— Не съжалявам за това.
— И аз не съжалявам — отвърна тя. — Само негодник би съжалявал. Но това е маната, която трябва да платим обратно. Останали са деветстотин дипломанти. В обикновена година би се очаквало половината от нас да излязат навън. Но ако само ние трябва плюс всичко друго да се отплатим за спасените от теб тази година, няма да има повече от сто оцелели. Не е справедливо нашият випуск да понесе това бреме.
— И какво, да пуснем зловредните в училището ли? — обади се Клои. — Тогава всички вие ще излезете, първокурсниците ще изгинат до един, учениците ще продължат да умират, докато училището не бъде напълно затворено, та да го ликвидират напълно, ако изобщо успеят. Нима това е справедливо?
— Разбира се, че не е — отговори рязко Кларита. — Ако се измъкнем по този начин, през труповете ви, това си е малия, независимо че не сме я употребили директно. Повечето от нас не го искат. — Не че тя се обърна да стрелне с очи Тод в другия край на помещението, но смисълът на казаното не ни убегна. На нейно място аз най-много на него бих се гневила: три години и половина се бе бъхтила, за да достигне до върха на планината, а ето какво получаваше срещу усилията си. Не само че пред нея стоеше тревогата доколко пренебрежим би могъл да сметне Тод собствения й живот, ами щеше да излезе с репутация, по асоциация свързвана с него. Всички щяха да я запомнят като завършилата с почести, избрала да се съюзи с бракониер, та макар и всъщност да е разполагала с твърде нищожен избор.
— Не го искам — добави тя. — Но също така нямаме желание да ви позволим да откупвате своя живот с цената на нашия. Това чувам да казват дипломантите. Нека разтворим училището, но пък можем да допуснем вашия випуск да се дипломира заедно с нас. Повечето спасени от Орион са от него. — Клои видимо трепна, а много от другите на масата ни се напрегнаха. — И тъй, имате ли желание всички вие да го направите, да се дипломирате предсрочно, за да спасите горките малки първокурсници? Ако не, може да спрете да тръбите — тя направи драматичен жест — колко зли сме ние, защото не сме искали да умираме. Това на никого не помага. Знаем какво трябва да се направи, ако не желаем да го отплащаме с кръв. Ще го отплатим с работа.
Кларита отново се обърна към Орион.
— В момента тук сме повече от четири хиляди души. Десет пъти повече от магьосниците, създали училището. Разполагаме с малко повече от седмица. Хващаме се всички на работа, набираме колкото може повече мана, а ти може да идеш в аулата за дипломиране и да я използваш за поправката на остарялото оборудване. Това ще разчисти аулата преди дипломирането ни достатъчно, та да не се налага целият ни випуск да измре. Защото ще сме изплатили дълга заедно. — Наложи й се да повиши глас, за да довърши: навред в столовата бяха бликнали шумни разговори.
Планът й наистина звучеше добре. Ако се сложеше настрани предизвикателството да се достигне до почистващото оборудване долу, мъчнотиите по поправянето му не бяха непреодолими. Нямаше да се наложи да изобретяваме нещо ново. Подробните планове за цялото училище бяха на показ навсякъде и те включваха машините, генериращи стени от пламъка на простосмъртните за пречистване. На най-умелите сред майсторите щеше да им е по силите да изработят части за подмяна, а най-добрите от екипа по поддръжка щяха да успеят да ги инсталират.
По звука на гласовете в помещението личеше, че всички започват да се вълнуват от идеята. Ако можехме да пуснем в действие пречистващите огньове в аулата за дипломиране, не само тазгодишните дипломанти щяха да са облагодетелствани. Години наред в училището щеше да има по-малко зловредни, а пречистването можеше да бъде повторено за нашето дипломиране, както и за това на випуска след нас.
Уви, де факто не можеш да отстраниш предизвикателството за добиране до оборудването. То се бе повредило за пръв път през година. Първият ремонтен екип — първоначалната идея на анклавите за поддръжката на училището била платени екипи от възрастни магьосници да влизат от време на време през портите и да се качват горе, ха-ха, — та, първият изпратен екип не излязъл повече обратно, нито пък поправил нещичко. Вторият, много по-голям екип успял да ремонтира оборудването, но навън излезли само двама и имали големи ужасии за разправяна. Дотогава аулата за дипломиране вече била обитавана от най — старшите зловредни пасти, както и от няколкостотин отбрани гадории — от онези, достатъчно умни да осъзнаят, че намърдат ли се веднъж през портите, могат да си лежат в залата и да чакат ежегодния пир от крехки начинаещи магьосници. Пречистването отново не могло да бъде осъществено през година. Имало защитни стени около оборудването, но зловредните пак някак успявали да се проврат. По цяла година нямали какво да правят освен да седят там и да човъркат по машинариите.
По онова време анклавите взаимно си отправяли обвинения и лично сър Алфред повел голяма група от героични доброволни да осъществят траен, както той уверявал настоятелно, ремонт. Той бил Доминът на Манчестър — спечелил поста с това, че изградил училището — и бил общопризнат за най-могъщия магьосник на своето време. Последно бил видян да крещи, хукнал покрай Търпение или може би покрай Кураж — твърденията на свидетелите се разминават по въпроса от коя страна на портата е била зловредната паст — заедно с половината от екипа си. „Трайният“ му ремонт сдал само след три години.
Имало е още няколко опита от групи отчаяни родители със завършващи деца, но те приключили със смъртта им, а ремонт не бил осъществен. Манчестър бил в хаос, след като загинали Доминът и няколко от членовете на управителния съвет, анклавите по целия свят надигали вой до небето. Заговорило се училището да бъде напълно изоставено, само дето това щяло отново да върне нещата на изходната точка, когато измирали повече от половината от децата им. Насред всичко това Лондонският анклав устроил нещо като преврат, завзел Магьосническата академия и удвоил броя на учащите — спалните помещения станали значително по-тесни, — като отворил учебно заведение за независими ученици. Кажи-речи в същия дух като на дипломантите, които искаха да включат и нашия випуск за дипломиране.
Резултатът бил чудесен. Сега децата от анклавите в повечето случаи излизат живи — процентът на оцелелите е около осемдесет, значително подобрение с шанса им от четиресет процента, ако си стоят у дома. Наоколо им има толкова много по-слаби и по-малко защитени магьосници, а дори и в аулата за дипломиране зловредните не могат да уловят всичката сьомга, плуваща срещу течението. И това е най-доброто решение, което са успели да предложат най-могъщите и талантливи магьосници през последния век. Оттогава никой не се е опитвал да поправи повреденото оборудване. Ала зад нито едно от развълнуваните и доволни лица в помещението, обърнати с възхищение към Кларита, гения, измислил този план, не се мяркаше и за секунда въпросът как така Орион щеше да бъде закачен като стръв. Важеше дори за самия Орион, който, както виждах, след като преодоля първоначалната си изненада, беше готов да й закима.
Бутнах стола си назад, като умишлено предизвиках рязко стържене по пода, преди да е успял да го стори.
— Канеше ли се да отправиш любезна молба на някакъв етап? — зададох въпрос на висок глас. Кларита и Орион едновременно се извърнаха рязко към мен. — Прощавай, питах се дали едно „моля“ би се вместило в гениалната ти идея, която се опира изключително на това Орион да се сервира на тепсия вместо всички нас. Спасил е живота на шестстотин души, а сега му се налага да спаси още, та да се реваншира за това, така ли? Може ли някой да ми посочи единствен случай, когато да е бил възнаграден, задето е спасил някого от нас? — Обходих с поглед помещението и той явно бе силно гневен, защото малцината, които срещнаха с очи лицето ми, трепнаха и бързо ги сведоха. — От мен никога нищо не е поискал, а бройката на спасяванията ми стигна единайсет. Но да, редно е да иде долу в аулата за дипломиране съвсем сам и да поправи оборудването за пречистване. С едната ръка ще работи, а с другата ще отбива зловредни, така ли? Малко неудобно ще му дойде. И как точно ще осъществи ремонта? Основната му дисциплина не е майсторство, нито пък е изкарал и една смяна в поддръжката.