Никак не е приятно да си в работилницата толкова близо до дипломирането и днес не беше изключение: подът потреперваше приблизително на всеки петнайсет минути и беше толкова горещо, че момчетата си съблякоха тениските. Почти всички, които бяха успели да завършат финалния си проект, пропускаха часове, така че обикновено компанията беше рехава, но за моята демонстрация се беше струпала сравнително голяма тълпа. Аадхия подреди всички, така че да получат добра видимост, като отдаде приоритет на дипломантите: онова, което целеше, беше петима от тях да направят високи залози, а догодина, когато първоначалните купувачи нямаше да ги има, да организира втори аукцион.
Междувременно аз изпълних внимателно малко упражнения за разтягане, та да натрупам малко мана — слабата болка беше от помощ — и после взех парчето дърво, върху което щях да работя. Не желаех да влагам напразен труд, така че използвах демонстрацията, за да започна с ковчежето, обещано на сутрите. Щеше да е достатъчно голямо да побере една книга: освен че така щях да покажа колко са важни за мен, то трябваше да е достатъчно леко, та догодина да мога да го нося със себе си в залата за дипломиране. С Аадхия подготвихме проект, формата му щеше да е същата като на книгата, но с малко по-големи размери и издялана от дърво. И тя ми даде хубаво парче амарантово дърво за гърба.
— Ще си послужа със заклинание, за да втечня лигнина в дървесината и да получа извивка — обясних пред всички и подадох дървото, та да се уверят, че е истинска и съвсем права и солидна дъска с дебелина сантиметър и нещо. Като се върна при мен, задържах го в ръце, представих си резултата и зарецитирах заклинанието. Аадхия ме беше научила как лигнинът е онова в клетките на дървесината, което я прави твърда, и допусках, че материалът, нужен да бъде променен, не беше голямо количество, но дори така се изумих колко малко мана беше нужна. Магията не консумира дори половината от подготвената и дървото буквално стана еластично в ръцете ми. Огънах го на широката стоманена тръба, която използвахме да му придадем форма, и Аадхия го захвана на място; после си послужих със заклинанието, та да втвърдя лигнина отново. Откачихме го и ето ти на, дъската беше оформила дъга; гърбът на сутрите пасна идеално. Цялата работа отне едва няколко минути.
Всички бърбореха развълнувано, докато си прехвърляха един на друг извитата дъска. За втората демонстрация Аадхия си послужи с инструмент за гравиране и изрисува малка шарка в най-горния край на дъската, после постави на мястото малка фуния с ивица сребро, извадена от запасите й с материали. Аз втечних среброто и тя го изля в гравираната шарка. Дори си позволих да експериментирам малко: пробвах да го върна към твърдото му състояние в рамките на един непрекъснат процес точно в момента когато попадна в гравюрата, та да не прелее над ръба. Получи се идеално.
Хората взеха да разпитват дали мога да им покажа още нещо и аз не виждах причина защо не: все още разполагах с много мана. С Аадхия се мъчехме да решим какво да направим, а в този момент една дипломантка от академичната пътека по алхимия излезе с предложението да се пробваме да получим течен азот директно от въздуха около нас. Очевидно това би било нещо изключително полезно, макар да не бяхме сигурни какво щеше да се случи с азота след това: дали просто мигом щеше отново да се изпари? Но всички бяха толкова въодушевени от идеята, че двама дипломанти дори си предложиха услугите да се покачат на тезгях, та да свалят от висок рафт един метален контейнер, ако после им позволим да задържат останалото вътре. Съгласих се; беше честно, при положение че те щяха да са тези с глави толкова близо до тавана, без да са сигурни дали ще има реална възвръщаемост.
Първият се покатери и тогава придойде поредната вълна вибрации, само дето този път не спряха; вместо това се усилиха, ама много се усилиха, почти толкова, колкото в деня на дипломирането. От рафтовете започнаха да падат неща, а после започнаха да се гътат и столове. Момчето върху тезгяха беше приклекнало, за да запази равновесие, но му се наложи да скочи и да се хване за ръката на приятеля си, в мига преди трите метални контейнера да се строполят върху плота. Единият се отвори и отвътре се изсипа гърчеща се маса от бебета гризачи, също като нежелан приз в игра на „Тука има, тука няма“.
Тогава вече всички бяхме хукнали към вратата. За щастие, не бях сваляла превръзката с книгата от тялото си.
Стиснах прясно огънатата дъска на моето ковчеже, сграбчих Аадхия за ръката и изскочихме в коридора, накуп с останалите бягащи ученици. Всички се втурнахме към стълбището. Да се добереш до по-високо ниво е мъдрият ход, когато долу се случва нещо смущаващо, така че, естествено, Орион ни отмина, устремил се надолу под нас се намираше единствено общежитието на дипломантите и стълбите покрай него бяха онези, които скоро щяха да се отворят към аулата за дипломиране.
— Лейк, тъпако, върви ! — креснах, но той вече беше отминал; дори не беше забавил крачка. Стегнах челюст и погледнах към Аадхия, която се взря в мен. — Можеш ли да вземеш това? — произнесох мрачно и откачих превръзката с книгата от шията си.
— Нищо няма да му се случи! — заяви Аадхия, но още докато го изричаше, пое книгата от мен. Взе дори парчето амарантово дърво.
— Напротив, ще му се случи, ще го фрасна с тухла по главата — отсякох и тръгнах надолу след него, като си запробивах път сред движещия се нагоре поток. Като се откъснах от тълпата, скърцането се усещаше по-силно; стените на стълбището вибрираха толкова много, че всъщност издаваха силен звук.
— Орион! — изкрещях отново, но от него нямаше и следа, а и нямаше как да ме чуе заради шума.
Тъй като аз самата не бях възвишен герой с безгранични запаси от мана, а и нямах здрав разум дори колкото у небоядисан палубен шезлонг, поех надолу бавно и предпазливо. Не срещнах никого да се качва нагоре: беше средата на учебния ден и толкова близо до края на срока дипломантите се намираха в спалните си единствено след вечерния час. След като отминах техния етаж, скърцането стана още по-силно: явно идваше от дъното на стълбището и аз бях ужасяващо сигурна, че тъкмо там щях да открия и Орион.
Почти бях стигнала до следващото рамо, когато той буквално полетя към мен: тялото му беше запратено във въздуха. Блъсна се в стената и се свлече в краката ми със стон. Втренчи се озадачено нагоре към мен, а после иззад ъгъла се показа гигантски израстък, прозрачен като медуза и заопипва за него. Орион се надигна и заби в него тънкия метален кол, който стискаше в ръка. Ако бихте желали да си представите драматичния резултат, вземете много голяма купа, напълнете я с желе, хванете клечка за зъби, притиснете я леко към повърхността и после я дръпнете. Ако вдлъбнатината се задържи за по-дълго от секунда, оказали сте по-сериозен ефект от Орион.
Орион погледна кола с объркано и разочаровано изражение: трябва да беше някакъв артефакт, който се беше изключил. В ответна реакция пипалото се беше насочило право към ръката му. Наложи се да се протегна и да го докосна — използвах само върха на лявото си кутре, — за да си послужа със заклинанието за електрически заряд, което имах от Нкойо. То се отдръпна достатъчно задълго, та да сграбча Орион за ръката и да му помогна да стане на крака, а също така да го завлека с няколко стъпала нагоре. След това се сблъсках със съпротива.
— Не, трябва да… — заупорства.
— Да видиш мозъка си размазан на стената ли? — изръмжах му и притиснах главата му надолу, когато пипалото изплющя над нас.
— Запали се! — произнесе той на френски и металният кол между нас избухна в нагорещени до бяло пламъци. Едва не обгори миглите ми. Паднах назад по дупе и се изпързалях надолу. Отвори възможност да зърна прелестна гледка — потресаваща маса от гърчещи се желеобразни пипала на самото дъно на стълбището. Бяха се обвили около всичко, което можеше да бъда захванато, всеки сантиметър от перилата и въздуховодите. Напрягаха се до максимум да изтеглят останалата част от каквото и да беше това зловредно през миниатюрен отвор, достатъчен колкото да пропълзи хлебарка, в долния ъгъл на стълбите. Което значеше, че в общи линии, нещото се опитваше да отвори дупка към стълбите. Значи въпреки всички прегради и бариери съществуваше пътека, по която зловредните да дойдат от залата, и стълбището се явявате последната ни отбранителна линия. Ако това тук проникнеше, приятелите му щяха да го последват. На практика дипломирането щеше да започне по-рано. Ала при положение че залата на дипломантите още не беше отделена от останалата част от училището, очакващите зловредни мигом щяха да погнат ни.