— Ще се опитат да изпълнят нещо — изрече мрачно към мен Магнъс. — Ако новата стена издържи, ще ударят другите стълбища. И ако не им причиним ответна болка, всички останали дипломанти ще се втурнат да им помагат.
— Няма да го направят — изрече тихо Орион. Опря ръце на масата и понечи да стане, но аз бях подготвена за това; ритнах го зад коляното и той рязко изохка, стовари се на стола и стисна крака си. — Ел, това адски заболя! — изскимтя.
— Нима? Толкова ли заболя, колкото да те залепят за стената с нагорещен тигел? — прецедих през зъби. — Веднъж поне зарежи драматичните изпълнения, Лейк. Няма да се дипломираш предсрочно.
Половината от хората на масата ни, които зяпаха мен, се обърнаха вместо това да се втренчат към Орион, който вече издайнически се беше изчервил. На всеки се дава шанс да се дипломира предсрочно, просто трябва да се погрижиш да си в сектора на дипломантите, когато завесата се спусне. Идеята е почти толкова разумна, колкото да се скатаваш от всички учебни часове, но никой не ти пречи да я осъществиш.
Долната челюст на Орион увисна глуповато.
— Аз съм този, който им създаде затруднения…
— Ще ги създадеш и на нас, ако лишиш зловредните от половината им гощавка с випуска на дипломантите — Заявих. — И с какво това е по-добро? Дори да допуснем, че няма да намериш гибелта си?
— Чуй, дори дипломантите да не направят отвор, като разрушат стълбищата, зловредните ще разбият преградата. Ако не сега, то следващия учебен срок, и то вероятно още в началото му. В случай че са достатъчно изгладнели и отчаяни да атакуват спалните помещения, ще упорстват в усилията си. Целта ми е не само да се справя с дипломантите, а и със зловредните, изникващи при дипломиране.
— Портите остават отворени най-много половин час. Дори ако Търпение и Кураж не ти видят сметката, няма как да избиеш достатъчно зловредни за това време, само ще отвориш пространство за малките да порастат — възразих аз. — Или си замислил да се установиш тук завинаги? Доста изгладнееш там, в залата за дипломиране, освен ако не започнеш да ядеш зловредни, вместо само да им източваш силата. Знам, че просто изчакваш ние, останалите, да ти вдигнем паметник, но това не е причина да си толкова тъпо упорит.
— Ако имаш по-добра идея, слушам те — тросна ми се в отговор той.
— Не ми трябва по-добра идея, та да знам, че твоята изобщо не струва — срязах го.
— Аз имам по-добра идея.
Не го каза някой от нашата маса. До нас се бе приближила и стърчеше права Кларита Асеведо-Крус. Никога преди не бях разговаряла с нея, но всички знаехме коя е — кандидатка от последния курс за дипломиране с отличие.
В ранните години на съществуването си училището редовно е отбелязвало академичните успехи. На стената в столовата има четири огромни табла с позлатени ръбове — по едно за всеки випуск с годината за дипломирането му изписана отгоре с блестящи цифри. В края на всеки срок имената са подредени по успех. Тази практика обаче насърчавала лошо поведение — опити да убиеш онези, дето са по-добри от теб. Тъй че сега по Нова година излиза само класацията на последния випуск, а останалите табла остават празни. Всички ученици, които се борят за завършване с почести, полагат всевъзможни старания да скрият оценките си. Отгатваш кандидатите единствено по усърдието, което влагат в учебния процес, но е трудно да се разбере как точно се справят. Онези, които се добират на достатъчно близко разстояние от заветната цел, трябва да имат огромно его и шампионската мотивация на елитен расов кон и ако не са от типа побъркани гении, то трябва да са брутално отдадени на учението.
Кларита не просто бе отличничка, но така умело се бе прикривала, че никой не бе подозирал как се състезава за дипломиране с почести. Дори от време на време бе поемала смяната на ученици от поддръжката, нуждаещи се от свободно време, затова мнозина бяха смятали и нея за част от екипа по поддръжка. В това число влизаха двайсетте, наредили се директно зад нея в класацията, които бяха прекарали академичната си кариера в ожесточено, понякога преминаващо към насилие съперничество, като бяха саботирали взаимно проектите си. След като списъкът накрая се появи и нейното име го оглавяваше, из училището дни наред се говореше само за това. И всички я описваха като „оная скучната от…“ добавяйки произволна испаноговоряща страна. В действителност тя беше от Аржентина, където майка й понякога работеше по поддръжката в анклава в Салта, но отне две седмици вярната информация да си пробие път, защото почти никой не знаеше нищо за нея. Дотогава бе лесно да не я забелязваш: ниска и слаба, с изопнато строго лице и винаги облечена — преднамерено, както се разбра впоследствие, — в бежово или сиво.
Беше изключително умна стратегия. Дори да бе завършила само сред първите десет, пак би изпъкнала по-силно заради изненадата, че се е появила отникъде, отколкото ако от самото начало бе набелязана като стремяща се към върха. Три и половина години да криеш блясъка си зад параван, да поемаш смени по поддръжката навръх учебните си задания, без нито веднъж да се похвалиш с бележка от проект или изпит — това изискваше повече самодисциплина, отколкото притежават масата тийнейджъри, когато единственото, за което те е грижа в училището, са оценките. Така де, освен стремежа да оцелееш.
И тази й самодисциплина й се бе отплатила с гарантирана позиция в Ню Йорк. Хората нехаеха дали си скучен, ако осъществиш шест мощни заклинания накуп, което тя бе съумяла да стори в дипломния си проект. Всички знаехме за това, защото след като оценките излязоха на таблото, тя окачи в коридора до вратата на стаята си списък с всичките си постижения за трите години и половина, та всеки да може да ги види, вероятно като компенсация, че не се бе перчила с тях дотогава.
Жалко за нея, че бе обременена с присъствието на Тод в екипа й. Орион не бе пожелал да каже много по въпроса, но установих, че бащата на Тод действително заема висша позиция в съвета на анклава и въпреки гаранциите на Клои в библиотеката, останалите дипломанти от Ню Йорк в екипа му очевидно проявяваха неохота да се отърват от скъпото си момче. Силно вероятно бе той да държи под контрол един или два от по-добрите защитни артефакти, които възнамеряваха да използват. А Кларита нямаше глас, освен ако не искаше да се откаже от въпросния съюз, а заедно с това и от гарантираното си място в нюйоркския анклав, което нямаше как да замени толкова близо до дипломирането.
Но това, че Тод й бе натрапен, не бе нейна вина и никой от нас не се нуждаеше от убеждаване, та да я приеме сериозно. Всички по близките маси бяха прекратили шушуканията си и се напрягаха да я чуят.
— Запознах се с цифрите — каза тя на Орион. — библиотеката има архив за въведените и дипломиралите се ученици. Спасил си живота на шестстотин души, откакто си започнал обучението си. — Тихо изречените думи се разнесоха наоколо чрез шепот, с който информацията се предаваше по-нататък. Знаех, че е отървал сериозна бройка, но чак толкова и аз не си бях представяла. — Само тази година са повече от триста. Ето защо всички сме гладни, не само зловредните. Не се предполага подносите с храна да са празни, ако стигнеш тук, преди да е ударил звънецът.
Орион се изправи насреща й със стисната челюст.