Не бях в състояние да заговоря, защото бях толкова гневна. И супер вбесяващо пак не бях дооценила Ибрахим; всъщност той наруши пръв мълчанието и каза:
— Но не си ли ти този, който… Чух, че си набавяш мана от зловредните…
Орион повдигна леко рамене, без да среща ничий поглед.
— Всички влагат мана. Не е кой знае какво. Мога да си я набавям, когато ми е нужна.
— Но… — продължаваше Ибрахим.
— По-късно — срязах го, а той ме погледна и приех как разчете по изражението ми, че да, това е абсолютна планина от тъпотии, която нямаше да оставя на мястото й и пет секунди по-дълго от необходимото, веднъж щом не се намирахме на дни от дори по-внезапна и жестока смърт от нормалното. Той се подчини, а аз се обърнах към Орион: — Не Магнъс. Ще помолим Клои.
Гениалният принос на Клои към ситуацията беше следният:
— Но я почакайте, защо просто не подадем молба за ремонт?
Изрече го, сякаш беше напълно разумно и явно решение на нещата, а Орион всъщност потърка лице и ме изгледа малко глуповато, все едно казваше „О, този вариант не го разгледахме“. Наистина му беше нужен сън. Спогледахме се един по един с изражение в смисъл и после аз я попитах:
— Всъщност това върши ли ти някаква работа?
— Какво имаш предвид? — учуди се Клои. — Разбира се, че да. Постоянно подавам молби.
Не биваше да съм изненадана. Във формуляра с искане за ремонт, какъвто не си бях правила труда да подавам от средата на първата ми година тук, имаше графа да посочиш името си. Бях приела, че всичките отиват директно в боклука и на нас, учениците, са възлагани дейности по поддръжката на случаен и злонамерен принцип. Сега обаче осъзнах, че, то се знае, формулярите отиваха в специална кутия, някъде в потайни помещения за разсилните, известни само на онези, постоянно занимаващи се с поддръжката. Те изравяха молбите, да речем, на хората от нюйоркския анклав и се погрижваха да бъдат изпълнени. В действителност след съвсем кратък момент престана да е изненада изобщо и побързах да изясня нещата.
— Така, някога подавала ли си молба близо до времето за дипломиране?
— Не! — възкликна Клои, все едно я бях обидила. — Знам, че не бива да отправяме ненужни искания в края на сроковете. Но мисля, че тази щета може да се квалифицира като животозастрашаваща.
— Безспорно се квалифицира като такава — уверих я. — Особено животозастрашаваща е за всеки, слязъл долу да направи ремонта. И именно по тази причина няма да придумаш ученици от поддръжката да го сторят вместо теб. Биха ти предоставили половин час от времето си, за да ти поправят настолната лампа, Расмусен; няма обаче да се изправят лице в лице с ордата от залата за дипломиране само защото си ги помолила любезно. А да не споменавам, че най-вероятно са тези, които разпределят задачите. Та, ще ни помогнеш ли, или не?
В крайна сметка Клои схвана ситуацията, особено след няколко остри натъртвания от моя страна на тема приноса на Орион към продоволствията от мана на Ню Йорк, които, предполагам, посочиха ясно силата на желанието ми да сваля устройството за поделяне на енергия на Орион и да го запратя с все сила към главата й. Все пак тя излезе с едно полезно предложение и по-специално:
— Дали не е редно първо да го изпробваме?
Вероятно онова, което всъщност целеше, беше да привлечем още половин дузина ученици от Ню Йорк, в това число Магнъс, а те всички имаха много приятели сред дипломантите. Съгласи се да задържи нещата временно, ако ние приемем първо да направим проба. Според мен тя не очакваше да се получи и после щеше да ни се наложи да се съобразим с нея. Каквито и да бяха мотивите й, аз също се радвах на пробата, стига Клои да набавеше мана.
На следващия ден слязохме в работилницата в рамките на работните часове и Клои даде на нас с Аадхия по едно устройство за поделяне на енергия. Като го затворих на китката си, подръпнах експериментално и получих приток на мана, който създаде усещането, сякаш съм свързана с Атлантическия океан с маркуч. Вече ми беше известно, че членовете на анклави имат достъп до купища мана, много повече от нас, но не бях осъзнала колко повече. Бих могла да залича град или дори два, без да проличи, че съм използвала и капка. Наложи се да положа сериозни усилия, та да не започна да извличам като обезумяла, все едно аз самата не притежавах най-основен контрол. Нямаше как да отмина факта, че мога да напълня всичките си кристали за нула време, без дори да усетя.
Орион обиколи контейнерите с материали с обичайната липса на предпазливост, за да набави всичко необходимо. Тази сутрин не беше чак толкова изтощен; снощи го накарах да си легне рано с основанието, че който щеше да бъде излапан през нощта, със същата сила щеше да бъде излапан в неделя заедно с всички останали в училището, ако той не беше в състояние да държи зловредните настрана, докато ние работим.
— Все така мисля, че ще е добра идея да включим повече хора — отбеляза Клои и се озърна нервно. Работилницата беше напълно безлюдна: след вчерашните веселби никой не би поел риска, освен ако не беше напълно задължително да присъства в час, а се съмнявах, че някога беше влизала тук в група от по-малко от десет души. Ибрахим и Лиу бяха дошли да стоят на пост — всъщност Лиу стоеше на пост, а Ибрахим се тътреше подир Орион из помещението и се опитваше да го разприказва, — но това бяхме всички.
— Готова ли си? — попитах Аадхия и напълно пренебрегнах Клои. После произнесох заклинанието за контрол на фазата и вкарах първите няколко сантиметра ковано желязо — както изглеждаше остатък от провалил се проект — в течна форма. Аадхия беше подложила отдолу загрят тигел и в мига щом металът потече, наръси равномерно сажди със свободната си ръка, мръщейки се съсредоточено, докато ги караше да се смесят. После ми кимна бързо и наклони тигела и аз вкарах метала отново в твърда форма.
Втвърди се. Само че не докрай. Буцата метал се пльокна на плота на тезгяха и зацвъртя свирепо, прогори дупка и падна на рафта отдолу, строши няколко стъклени пана, подпали покриващия ги брезент, разтопи следващия рафт, падна на пода, разтопи и него и после вече я нямаше.
Това доведе до крясъци и размахване на ръце — може би дори и от моя страна, — преди Аадхия да сграбчи четири от праховите смеси, за които бе помолила Орион, събра ги заедно и ги метна върху весело лумналите пламъци. Веднъж щом огънят беше потушен, всички се скупчихме и се втренчихме притеснено в дупката. Смущаващо тънкият под беше изцяло пробит. В тъмнината долу успях да различа единствено, поне от предпазливо разстояние, много ръждясала тръба с пръстен от пет антични мускала, такива, каквито вече можеха да бъдат видени само в музеите. Въртяха се и ритмично изпръскваха различни алхимични вещества в отвор в горната част на тръбата.
— Според вас дали някое зловредно ще се пробва да влезе — попита Ибрахим.
— Да запълним дупката и да не научаваме — подкани Аадхия. — Орион, можеш ли да донесеш… — И после със закъснение забеляза, че Орион не можеше да донесе нищо, защото вече не стоеше с нас. Намираше се до вратата и беше зает да унищожи един пързалплъзгач, дошъл да разследва източника на крясъците ни с блян в сърцето или поне в храносмилателната система.
— Да? — попита той, когато се върна само леко задъхан, след като захвърли останките от пързалплъзгача обратно в коридора. Когато се беше пробвал да му се измъкне, като се отдели от най-външния си пласт, Орион хвана наполовина одраната му кожа, дръпна я върху главата му и я завърза на възел, та нещото да се задуши. Не такъв беше нормалният начин да ги унищожиш, но явно подейства съвсем ефикасно.