То се знае, че нямаш избор какво ще излезе. Артикулите рядко са заразени, защото са в опаковки, но обикновено са стари, а понякога дори неядимо древни. Веднъж ми се падна войнишка дажба от Първата световна война. Тогава се бях качила, защото наистина ми се виеше свят от глад, та се прежалих да я отворя, но не рискувах с друго освен с бисквитите и под бисквити имам предвид сухарите, които пращат на едногодишни пътувания по море. Днес получих пакет чипс с неизвестна марка, опаковка надробени крекери с фъстъчено масло и голямата награда, шоколадче „Марс“ със срок на годност, изтекъл само преди три години. Лиу се сдоби с пакетче солена лакрица, което е нещо неописуемо противно, но можеш да го обмениш със скандинавските ученици за почти всичко, друг пакет чипс и леко съмнителна кутия осолено месо. Аадхия получи малка опаковка халва, съвсем прясно онигири със сьомга, приготвено едва днес сутринта, направо изумително, и цяла консерва пюре от кестени, толкова голяма, че едва не задръсти машината.
— Нека се пробвам да се сдобия с нещо, на което да го намажем — предложих и пуснах нов жетон. Когато използваш жетон, пазен известно време, получаваш или нещо особено добро, или нещо трагично лошо. На мен този път ми излезе късметът: навън се показа яркооранжев пакет овесени бисквити „Хобнобс“.
Наляхме си в картонени чаши хладки чай и кафе от самоварите и се върнахме в стаята на Аадхия, та да поделим храната. Тя беше направила отклонение на газопровода до лампата в стаята й, та да си изработи малка бензинова горелка, с която сварихме месото в алхимична мензура, а през това време ометохме онигирито и бисквитите, намазани с кестеновото пюре и гарнирани с халва и натрошените крекери с фъстъчено масло. Когато месото се беше готвило достатъчно дълго, го изядохме заедно с чипса и пиршеството ни завърши с празнични парченца от шоколадчето „Марс“. Аадхия седна до бюрото си и се захвана да работи върху корпуса на лютнята си, а ние с Лиу се настанихме на леглото и продължихме с есетата си.
Не говорехме много: никоя нямаше време за пилеене. Но си казахме достатъчно и си стиснахме ръцете. Докато готвехме месото, аз бях отишла до стаята си и се върнах с по кристал за всяка. След като се нахранихме и починахме малко, аз се заех да произвеждам мана с плетене, Лиу седна на пода и започна да изпълнява йога, а Аадхия да решава судоку. Когато би първият звънец, отидохме заедно до банята и след като се измихме, се насочихме към сектора стена между тоалетните на момчетата и момичетата и записахме имената си там: Лиу на китайски, а аз на хинди и английски. Не бяхме съвсем първата група, но почти: бяха отбелязани три съюза, само че не познавах никого от тях. На връщане Лиу изчака до нейната врата да стигна до стаята си, а после двете поседяхме, докато Аадхия стигне до нейната, помахахме си и се прибрахме.
Спах наистина добре. Обикновено не помня сънищата си, което вероятно е за добро предвид ситуацията, но тази сутрин се събудих точно преди звънеца и както лежах в леглото си, видях в полусън майка ми да седи в гората и да ме гледа тревожно.
— Всичко е наред. Добре съм, мамо, няма да се присъединявам към анклав. Ти беше права — произнесох на глас и дори нямах нищо против да го изрека, защото не исках тя да се тревожи. Тя обаче все така беше тревожна, протегна ръце към мен и устата й се движеше, но не излизаше звук. Мъчеше се да ми каже нещо. — Мамо, имам приятели. Аадхия, Лиу и Орион. Имам приятели.
В съня очите ми бяха замъглени и се усмихвах. Събудих се още усмихната. Предполага се, че е невъзможно да комуникираш с някого вътре в Магьосническата академия, защото ако заклинание за съобщение е в състояние да проникне, значи същото би важало и за някакъв вид зловредни, та не бях сигурна дали наистина съм видяла мама, но се надявах да е така. Исках тя да знае.
Не че изведнъж бях започнала да показвам великодушие към целия свят или нещо такова. Като се връщах от банята, зърнах Клои да излиза от стаята си и отново успях да се ядосам. Орион го нямаше на сборния ни пункт и Ибрахим каза, че днес сутринта не го е видял в банята. Преди бях категорична пред себе си, че никога няма да се случи аз да го чакам, но с надигащо се възмущение поръчах на Аадхия и Лиу да ни запазят две места, отидох до неговата врата и задумках силно. Наложи се да повторя, преди да дочуя трополене и после той отвори, без да прояви грам предпазливост. Беше гол от кръста нагоре и косата му стърчеше, примигна към мен с мрачен и измъчен вид.
— Хайде, Лейк, закуската няма да се изяде сама — подканих го и той промърмори нещо неразбираемо. Обърна се, нахлузи маратонките си, вдигна тениската от пода, пусна я обратно долу — на предницата й имаше огромно синьо петно — взе друга тениска от пода и се запрепъва към тоалетната.
— Снощи да не си се надрусал? — попитах с любопитство, когато най-сетне се изкачихме по стълбите: наложи ми се да го хвана и да го побутна на нивото на столовата, след като преди това се беше опитал да завие на етажа на лабораториите по алхимия и на този със спалните на второкурсниците.
Забъркването на рекреационни субстанции е доста популярно сред учениците от академичната пътека по алхимия, но Орион каза:
— Не! — Прозвуча, все едно съм го обидила. — Не спах много. — Подчерта изявлението си, като се прозя толкова широко, че изглеждаше, сякаш ще му се откачи челюстта.
— Ясно — отвърнах скептично. — До края на първата година всички се научаваме да търпим недостига на сън, защото онези, които не са, вече са елиминирани. — Прекалено много работа по спасяването на света? Върви да седнеш с Аадхия и Лиу, аз ще ти донеса храна.
Благодарение на пиршеството ни снощи днес дори не бях толкова гладна, така че задържах овесената каша за себе си, а на него дадох сандвича с яйце и бекон, който успях да забърша. Но се налагаше да бъде ръчкан и накрая го изяде с полузатворени очи. Не отговори дори когато Ибрахим му зададе директен въпрос. Положи обратно глава на масата, след като излапа сандвича.
С Аадхия обсъждахме демонстрацията, която щях да изпълня днес в работилницата. Тя направи пауза, погледна го и попита:
— Надрусал ли се е, или какво?
Този път Орион не се включи с протести.
Повдигнах рамене.
— Каза, че не. Не бил спал.
За късмет, тази сутрин той имаше езици, та успях да го подбера към залата и го настаних в кабина, съседна на моята. Той незабавно положи глава на чина и заспа под сладкодумното мърморене на гласове, припяващи на френски за жестока смърт. В папката му имаше само едно свръх лесно задание, така че го изпълних вместо него. Когато го разтърсих да се събуди в края на часа, той изглеждаше малко по-функциониращ.
— Благодаря — произнесе несигурно, когато видя попълненото упражнение. Отнесе ги заедно с моето до процепа и успя да ги пусне, без да си среже пръстите или да пострада по друг начин.
— За нищо — отговорих. — Ще се справиш ли да стигнеш до следващия си час?
— Да — отговори той с още повече съмнение в тона си.
— Имаш ли нужда да бъдеш изпратен? — попитах и го огледах подозрително.
— Не, нямам нужда… Какво правиш? — избухна.
— Какво?
— Защо си толкова мила? — поиска да узнае. — Ядосана ли си ми за нещо?
— Не! — отсякох и тъкмо се канех да го информирам, че аз съм свястно човешко същество, че редовно се случва да съм мила или пък най-малкото от време на време, че това изобщо не е белег за гняв, но после осъзнах, че той има право. Само дето бях гневна на безполезните му приятели от анклава, за него ми беше жал. Което лично аз бих мразила със свирепа страст. — Не ми ли е позволено периодически да съм в добро настроение, или подобна проява на лудост първо трябва да бъде регистрирана пред властите? — троснах се вместо това. — Ако искаш върви и падни в шахтата за боклук. Аз отивам в работилницата. — Орион придоби облекчен вид, когато се отдалечих намусено.