Но благодарение на това че училището е почти изцяло в празнотата, не му се налага да се подчинява на скучните стари закони на физиката. Така е било много по-лесно за майсторите, които са го строили — да го накарат да действа както искат. Чертежите са изложени, та когато ги погледнем, вярата ни да подсилва първоначалната конструкция, а също и топуркането ни по безкрайните стълбища и коридори в очакване класните ни стаи да са там, където сме ги видели за последно, от кранчетата да тече вода или всички ние да продължаваме да дишаме, макар че ако накарате някой инженер да прегледа тръбопровода и вентилацията, ще се окаже, че не са адекватни за нуждите на няколко хиляди деца.
Всичко това е много добре и изключително находчиво от страна на сър Алфред, но проблемът да живееш в пространство, е, че то подлежи на убеждаване по всевъзможни начини. Кога то се озовеш на стълбище заедно с шестима души, които бързат към същата класна стая като теб, някак си ви отнема само половината време да изминете разстоянието. Зловещата тревожност, обземаща те, ако се налага да слезеш във влажното неосветено и пълно с паяжини мазе, където си убеден, че отгоре ти ще се метне нещо ужасяващо, също въздейства на пространството. Зловредните гадини са повече от доволни да сътрудничат. Всеки път, когато предприемеш нещо извън обичайната ти рутина, като например да слезеш сам в работилницата след вечеря, когато там, долу, никой не припарва доброволно, като нищо стълбите и коридорите биха могли да те отведат на място, липсващо на чертежите. И никак, ама никак не ти трябва да срещаш очакващото те там.
Така че веднъж щом решиш да отидеш някъде, където не ти е привично, най-добре тръгвай, преди ти или друг да сте го обмисляли прекалено. Запътих се към най-близкото стълбище, изчаках да слезем достатъчно надолу, та никой да не ни чува, и чак тогава се троснах на Орион.
— Коя част от не ти стана ясна?
Той вървеше редом с мен с ръце, тикнати в джобовете, и увесен нос, но думите ми го накараха да вдигне рязко глава.
— Но… Ти каза да вървим…
— Значи трябваше да те скастря пред всички, след като приеха, че си ми спасил живота?
Той се закова на място по средата на стълбището.
— Аз дали да…
Намирахме се между етажите, без стълбищна площадка пред нас, а най-близката светлина, която не беше угаснала напълно, идваше от мъждукащ газеник на двайсет стъпала по-нагоре, така че сенките ни затъмняваха стъпалата надолу. Да спреш дори за част от секундата, беше тържествена покана нещо да се обърка.
Аз продължих да се движа, защото не бях идиотка, така че бях на две стъпала пред него, когато осъзнах, че той не ме следва. Наложи ми се да се протегна, да го стисна за китката и да го дръпна.
— Не Какво ти става, нима полагаш усилия за нови и вълнуващи срещи със зловредни гадини? — Той почервеня силно и влезе в крачка с мен, като още по-упорито заби очи в пода, все едно аз бях нацелила точно в десетката, без значение колко глупаво беше. — Тези, които се изпречват на пътя ти, не стигат ли?
— Не го правят — отвърна той.
— Какво?
— Не се изпречват на пътя ми! Никога не го правят.
— Какво? Просто не те атакуват? — възмутих се аз. Той повдигна едното си рамо. — Тогава откъде се появи онзи душеядец?
— А? Тъкмо бях излязъл от банята. Видях върха на опашката му да се подава изпод вратата ти.
Значи той действително се беше притекъл да ме спаси? Това беше дори по-лошо. Докато вървяхме, аз кипях вътрешно заради новото разкритие. То се знае, че имаше определена логика: ако си чудовище, защо ще нападаш ослепителния герой, който може да те раздроби на парченца дори без дори да си дава зор? Онова, в което не намирах логика, беше неговата роля.
— И си решил да си създадеш репутация, като спасяваш останалите? — Той отново повдигна рамене, без да откъсва поглед от земята, така че явно не беше това. — Да не би просто да ти допада да воюваш с тях? — продължих да чопля темата и той отново се изчерви. — Невъобразимо странен си.
— На теб не ти ли харесва да си упражняваш настройката? — попита ме отбранително.
— Моята настройка е за масово унищожение, така че не съм имала кой знае каква възможност да опозная преживяването — отвърнах.
Той изсумтя, все едно се шегувах. Не се залових да го разубеждавам. Лесно е да твърдиш, че си свръх могъща черна магьосница; никой нямаше да ми повярва, докато не го удостоверях, за предпочитане със солидни доказателства.
— Впрочем откъде си набавяш цялата тази енергия? — попитах вместо това. Често съм се чудила. Подходящата настройка прави определени заклинания сравнително лесни, но не и безплатни.
— От тях. Имам предвид от зловредните. Като убия един, пазя силата за следващото заклинание. Или ако ми е малко, вземам назаем от Магнъс, Клои или Дейвид.
Проскърцах със зъби.
— Схващам идеята. — Цитираше по име останалите ученици от нюйоркския анклав. Разбира се, че си услужваха взаимно с енергия и имаха свои източници за зареждане, също като моите кристали, само че далеч по-внушителни. Всички ученици от Ню Йорк се захранваха с тях вече цял век. Той буквално разполагаше с батерия за своите геройства и ако беше в състояние да извлече мана като убива зловредни — — вероятно дори не се нуждаеше от нея.
Достигнахме нивото на работилницата. Залата за дипломантите се намираше още по-надолу и нагоре по стълбите струеше бледа светлина. Но сводестият отвор на коридора към класните стаи беше съвсем тъмен; осветлението беше угаснало. Взирах се мрачно в зейналата паст, докато слизахме по последните стъпала: ето на какво ни беше насадил моментът му на колебание. И ако зловредните никога не погваха него, това значеше, че каквото и да се спотайва наоколо, ще погне
— Аз ще водя — предложи той.
— Точно така ще се случи. И също така ще осветяваш.
Той изобщо не спори, просто кимна, протегна лявата си ръка и си послужи с минимизиран вариант на изпепеляващото заклинание, което беше използвал за душеядеца. Накара очите ми да засмъдят. Той беше съвсем готов да хукне право напред по коридора; наложи ми се да го дръпна рязко назад, та лично да инспектирам пода и тавана и да опипам предпазливо близките стени. Смилачи, които не са яли от известно време, стават прозрачни, и ако се разпрострат на достатъчно тънък пласт върху плоска повърхност, можеш да гледаш право към тях и така и да не осъзнаеш, че са там, докато не се обвият около теб. По площадката се минава често, така че е особено популярна сред тях. По-рано тази година едно момче от втори курс, бързащо да стигне навреме за час, било хванато и изгубило крак и голяма част от лявата си ръка. Повече от ясно е, че не оцеляло задълго след това.
Но сега районът беше чист. Единственото, на което се натъкнах, беше събирач, скрил се под една от газените лампи. Беше по-къс от кутрето ми и не си заслужаваше вниманието ми: досега на черупката му се бяха закачили само две гайки, половинка драже и капачка от химикалка. Забърза паникьосано по стената и се шмугна във вентилацията. Нищо не реагира на преминаването му. Нощем и в тъмен коридор на нивото на работилницата това никак не беше добър знак. Трябваше да има все нещо. Освен ако напред не се намираше някое особено свирепо чудовище, което е сплашило останалите.
Опрях длан в рамото на Орион и държах главата си извърната, та да следя зад нас, докато се движехме към главния вход на работилницата — най-добрият начин за придвижване на двойка, когато е налице непосредствена заплаха. Повечето от вратите на класните стаи бяха леко открехнати, достатъчно, та да не получим предупреждение от завъртането на топка, но не достатъчно, че да надникнем в някоя от стаите, докато ги отминавахме, бяха дузини: като се изключеха работилницата и физкултурният салон, голяма част от долното ниво беше заемана от малки класни стаи, в които се устройваха специализирани семинари за дипломантите. Но те приключваха в края на първото полугодие; на този етап дипломантите посвещават цялото си време да се упражняват за дипломирането, което значеше, че семинарните стаи са идеалното място за зловредните да дремят в тях.