— Да, готов е — потвърди Лев, момчето отпред, а Клои изкрещя и се наведе, когато момчетата от задната линия започнаха да запращат към още повредените панели хубави старомодни огнени кълба. По повърхността им се разстлаха пламъци и отгоре ни заваляха искри.
— Орион! — викна Ибрахим и се хвърли към него. Направи предпазно заклинание на ръцете си и задърпа примката в опит да я разхлаби, но огненият бич беше прекалено здрав; прогаряше щита му по-бързо, отколкото той успяваше да постигне някакъв резултат.
Лиу извика магия на мандарин и спусна отгоре ни предпазен щит, при това добър: огъваше се при стълкновенията и оставяше огъня да се спуска надолу на малки ивици. Не беше достатъчно голям да покрие цялото пространството, само нас трите.
— Тази стена! — заговори. — Можете ли да поправите участъците, които блъскат, преди да са ги пробили?
Аадхия ме погледна. В устата ми имаше хиляда заклинания, готови да се изсипят навън: можех да ги убия петимата с една дума или пък в името на разнообразието можех да впримча умовете им и да ги направя мои безпомощни роби. Дори нямаше да се наложи да използвам малия, за да го постигна: Клои се беше сгушила под свой собствен щит, но поделянето на енергия още беше в сила и маната прииждаше като река. Можех да ги накарам те да поправят стената вместо нас и дори после да измият пода. Стига да бях способна да прочистя ума си със същата лекота, когато се свършеше.
— Ще се наложи да поправим останалото наведнъж — заявих мрачно на Аадхия. — Можеш ли да разтвориш тигела по-широко?
Тя се ококори.
— Ако отстраниш цялата стена наведнъж, ще проникне!
— Ако се случи, нашите приятелчета дипломантите ще се катапултират назад и Орион ще го унищожи — обясних. — Със саждите ще се получи ли наведнъж?
Аадхия преглътна, но кимна.
— Да, процесът има затихващ… Да — произнесе, след като сама пресече спонтанните си обяснения. Хвана тигела, натисна рязко ръба и го разтвори до пълния му размер. — Готова съм. — Аз се изправих и посочих стената. Свалих останалите четири панела и ги превърнах в локва от втечнено желязо.
Докато работехме досега, нищо не беше опитало да ни нападне. Сега като бях отстранила панелите, причината стана ужасяващо ясна. Един от огнените залпове на дипломантите озари прясно появилия се отвор и запрати бляскави отражения по гладката бронирана глава на аргонет, запълваща пространството на шахтата за поддръжка от другата страна. Очите му бяха затворени, явно си подремваше на спокойствие, преди да продължи да се труди върху стената. Един от ноктестите му пръсти, приблизително педя и половина широк, почиваше върху стълба. Явно щеше да съумее здраво да я сграбчи при надигането си. Отстрани по главата му имаше ивици от позната искряща слуз: очевидно бе използвал остатъците от омаломощителя като лосион.
— О, боже мой — произнесе немощно Клои. Аргонетът отвори първо едно око, след това шест и накрая всичките си девет очи, осъзнал, че вечерята е била сервирана по-рано. Започна да се примъква навътре.
— Лев! — кресна едно от момчетата. Във въздуха се разнесе внезапен и силен пукот, когато той задейства катапулта и те бяха издърпани нагоре — всичките петима, включително Виктория с нейния огнен бич. Той се разтегна малко, но тя явно се беше концентрирала върху него, защото вместо да се прекъсне, също така изтегли с тях все още впримчения плюс Ибрахим, който продължаваше да се опитва да го освободи. Секунди по-късно чух Ибрахим да крещи някъде над нас: явно се беше пуснал и беше паднал по път.
— Сложи стената! Сложи стената! — писна Клои, а после се обърна и затича нагоре по стълбите. Аадхия вече беше изпразнила чувала със сажди в тигела и бъркаше трескаво, но стоманата още не беше съвсем готова. Аргонетът вкарваше през отвора огромната си ръка с остри нокти и посегна към нея още преди лакътят му да беше преминал.
За наш късмет Клои не беше прекъснала притока на мана. Насочих длан към аргонета и изрецитирах заклинание от четиресет и девет срички, което е било използвано от група вещери преди няколко хиляди години, за да унищожат дракона пазач на свят храм в Кангра и да си присвоят мистериозния вълшебен прах, съхраняван там. Прахът се оказал смлени люспи от дракона, информация, за която човек би помислил, че жреците ще разпространят по-широко, та да предотвратят подобни начинания, плод на заблуда.
Аргонетът придоби озадачен вид, когато ноктите му започнаха да се ронят. Май не му стана ясно, че се разпада и продължи да се пробва да проникне. За щастие, магията ми набра скорост по-бързо, отколкото ронещият се зловреден беше способен да се движи, така че по времето когато тикна глава в отвора на мястото на изчезналата му ръка, разложението вече беше стигнало до врата му. Дори ми се отвори възможност точно преди заклинанието да помете остатъка от челюстта му да се протегна и да си отскубна от устата му един разхлабил се зъб с размерите на юмрук.
Аадхия и Лиу приближиха към ръба на дупката и застанаха втренчени в мен със зяпнали усти, а Аадхия стискаше дългата дръжка на бъркалката. Линията на разложение се движеше все по-надолу по натъпканото в шахтата тяло и разкриваше далеч повече, отколкото на някого беше нужно да знае за вътрешностите на аргонет.
Лиу ахна и заподканя:
— Бързо! Бързо!
В мига щом коркът освободи гърлото на бутилката, аз осъзнах…
Аадхия се обърна и продължи да работи върху карбонизацията. Лиу стоеше напрегнато встрани от отвора и хвърли своето защитно заклинание върху горната част на шахтата. Мигове по-късно издаде ужасен вик: малко ято вресливци не бяха изчакали пълното разпадане на аргонета и бяха преминали през тялото му, поглъщайки всичко по пътя си. Излетяха от шахтата и се блъснаха в щита на Лиу, също като врабчета, налетели прекалено чист прозорец. Мигом започнаха да го кълват настървено с искрящите си клюнове.
Не можехме да сторим друго, освен да продължим да работим.
— Готова съм! — викна Аадхия. Накара тигела да левитира до ръба на отвора и изля втечнения метал. Аз произнесох заклинанието за контрол на фазата и поставих метала на мястото му под формата на голямо платно, което пасна идеално от единия край на отвора до другия.
Един вресливец успя да пробие достатъчно голяма дупка в щита на Лиу, та да се провре, и се стрелна към нас през последната празнина, преди да запечатам стената, оставяйки във фугата перо от опашката си. На Аадхия вече не й стигаше въздухът, но с пъшкане се залови да произнася своя защитна магия, за която вероятно щеше да е късно да попречи да се простим поне с половин килограм плът, но вресливецът летеше с такава скорост, че не си даде труда да се връща за нас: вместо това продължи нагоре по стълбището към безплатния бюфет там, чуруликащ развълнувано.
Секунди след като изчезна, оставяйки ни да гледаме със зяпнали усти след него и все още тресящи се от адреналин, затихващото чуруликане изведнъж беше пресечено, прерасна в пронизителен писък и спря. Беше заменено от ужасен стържещ и тракащ шум, който се усилваше все повече. Преди да предприемем нещо, иззад ъгъла изскочи Орион, сърфиращ надолу по стълбите върху тава и повали всички ни също като кегли.
Положителното беше, че новата стоманена стена беше застанала идеално, придобила матовата гладкост на калъп сапун: ремонтираният участък се беше интегрирал в цялостната защитна магия на училището и щетата беше отстранена. Можех да заявя това с цялата си увереност, защото бузата ми беше сплескана така силно към метала, че буквално чувах затихващите писъци и стонове на останалите чакащи зловредни плюс глухия дрънчащ шум от някакъв защитен механизъм, задействал се под нас.