— Само ти — поясни сухо той.
— Ще си спомня да съм особено самодоволна от този факт, когато ме изяжда ордата зловредни от залата за дипломиране — отговорих. — В продължение на три години влагаше всичките си усилия в ролята си на белия рицар. Няма да промениш последствията, ако полагаш още повече усилия в рамките на една-единствена седмица. Това също е принцип на баланса.
— Ами, убеди ме. В такъв случай май ще отида да подремна. Това ще помогне много — обяви с нотка на сарказъм.
Изгледах го сърдито.
— Със сигурност ще е по-разумно, отколкото да сътрудничиш на омаломощител да пробие в училището. — Той се начумери и отново се прозя.
Глава 11
Дипломанти
Като стигнахме горе, обядът почти приключваше въпреки паниката в работилницата от по-рано, всичко в столовата беше както обичайно: за много малко неща е допустимо да попречат на храненето ни, а и бездруго стърженето и вибрациите бяха спрели. Аадхия и Пиу ни бяха запазили места и дори малко храна върху собствените си подноси, макар това да беше означавало да седят на полупразна маса до нашата поява. Да държиш две свободни места за хора, които не са се добрали до столовата, докато линията за храна затвори, е нещо голямо, особено като се има предвид, че долу се развива потенциално бедствие. Дори ми се наложи да се зарадвам намусено, задето Ибрахим се беше задържал при тях, след като повечето му приятели си бяха намерили извинения и се бяха скатали на друга маса. Но той бързо се погрижи да заличи това чувство.
— Няма как да е бил обикновен омаломощител — отсече категорично, след като ги осветлихме за ситуацията. — Трябва да е бил някакъв нов вид. — Защото в противен случай беше възможно скъпоценният му Орион да е допуснал глупава грешка, а това очевидно бе невъобразимо. Ако имах излишна храна или енергия, бих метнала нещо по него. Както стояха нещата обаче, не бях в състояние.
За щастие, на масата присъстваха хора с разум в главата, които се съсредоточиха върху по-важните неща.
— Как точно закърпваш разрушенията на стълбището? — обърна се Аадхия към Орион. — С обикновена магия за ремонт ли?
— Да — потвърди уморено Орион. — С рецептата за пълнеж на баща ми. — Спря да лапа остатъците от храна и й показа маджуна.
Аадхия откъсна малко парченце и го разтегна до квадрат, вдигна го на светлината и после го притисна към масата, сгъна го няколко пъти и го омеси, разточи го и отново го събра на топче, преди да му го върне.
— Не ме разбирай погрешно, материалът е невероятен, но все така е за най-общо приложение. Каза, че си направил много ремонти, нали? — Тя поклати глава. — Няма начин да удържи на ротацията в края на срока. Честна дума, притеснявам се да не поддаде още в неделя, когато се задвижи първо ниво.
— Няма да удържим до неделя, ако зловредните долу продължат да млатят стената — промърморих от мястото си, като едва гребях картофеното си пюре. Обмислях сериозно дали да не го ближа като сладолед, вместо да седя изправена, да държа прибори и да подлагам мускулите си на напрежение, та да го пренасям от чинията до устата си. — Ще се наложи да намерим начин да ги удържим достатъчно задълго, та да поправим щетите стабилно. А за тази цел ще е нужен нелепо голям брой хора, които да натрупат мана.
— Помниш ли, когато пострада алхимичната лаборатория? — обърна се разпалено Ибрахим към Орион над моята глава. — Нужно е да пуснем обявление и да привлечем хора, та да произведат необходимата мана.
— Ибрахим, ще прибера всичките ти органи в съня ти — произнесох, без повишавам глас. Забелязах, че ръцете му потрепериха върху масата.
— Но не можем — намеси се Лиу. Нейният принос към разговора ме накара да вдигна глава. — Не можем да допуснем дипломантите изобщо да узнават.
— Моля? — учуди се Орион, но аз подпрях лакти на масата и закрих лицето си с длани. Тя имаше право, разбира се. Дипломантите нямаше да ни помогнат. Ако към залата за дипломиране зейнеше дупка, преди да бъдат затворени стаите на дипломантите, от цялото меню на бюфета те щяха да се превърнат в най-жилавия предлаган ордьовър. Узнаеха ли, че съществува такъв вариант, че защитата е отслабнала толкова много, вероятно щяха да слязат долу и лично да започнат да рушат стълбището. Какво толкова, че ще хвърлят нас, останалите, на вълците? Всички щяха да си послужат с извинението на Тод: било е разбираемо, те не са имали избор, вината е принадлежала изцяло на Орион. Дори нямаше нужда да се включат масово. Просто достатъчно от тях.
На всички ни беше ясно. Макар да бе скапан до смърт, след момент Орион също го схвана и спря да се храни. Просто седеше прегърбен над масата. Никой от нас не изрече нито дума повече през следващите десет минути, докато не би звънецът за дипломантите. След като до един напуснаха столовата, аз попитах:
— Как ще действаме? Пред колко малък брой хора е възможно да разкрием и все пак да ремонтираме стълбището?
Най-доброто решение, до което достигнахме, беше да се опитаме да превърнем желязната стена на стълбището в стоманена, при това на място.
— Досещам се, че идеята е откачена, но е отправна точка — беше окуражаващият начин, по който я изложи Аадхия. — Какво ще кажете да слезем долу с преносим тигел и голямо количество въглерод. Ще го запалим и Ел ще използва заклинанието за контрол на фазата, за да разтопи малко от желязото на разбитата стена, нещо като размерите на монета, не достатъчно, та да се вмъкне нещо опасно. Аз разполагам с магия, която да вкара въглерод в желязото и да го превърне в стомана. Ще я използвам върху разтопеното желязо и после тя може да го върне към твърдото му състояние. Бихме могли да си послужим с непрекъснат цикъл, точно както ти подходи със среброто по време на демонстрацията — добави към мен Аадхия. — А ако нещо се вмъкне през стената, докато работим, Орион ще му види сметката.
Планът беше силно амбициозен, само дето, доколкото беше ясно за всички, единственият ни друг вариант беше да конструираме нова стена на части в работилницата, да затътрим елементите долу и да помолим любезно зловредните да стоят настрана, докато ги монтираме. След като преди това сме помолили любезно дипломантите да не припарват в работилницата през следващите три дни, като заедно с това сме придърпали десетина ученици от майсторската академична пътека, та поначало да изработят тази нова стена.
— Колко мана ще коства това? — попита Ибрахим.
— Купища — отговорих. — Заклинанието за контрол на фазата е изумително евтино за онова, което върши, но не е Да разтопим цяла стена от желязо нямаше да е като да втечня миниатюрно количество сребро, нито пък като да размекна един елемент в парче дървесина, за щастие, разполагахме с решение. Обърнах се и изгледах многозначително Орион.
Той примигна към мен.
— Не знам дали ще придойдат достатъчно зловредни, та през цялото време да те зареждам с мана.
— Просто я набави с устройството за поделяне на сила с анклава — посочих. — Влагаш достатъчно, със сигурност не могат да протестират.
— Ами… Бих могъл да помоля Магнъс…
— Я почакай, какво? — смаях се. — Защо ще се налага да питаш някого?
Той направи странна пауза, а после преглътна и отговори:
— Аз не… На мен ми е трудно да следя… Ако имам неограничен достъп до енергийната банка, просто ще я изчерпя. Така че аз съм блокиран. — Постара се да звучи нехайно, но отклони поглед.
Никой от нас не каза нищо. Ибрахим изглеждаше напълно потресен. Предполагам, беше шокиращо за него да узнае за подобна слабост на неговия герой: Орион Лейк, блокиран от собствения си анклав, защото не притежава елементарни умения за контрол на маната. Това е като да признаеш, че носиш пелени, защото понякога се подмокряш.
Само че в неговия случай той по-скоро беше принуждаван да носи пелени и да се подмокря от време на време, та всичките му с радост да използват наливаната от него мана, тоновете мана, която алчните и себични мръсници дояха от него след всяко погубено зловредно. Искаше ми се да дръпна рязко устройството за поделяне на енергия от китката му и да отида да го ударя в главата на Клои. Да я уведомя, че Орион е бил прав да не го е грижа за никого от тях и че ще се справим сами, че като излезем, ще го отведа да живее в шатра в Уелс и ако искат, маговете на Ню Йорк могат да се самозапалят и да плачат.