Беше нещо средно между предложение и молба. Вече не бях единична величина. Сега бях Ел в съюз с Аадхия и Лиу, имената ни бяха изписани редом на стената край най-близката баня, под лампата. Това не беше някаква дреболия. Означаваше всичко за мен. Ако идех в аулата за дипломиране и не излезех от там, пращах по дяволите себе си и съюза ни. Тъй че Аадхия имате право да се пробва, да каже, че може би не е редно да поемам този риск, който опираше не само до мен, но и до тях.
Само че аз не тръгвах на тази мисия за развлечение. Залогът беше животът на всички ни, а в известен смисъл това, че бяхме в съюз, означаваше да ме подкрепят до степен самите те да ме придружат. В деня на дипломирането разполагаш в най-добрия случай с петнайсет минути между първата стъпка в залата и последната, която те извежда извън портата. Не подписваш с някого, ако нямаш готовността да свърнеш, когато ти извика „Поеми наляво!“. Като заговори, Аадхия практически ме подканяше да повикам нея и Лиу да дойдат.
Обгърнах колене върху леглото. Исках да се възползвам от извинението, много исках, и да се отърва. Една мъничка егоистична част от мен отчаяно копнееше да приема предложението на Аадхия. Естествено, че бих искала нея и Лиу зад гърба си, а не група непознати ми дипломанти, които имаха отлична стратегическа причина да ме зарежат, ако нещата тръгнеха зле. Само че нямаше да ги изложа на тази предна линия заедно със себе си. Почти уверена бях, че няма да се върна нито аз, нито някой друг. Десет или петнайсет хлапета да нахълтат в аулата за дипломиране, та сами да поправят оборудването? Шансът в най-добрия случай бе едно на сто. В крайна сметка, май по-добре да си бях стояла в Уелс.
Тъй че казах на Аадхия:
— Не мога да пусна Орион да иде сам с най-злите пирани от последния випуск. Някой трябва да му пази гърба. Те ще го оставят да им спаси кожите, а после ще го зарежат на произвола. Той няма да обръща внимание на нищо, освен на зловредните, които ще изтребва.
Силно вероятно бе дипломантите да постъпят точно така. Но това не ме тревожеше особено. Ако действително поправехме оборудването, дипломантите щяха да окичат Орион с лавров венец: всички щяха да се дипломират в пречистена зала и да се насочат към гарантирани места в анклавите. По-скоро го използвах като оправдание аз да отида, а тя и Лиу да останат тук.
А аз трябваше да отида. Защото Орион щеше да иде и бях безсилна да сторя нещо по въпроса. Би отишъл дори без защитата на голем. Единственото, което можех да направя за него, както услужливо подсказа Кларита, бе да го придружа и да му дам шанс да се бори. А вече имаше такъв, след като тръгвахме с дузина дипломанти, при това от най-добрите, които можеха да се справят с ремонта. Но това успях да го постигна чак след като аз самата се хвърлих на предна линия.
Не че бях бляскавият герой на училището. Вярно, всички мислеха, че ходя с Орион, но не им идваше наум, че съм влюбена в него. Смятаха, че го използвам, и ме намираха за умна, че го правя. Хората очакваха най-лошото от мен, не най-доброто; като се писах доброволка да ида, накарах мисията да изглежда не чак толкова безумна. В тяхното съзнание аз тръгвах, защото хладно бях преценила, че е добра възможност, поне за момиче без перспективи, да попадне в анклав, ако изгубеше Орион.
Тук на всички се налага да сме хазартни с живота си, нямаме друг избор. Номерът е да прецениш кога си струва да приемеш залог. Постоянно се взираме едни в други, за да разчетем сигнали и информация. Мислиш ли, че тази е най-добрата маса, на която да седнем? Според теб тази дисциплина подходяща ли е за изучаване? Всички до един искат да се възползват от възникнало предимство. Заявлението ми, че тръгвам, означаваше, че човек с рационално мислене вярва, че съществува шанс за спасение, а после учениците от анклавите подсладиха офертата. Ето защо сега имаше повече доброволци, отколкото места, защото бях поставила пръст върху везните.
В случай че го отстранях сега, кой знае колко дипломанти можеха да размислят. Като нищо биха решили, че играя своя си двойна игра: може би съм целяла просто да ликвидирам дузина елитни ученици от последния випуск и да забавя останалите достатъчно, та да не отворят училището за зловредни или да не потътрят и моя випуск към дипломиране. Сега, като си го мислех, това би бил хитър ход и вероятно бе хрумнал и на гениите, дето щяха да ме придружат, та ме наблюдаваха бдително дали няма да се откажа в последната минута.
В екипа беше Кларита, също и Дейвид Пайърс, заклинател и все още измъчван от неудовлетвореност подгласник или както реши те да наречете втория по успех, дето не е първенец на випуска. Аз лично бях склонна да му викам не-първенеца. Тъкмо обратно на Кларита през време на престоя си в гимназията той не бе крил блясъка си зад параван; на всеки, с когото разговаряше повече от трийсет секунди, бе обявявал как той ще е първенецът и бе развявал всяка оценка като трофей. И на мен го бе казвал, като бях в първи курс и без да ща бутнах купчината му книги в читалнята. Разкрещя ми се, настоя да разбере знам ли кой е той, а дотогава не знаех, нито пък след това ми беше голям зор да знам. Според мен се бе включил, защото не беше доволен от гарантираното си място в анклава на Сидни; искаше да има възможността да избира. Да си на крачка от първенеца се иска яки мускули, но неговите бяха напомпани със стероиди.
След първата вълна доброволци същото онова момче от Берлин събра дипломанти от по-престижните анклави, онези, дето всички възприемахме като най-влиятелните в училището, и се скупчихме в библиотеката — Орион бе включен по очевидни причини, а моето присъствие бе просто толерирано, — за да обсъдим ситуацията с Кларита и Дейвид и третия очевиден кандидат — Ву Уен. Той всъщност се нареждаше на петнайсето място в последния випуск и също така единствен сред присъстващите не знаеше и дума английски. Беше изхитрувал и заявил, че мандарин е майчиният му език, за да вземе като основен шанхайски — действителния му майчин език. За малко и в тази дисциплина не се провали. Всъщност едва бе прескърцал по всички предмети, ако не се брояха майсторството и математиката.
Тъй като буквално всички останали в първата двайсетина имаха високи оценки от горе до долу и бяха подсилвали успеха си с допълнителна работа, можете да си представите какви оценки бе получавал той за майсторските си проекти. Вече имаше гарантирано място в анклава Банкок, но се писа доброволец да тръгне с Орион в мига, щом анклавът Шанхай обяви едно място.
Аз не участвах в самото планиране, освен дето още повече нервирах представителите на анклави, като настоях да тръгнем чак сутринта в деня на дипломирането.
— Не ставай смешна — изрече ми студено момчето от анклава Джайпур. — Не можете да напуснете стаите си преди сутрешния звънец, а дипломирането е два часа по-късно. Трябва да си оставим повече време. Ами ако нещо се обърка?
— Тогава ние всички ще умрем, а на онези, дето оцелеят в училището, ще им е по-тежко от обикновено, докато равновесието се възстанови. Мълчи, Лейк — добавих към Орион, понечил да каже, че всъщност е готов да тръгне още тази вечер или някоя подобна тъпня. — Съжалявам, но няма как да извадите спретнат резервен план, в случай че ние не успеем.
Това можеше да прерасне в по-ожесточен спор, само дето Кларита, Дейвид и Уен вече не бяха откъм страната на представителите на анклави — тях въобще нямаше да ги огрее някакъв си резервен план, ако не успеехме да се върнем. Уен дори направи изказване в духа, че е по-добре да разполагаме с повече предварително време за изработване на частите и репетиране на инсталирането им.
Като се остави това настрани, планът бе пределно ясен. Трябваше ни група от специализанти майстори и хора от екипа по поддръжката, които да изработят частите и да осъществят ремонта; нужни ни бяха също заклинатели, за да ги бранят, докато го правят. Орион щеше да е в офанзива и да се втурва иззад предпазния щит при всяка възможност, като надеждата беше да избие достатъчно зловредни, та да можем да запазим щита до завършване на работата. Алхимиците нямаха късмет, ако искате така да го изразите. В този случай на оборудването щеше да му трябва около литър обикновена училищна смазка, която учениците от поддръжката приготвяха в големи казани.