— Какво е станало? — попита. — Искаш ли парче марля?
Гърлото ми се беше стегнало. Едва ли не бях доволна, задето паднах. Кого го беше грижа да променя гледната точка на Клои?
— Не, не си струва, само драскотина е — отвърнах. — Просто проявих глупост. Паднах на стълбите. Ще дойдеш ли с мен до тоалетната?
— Да, разбира се — съгласи се Аадхия и тръгна с мен. Стоя на пост, та аз да изплакна окървавените си лакът и коляно. Раната на корема пак ме наболяваше. Не ме интересуваше.
Пиу се бърна малко след като свършихме и трите изкачихме стълбите — този път по-предпазливо — до столовата. Главната линия за храна и масите бяха заключени зад подвижна стена и успявахме да подушим дима от хигиенизиращите огньове — самопочистващите се фурни не бяха с нищо по-добри от пламъка на простосмъртните, — но вътре имаше няколко дузини ученици, чакащи реда си на снекбара. Леко превъзнасяне на онова, което представляваше всъщност, редица автомати, които приемаха жетони. Всички получавахме по три седмично. Аз имах двайсет спестени: рискът да дойдеш сам не си струва допълнителните калории, освен ако не си имал поредица от няколко дни без късмет по време на основните хранения и не започнеш да се чувстваш замаян и летаргичен.