— Ще му създадем голем… — подхвана Кларита.
— Да бе, голем — изрекох с презрение, — защото това никой никога не го е опитвал. Как ли не. А ти да не си посмял да отвориш уста, гигантски леминг такъв! — троснах се на Орион, който ме стрелна вбесен, защото точно това се бе канил да направи, да отвори уста. — Никой не би оцелял, ако отиде там самичък, нито дори ти, и никакъв голем не би се справил, преди ти самият да си ликвидиран. Това не е героизъм, а чиста проба самоубийство. А след като вече си мъртъв, ние всички ще сме пак тук, само дето след като вече те няма, дипломантите ще са в много по-изгодна позиция те да вземат решението от името на всички как да постъпим. — Тези ми думи предизвикаха приглушено обсъждане.
Кларита стисна още по-плътно тънката си уста. Да, знаеше го и никак не й стана драго, че го изрекох гласно пред всички.
— Може би си права — каза тя. — Ако има нужда от помощ, ще разиграем лотария за хората, чийто живот е спасил, и ще изберем кои сред тях да го придружат. Може би ти ще идеш, след като си се качила чак до числото единайсет.
— Сам мога да го свърша — намеси се Орион, с което никак не помогна. — Ще опазя голема от зловредните.
— Ще се е разпаднал още преди да си прекосил до половина аулата. И точно така, аз ще отида — заявих на Кларита, която се намръщи. — Очевидно се беше надявала да дам заден. — Но няма да слезем там долу сами само за да бъдем изядени, задето ви създаваме затруднения, нито пък ще организираме някаква си лотария. Ако искаме това да проработи, трябва да дойдат дипломанти, при това най-добрите. И тогава действително ще имаме шанс да извършим ремонта, ако Орион държи зловредните настрани, а зад гърба ни е маната на цялото училище.
Не знам всъщност дали Кларита не отправи предложението си като хитър опит да ни укроти, който в най-лошия случай поне щеше да ги отърве от Орион. Но надеждата е силно и замайващо питие, особено ако намериш друг, дето да го отнесе вместо теб. Няколко дипломанти от Берлинския анклав си зашепнаха напрегнато; когато свърших да говоря, един от тях стъпи на пейката и изрече високо на английски:
— Берлин ще гарантира място на всеки, който тръгне с Орион! — Погледна към масите на Единбург и Лисабон в съседство с тяхната. — Някой друг анклав ще даде ли същото обещание?
Въпросът препусна из столовата, беше преведен на няколко дузини езици, дипломантите от анклавите се скупчиха за обсъждане и после представители почти на всичките се изправиха един по един, за да се присъединят. Това промени уравнението доста драматично. Елитните ученици през целия си престой в Магьосническата академия се бяха опитвали да сключат тъкмо тази сделка с тези от анклавите: тяхната помощ в борбата със зловредните по пътя навън в замяна на дом от другата страна на портите. И повечето не бяха получили гарантирани места при всичките си усилия.
Първите трима — да, но по-посредствените след тях бяха принудени да се удовлетворяват със съюзи и надежда, освен ако не се бяха прицелили в гарантирани места в малки анклави, а дори те бяха налични само за учениците от първата десетка. Ето защо състезанието за първенец на випуска бе толкова безпощадно.
Междувременно онези от поддръжката си бяха уредили друг вид сделка: най-добрите сред тях вероятно щяха да получат дом, но те вече бяха свършили куп черна работа и щяха да продължат да го правят до края на живота си. В действителност децата им щяха да са членове на анклава, не те. Подобно предложение означаваше шанс за тях, шанс, от който се бяха отказали още в първи курс.
Всеки би могъл да ви каже кои дипломанти мислеха за това и в кой анклав искаха да живеят само като погледнете към коя маса обръщаха глави. Имаше много такива. Самата Кларита се бе втренчила не към масата на Ню Йорк, където се бе изправила една от дипломантките да обяви, че те също участват, а към масата в периферията, където още седеше Тод с жалкия си антураж от първокурсници.
Всички навлизаме в последната седмица от училище — терминът тук има съвсем ново значение — с много подробни планове дори ако не се дипломираш тази година. Освен финалните изпити, дипломни работи и проекти и все по-възбудените зловредни, до едно достигащи своя пик, това е също най-активното време за търговия. Дипломантите разпродават всичките си притежания, които няма да им бъдат нужни за измъкването от аулата за дипломиране; всички останали продават вече ненужни им вещи или такива, които могат да заменят с нещо по-добро от заминаващ си дипломант. Всеки, можещ да си позволи да трупа предмети или мана за търгуването в края на годината, търчи лудешки наоколо да урежда съществени сделки; всеки, лишен от тази възможност, също търчи лудешки наоколо в отчаяно дирене на възможност да осъществят поне дребни сделки.
По изключение и аз очаквах мъничко успех. Освен аукциона, който Аадхия уреждаше за мен, вече бях изтъргувала малко живак с второкурсник от специалност алхимия срещу полуизгорялото му одеяло, тъй като той си бе набавил друго от дипломант в замяна на мъничко мускалче с три капки живителна отвара. Щях да успея да го разплета и да си изплета на една кука много нужен ми нов пуловер и в същото време да натрупам мана.
Може да звучи като нелеп повод за тревога — по това време на годината дори и при по-нормални обстоятелства, когато всеки час довежда нови изригвания на зловредни, понякога в буквалния смисъл — като ятата вресливци, излетели в петък сутринта от всички мивки в най-близката женска баня. Но по всяко друго време на годината нова блуза би ми струвала шест жетона за снекбара, ако изобщо можех да си набавя такава, или щеше да се наложи да пожертвам собственото си одеяло и да спя частично незавита, което в най-добрия случай гарантира същия кървав обрив, какъвто един нещастен второкурсник — или иначе погледнато голям късметлия — имаше над ръба на лекьосаните си и разръфани чорапи, а в най-лошия ти докарва ухапване от парализиращ скорпион и изяждане жива. Не се ли справиш добре с търгуването в края на годината, изпадаш в потенциално фатална дупка.
То се знае, сега вместо това бях насред планове да се озова във фатална дупка с далеч по-голям потенциал, а именно аулата за дипломиране. Хубавото на това — ама много скромно хубаво — беше, че нямаше да се наложи да залягам за нито един изпит. Вече бях приключила със задачата в работилницата; Лиу беше обещала да оформи финално есето ми по история; Клои бе организирала дузина ученици от специалност алхимия да довършат моите и на Орион лабораторни проекти, а иначе безполезният фукльо Магнъс бе наредил на група хора да положат вместо нас изпитите по математика и езици. Училището те погва, ако работата ти не е свършена, но хич не го е грижа дали не мамиш. Дори не влязох в часовете си в петък, освен че се отбих на семинара по зловреднология — може би донякъде в мазохистичен дух — да погледна гигантския стенопис на аулата за дипломиране. Единственото облекчение, което получих, бе, че този път поне нямаше да припарвам в близост до гигантски пасти. Оборудването бе в противоположния край на портите.
Прекарах деня в приготовления.
— Обещавам да ви изработя кутията веднага щом приключим с тези глупотевини, които изобщо не са толкова важни, колкото вас — казах на сутрите и в знак на извинение погалих корицата, преди да ги предам на Аадхия. Тя щеше да е бавачка на книгата ми в мое отсъствие. — Трябва да помогна да спасим живота на всички, нищо повече. — Е, може би го раздавах малко пресилено, но по-добре човек да е подготвен, отколкото да се кае после. Книгата бе извън обращение повече от хиляда години и вероятно десетки библиотекари на анклави и стотици независими магьосници бяха издирвали поне някои от заклинанията в нея. Все още не бе за вярване, че изобщо я бях получила, а сега, като разполагах със заклинанието за контрол на фазата, още по-отчаяно копнеех да продължа с превода на останалото. — Аадхия ще се грижи добре за вас, гарантирам.
— Самата истина — потвърди Аадхия, като пое внимателно книгата с две ръце. — Абсолютно нищо няма да й се случи, докато те няма. — Бавно и прецизно подложи под гърба нагънато парче коприна, за да защити гравирания амарант, после уви книгата в калъфа, от който току-що я бях извадила, и го пъхна под възглавницата си. Положи длан върху нея и каза, без поглежда към мен: — Ел, знаеш, че има много дипломанти, желаещи да се пробват сега, когато анклавите предлагат гарантирани места.