— Ох — изпъшка Лиу до мен.
— Да — простена Аадхия и се дръпна от нас. Беше й се наложило да се метне в наша посока, за да избегне падане в още горещия тигел и опърляне до състояние на чипс. Надигна се до седнало положение и го изгледа смаяно: десният ъгъл бе нагънат като акордеон към стената. — Майчице.
— Извинявайте — обади се извисилият се над нас Орион. Стискаше мъртвия вресливец и зле деформираната тава. — Дойдох възможно най-бързо.
— Лейк, някой от тези дни ще те убия — процедих с изкривена уста, притисната към стената.
— И така — обърна се малко плахо към мен Лиу, докато кретахме нагоре по стълбите. Орион беше зад нас, влачеше тигела в пълния му размер — вече не можеше да бъде сгънат — и не спираше да се извинява на Аадхия, която от своя страна умееше да извлече облаги и несъмнено щеше да излезе от всичко това с достатъчно материали да поправи тигела си, плюс трупа на вресливец, вече връчен й от Орион. Вероятно клюнът щеше да стане част от лютнята за паякосирени, а от мен получи зъба от аргонета, за да го използва за ключовете за настройка. Като свършеше с този инструмент, той щеше да е чудовищно могъщ. — Афинитетът ти…
— Просто мисли за варианта „ще ме обичат до болка и отчаяние“ — отговорих.
— Какво? — попита Лиу.
— „Всички ще ме обичат до болка и отчаяние“ — повторих. Тя ме гледаше много подозрително. — Галадриел, бе, хора. От „Властелинът на пръстените“.
— Това филмът с хобитите ли е? Не съм го гледала. Оттам ли идва името ти?
— Лиу, толкова се радвам, че сме приятелки — заявих отчасти защото почувствах момента като удобен да го изрека гласно. Ако тя не искаше да е истина, спокойно можеше да мине за шега. Но всъщност бях съвсем искрена. И аз не бях гледала филмите. Откакто бях родена, веднъж годишно мама ми четеше книгите от начало до край, но беше разочарована от жестокостта във филмите и не разрешаваше да ги гледам. Всички останали в комуната обаче ги бяха гледали. Бях чувала много умни забележки на тема контраста.
Но Лиу само ми се усмихна срамежливо.
— Схващам идеята — отбеляза. — Но… без малия. — Не беше въпрос.
— Не — отговорих с дълбока и шумна въздишка. — Без малия. Никаква. Не мога… да я използвам само малко. — Изгледах я многозначително.
Очите й се разшириха за момент, а после погледна надолу и обви ръце около тялото си.
— Никой не го умее — произнесе глухо. — Не и в действителност.
Срещнахме Клои, която беше тръгнала надолу. Беше изтичала до етажа с алхимичните лаборатории и беше извикала Магнъс и още двама ученици от нюйоркския анклав, а те на практика бяха ангажирали целия клас да дойде да помогне. Или пък бяха заложили на голяма тълпа около тях, когато се опитват да се доберат до портите, за да се измъкнат. Удивлението й беше пълно, като ни видя, и само избъбри:
— О, боже мой, вие сте живи!
Ако не беше прозвучала поне отчасти доволна, би било обидно.
Тълпата беше толкова голяма, че за известно време никой не узна нищо, тъй като не успяваха да чуят обясненията ни заради боботенето на гласове, задаващи все същия въпрос. Накрая ми се наложи да оформя с длани фуния около устата си и да изкрещя:
— Стълбището е Нищо няма да се качи нагоре!
Това даде отговор на най-належащото питане на повече от тях и поуспокои нещата.
— Какво стана с аргонета? — обърна се Клои към мен, когато всички се понесохме нагоре. Никой не се канеше да се връща в час, а и бездруго почти беше време за вечеря. После преглътна и добави забързано: — Съжалявам, задето… Реших, че е най-добре да доведа помощ… — Не срещна погледа ми обаче.
— Лиу постави предпазен щит, а ние с Аадхия поправихме стената навреме — обясних, но не уверих Клои, че няма проблем, както съм сигурна, че желаеше. Оказвах се права, че не пожелах сделка. Тя избяга, точно както постъпваха всички от анклавите, връхлетеше ли нещо лошо, оставяха на низшите да поеме удара. Затова и имаха антуражи, а хората в тях бяха готови да се жертват, защото търсеха отчаяно път навън и нямаха какво друго да предложат. Така че използваха телата си като щит, а ако оцелееха до дипломирането, поне на най-себеотдадените щеше да бъде предложена позицията на пълнеж в съюзите на анклава. Това не беше приемливо и Клои го схващаше.
Не помоли втори път за успокояваща съвестта лъжа.
— Наистина се радвам, че си добре — произнесе тихо и се върна до Магнъс.
Глава 12
Ордата на дипломантите
Звънецът за вечеря не беше ударил още; гишетата за храна не бяха отворени. Но бяхме тъй многолюдна тълпа, нямаше защо да се тревожим, както в нормалния случай, ако искаш да идеш в столовата, докато учебните часове още не са свършили. Събрахме шест маси, обезопасихме периметъра и направихме проверка на всичките, след което седнахме и зачакахме сервирането, като през това време обменяхме слухове.
— Какво се случи с нашите приятели, дипломантите? — попитах Орион.
— Предполагам, че се крият някъде из библиотеката — отговори Орион. — Успях да се изтръгна от заклинанието за отнасяне на площадката на това ниво, но те продължиха нагоре по стълбите.
— Ще се върнат само десет минути след вечеря да ти съсипят труда — каза Магнъс. Двамата с Клои бяха седнали на нашата маса. Но той говореше само на Орион; в английския език местоимението е двузначно за „твоята“ и „вашата“, но в този случай бе много очевидно как той влага смисъл за единствено число — „твоята работа“. — Трябва да свикаме трибунал срещу тях.
В колкото и часове по литература да се опитват да ви втълпят „Повелителят на мухите“, този сюжет е точно толкова реалистичен като произведението, от което иде името ми. Хлапетата тук не се настървяват на масови побоища. Всички знаем, че не можем да си позволим глупави схватки помежду си. Хората непрекъснато си изпускат нервите, но ако ги държи дълго, непременно ще ги спипа нещо гладно. Опита ли се някой да организира нещо наистина тревожно като банда от черни вещери и другите научат за това, но нямат мощта да го спрат сами, могат да свикат трибунал, което е просто претенциозна дума за качване върху масата в столовата по време на обяд или вечеря и изкрещяване, че еди-кой си е преминал към тъмната страна и се призовават всички за сразяването му.
Само че това не е правосъдие. Ръката на закона не се протяга церемониално да те напляска, ако си бил немирен. Тод още си беше сред нас, влизаше в часове, ядеше, вероятно и спеше, макар, надявам се, не много добре. Ако си патиш от някого, това е твой проблем; ако някой си пати от теб, това е негов проблем. Всички останали ще игнорират ситуация, която малко от малко подлежи на игнориране, защото си имат свои проблеми. Струва си да се свика трибунал само ако основателно можеш да очакваш всички в училището да се съгласят, че има ясна и непосредствена заплаха за живота им от страна на човека, когото обвиняваш.
А случаят тук не беше такъв.
— Дипломантите ще застанат на тяхна страна — отбеляза Аадхия, тъй като на Магнус очевидно трябваше да му се каже.
На него не му се хареса. Мога да си представя как самонадеяно е хранил мисълта, че може да свика трибунал, ако някога види заплаха за живот, и всички ще се съгласят: като Клои с нейните заявки към поддръжката.
— Дипломантите не могат да завземат цялото останало училище — понечи да се защити той. — А и няма как да си позволят схватка в седмицата преди дипломирането.
— И ние не можем да си я позволим — обадих се. — Какво би ни донесло това? Онези петимата се дипломират след седмица. Нима искаш да ги накажеш, че се опитват да си подобрят шансовете за нечия чужда сметка? Мога да се сетя за хора от нашия курс, които биха сторили същото. — Той ме зяпна, шокиран, че дори съм намекнала за паралел.
Самият Орион не взе отношение, вече се надигаше от масата. Гишетата за храна се бяха отворили и всички поехме да получим наградата си, задето първи сме се озовали пред бюфет, зареден с прясна топла храна. Орион провери пространството пред нас, като ликвидира няколко зловредни пътьом, и всички си тръгнахме с накамарени подноси. Никой не проговори до края на вечерята: сигурно не се бяхме хранили така добре поне от година, ако не и от три, като това включваше и учениците от анклави. Останалите от училището влязоха и насядаха наоколо ни. Може би някъде по средата на храненето се появи наежено дори нашата амбициозна група дипломанти: явно се бяха уморили да чакат началото на всеобщите предсмъртни писъци. Втренчиха се безмълвно към нас от вратата, после бавно се насочиха към гишетата за храна след проведена кратка дискусия. По пътя си срещнаха доста враждебни погледи, тъй като вече всички знаеха какво са се опитали да направят. Но Аадхия беше абсолютно права: нито един от враждебните погледи не идеше от други дипломанти, тъкмо обратното, направиха място за тях на най-добрите маси и групата започна да яде, охранявана от съвипускниците си — така се отплащаш на някого, който поне е направил опит да ти помогне.