След първия ми момент на неподправено изумление забелязах спаружените парчетии, осейващи дъното на стълбището, и ревнах:
— Не, почакай!
Но беше прекалено късно. Орион тъкмо беше прерязал пипалото, което продължаваше да замахва към главата му. Огромен къс от върха му падна с цвъртене, а останалата част се прибра към общата маса, където притисна отрязания участък към сърцевината на възела, оформи издатина и елегантно се раздели на пипала, всяко вече издуващо се до размерите на оригиналното. И всички до едно търсеха за какво да се захванат.
Орион изтича до долу и ме дръпна за крака.
— Махай се оттук! — нареди ми и се канеше да се спусне право към зловредното. Наложи ми се да стисна косата му и да дръпна здраво. — Ох! — изкрещя той и за малко не ми отсече ръката с пламтящата си шпага. — Какво…
— Омаломощител е, безмозъчна скаридо! — креснах му.
— Не, всъщност е хидра… О, мамка му, наистина е омаломощител — съгласи се Орион и за един миг на зашеметеност остана на мястото си със зяпнала уста. Какъвто ни се отвори по случайност, защото омаломощителят ни пренебрегваше в момента и вместо това се мъчеше да разкъса опаковката на вкусната и суперголяма закуска за себе си и останалите зловредни долу.
— Как така още не си покойник? — попитах заядливо. Ако трябваше да съм честна към Орион, а никак нямах желание за такова нещо, омаломощителят беше толкова голям, че нямаше как да бъдат забелязани тънките розови струни в центъра на пипалата или големия червен възел, който явно беше в средата на цялата тази маса. Вероятно беше прекъснал милион пипала само да ги блъска в разни неща, още преди Орион да слезе тук. Омаломощителите не са известни с голямо търпение или чертането на дългосрочни стратегии, но, както ставаше ясно, силният глад предизвикваше също толкова силна мотивация.
— Е?
— Мисля — отговори той.
— За какво? — попитах. — Защо не го замразиш?
— Не притежавам добра магия за замразяване.
— Как така нямаш добра магия за замразяване? — изумих се и го изгледах сърдито. — От Ню си.
Той придоби виновен вид и измънка:
— Ако ги замразя, не мога да извлека мана от зловредните.
Цялото стълбище около нас се разтресе.
— Кого го е грижа! — възкликнах. — Извлечи мана от следващото.
— Не съм нито една! — кресна той.
— О, велика майко богиня — произнесох с цялото отвращение, което успях да вложа, каквото тази фраза поначало предизвиква у мен. Хванах кристала си, за да се позова на вече и бездруго изчерпаните ми запаси от мана и започнах да рисувам картина в главата си. Като бяхме в работилницата, дипломантката ми обясни, че над половината от въздуха всъщност е азот. Представих си го да се кондензира до твърда черупка с дебелина само няколко милиметра върху кожата на омаломощителя.
— Какво правиш? — попита Орион. Пренебрегнах го напълно; раната на корема ме болеше жестоко заради падането по стълбите, достатъчно, та да извика сълзи в очите ми. Ожулените ми лакът и коляно също щипеха, така че се изискваше огромно усилие да остана фокусирана. Орион се затича надолу и започна да хваща пипалата едно след друго, отделяше ги от онова, което стискаха, и им правеше обвързващо заклинание, мъчеше се да сплеска нещото до топка, а то се отклонявате в една или друга посока, подобно на амеба.
— Готова съм — изграчих.
— Какво? — попита той през стиснати зъби и набута поредното пипало в общата маса.
— Отдръпни се от него! — изрекох по-силно, също през стиснати зъби. Орион хвърли бърз поглед назад към мен, а пипалото се освободи, перна го и го запрати към средата на стълбището. Мен ме устройваше, а и Орион си го Започнах да редя заклинание за контрол на фазата и постарах във въображението си да придам течна форма на азота.
До голяма степен съм сигурна, че се получи успешно, при положение че маната беше отишла все някъде: половината от напълнения ми с труд кристал се опразни на една глътка. Предполагам, че азотът е изврял мигом, защото не се забелязваше визуален ефект; може би само бегъл повей от по-хладен въздух, но това беше всичко. С изключение на една дребна подробност: кожата на омаломощителя мигом замръзна и после цялата се напука, също като повърхността на езеро през пролетта. Цялото чудо рухна, течните му вътрешности се оттекоха през решетката в долния край на стълбището, оформиха за кратко водовъртеж и изчезнаха с едно финално шумно засмукване. Остана единствено мъничката сърцевина пипало, която поначало се бе обвила покрай завоя на стълбището, подобно на вейка асперж. Изглеждате точно като класическата илюстрация в трета глава от учебниците ни за първи курс — прозрачно желе около искрящо розова вена. Отдръпна се назад през дупката, все едно някой беше засмукал спагета.
Орион се надигна.
— Ха! — изграчи, все едно той беше свършил всичко, и погледна триумфиращо към мен.
— Лейк, мразя те повече, отколкото би могло да се опише с думи — уведомих го разпалено, облегнах се на стената и притиснах длан към корема си. Той се изправи малко смутено и запълни дупката в стената с топка маджун от джоба си, произведе бърдо заклинание за ремонт и после дойде при мен. Май се канеше да се пробва да ме носи. Отправих му убийствен взор и го накарах просто да ми помогне да стана.
И след всичко това взе, че отново се прозя, още преди да сме стигнали на етажа на дипломантите, все едно в тялото му не се съдържаше капка адреналин. Аз изпитвах доста сериозна болка и пак се чувствах поне десет пъти повече нащрек, отколкото изглеждаше той. Изгледах го, докато куцукахме по пътя си.
— Защо си толкова смазан? Да не би да те спохождат ужасни кошмари или… — Но започнах да сглобявам нещата, щом ме стрелна с виновен поглед. — Ти, малоумнико, стоял си буден да патрулираш, нали? Заради мрънкането на онзи жалък убиец, така ли?
Орион отказваше да срещне погледа ми.
— Той не грешеше — произнесе глухо.
— Какво?
— Не беше само омаломощителят. Зловредните от долу явно са пробили дупка в защитата и сега се опитват да се вмъкнат в училището. Нощем е по-зле. Вече седем пъти поправям тази стена…
— И не си спал от петдесет и пет часа, което обяснява защо посвети цели десет минути да кастриш пипалата на омаломощителя — допълних.
— Беше два пъти по-едър от обичайните екземпляри! — изтъкна отбранително той. — Реших, че е зловредно от семейството на хидрите!
— Простима грешка до момента, когато си отсякъл първото пипало — отбелязах. — Ти колко отряза? Седем? И като стигнах тук, далеч не се канеше да спираш. Ако зловредното наистина беше разтворило стълбището, безспорно би могъл да се броиш за негов партньор. — Устата му оформи права линия и долавях, че едва се сдържа да не хукне надалече от мен, само дето в този конкретен момент това би означавало да ме помъкне със себе си. — Каква точно е целта на цялото това упражнение? Дори да се стремиш да се къпеш в слава, няма да ти се получи, ако се гътнеш още в началото на потопа.
— Ще престанеш ли? Не ме е грижа за настоя. — Просто… Вината е моя! Ти сама го каза. Наруших принципите на баланса и…
— О, сега вече си готов да приемеш основните закони на реалността — отбелязах. — Млъквай, Лейк. Всички знаем, че не получаваш нищо безплатно. Никой не е протестирал, когато им спасяваше живота, нали така?