Добре беше, че имахме някаква причина за оптимизъм, защото иначе половината като нищо биха дали заден, щом дойдеше решаващият момент — тоест, слизането долу.
Целият смисъл на архитектурния проект на училището е да държи жилищните сектори напълно отделени от портата. Ако слизането беше лесно, и качването би било такова. Шахтата за поддръжка, която бяхме видели от другата страна на стената при стълбището, пълна с аргонети, дори не присъстваше на чертежите. Самите дипломанти от поддръжката нямаха представа къде ще изскочи и дали ще е безопасно за нас да минем през наличните там крила, за да държим зловредните настрани. Те , че всичко ще е наред, защото се предполагаше, че е изградена за професионалните екипи за поддръжка, които би трябвало да влизат тук за ремонтни дейности, но не намираха нито дума за нея в наръчниците си, дори в много старите.
Това, ако щете, си бе съвсем разумно: ако всички забравеха за нея и не си мислеха за наличието й, тя щеше да престане да е там в повечето случаи и така един ненужен пункт на уязвимост щеше да бъде затворен. Вероятно зловредните в аулата за дипломиране я бяха върнали към съществуване посредством колективния си отчаян глад най-сетне да открият достъп до нас. А сега тя бе единственият начин ние да стигнем долу до тях: слизайки в тъмното надолу, където ни чакаше кой знае какво.
Когато в деня на дипломирането прозвуча сутрешният звънец, Орион дойде да ме вземе и слязохме долу до етажа на дипломантите, там заварихме останалите от групата на площадката. Уен даде на всеки от нас халка за колана за заклинанието с катапулта, което се надявахме да ни измъкне живи; краят му вече бе здраво закрепен в канала в старата стая на Тод, онази точно срещу стълбищната площадка. Тринайсетимата поехме надолу към дъното на стълбището и ръководителят на екипа по поддръжката Вин Тран внимателно отвори люк над новата ми красива стоманена стена, като използва устройство за миене на прозорци с гума накрая, та да го отдели гладко. Отначало приличаше на голям плакат с нарисуван на него люк, но като го приглади напред-назад, вече изглеждаше като част от стената. Извади от джоба си плътна месингова дръжка, пъхна я в кръглия черен отвор в единия край и дръпна люка с едно бързо движение, като отскочи назад с едната си ръка приготвена за предпазен щит.
Нямаше нужда от такъв, нищо не изскочи. Орион отиде и завря глава с фенерче, прикрепено на ръката му — ние, останалите, буквално се сгърчихме — после обяви „Изглежда чисто“, отдръпна се и влезе вътре с краката напред.
И макар безстрашният ни герой да бе поел напред, никой не бързаше да е , проврял се през дупката.
Размениха се погледи, които после предсказуемо се насочиха към мен. Не чаках да ме ръчкат, просто казах:
— Е, да тръгваме, преди Лейк да е избързал много напред.
Престорих се на много ведра, задето трябваше да се спусна по много дълъг и гаден проход.
Всички сме наясно, че училището е огромно, нали от сутрин до вечер го обикаляме. Но да го познаваш по път към столовата не е същото, като да го опознаваш, слизайки по безкрайна стълба през тъй тясна шахта, че гърбът ти е притиснат, а лактите ти постоянно се удрят в стените. Беше задушаващо горещо и стените наоколо ни вибрираха от разместването на механизмите. Гъргоренето на течност, минаваща през тръбите от другата страна, ту се засилвате, ту утихваше, без да става монотонно, та да се свикне с него. Единствената светлина бе слабото проблясване от ръката на Орион.
Силният кънтящ шум, който бяхме чули веднага след поправката на стената, не се бе раздал отново. След като се спуснах по първите хиляда километра стълба, спрях и се облегнах на стената, за да си поема дъх и да дам отмора на ръцете си и след като дишах запъхтяно не повече от няколко секунди, чух да се задава началото на звука, не много силен. Точно над врата ми панел на стената, висок само сантиметър, започна да се отваря.
Не съм идиот, не останах там. Отново се забързах надолу и стената се затвори, та не видях какво се канеше да излезе, но съм сигурна, че се бе задействал механизмът, отговорен да държи шахтата свободна. Явно различаваше достатъчно добре човешките създания от зловредните, но се опитвах да не си слагам на сърцето факта, че бе изпитал съмнения спрямо мен.
Не спрях повече. След още един век спускане под краката ми внезапно блесна светлина и аз издадох много тиха, но експлозивна въздишка на облекчение: Орион бе излязъл от другия край и липсата на мигновени ревове и звуци от борба означаваха, че мястото е умерено защитено. Чух няколко подобни въздишки да се разнасят в шахтата над мен.
Спуснах се от прохода в тясно пространство, чиито стени и под бяха покрити с цял сантиметър ситни сажди и мирис на неотдавна разнесъл се пушек. Имах силното подозрение, че стояхме сред останките на изпълнени с надежда зловредни, които се бяха скупчили в шахтата зад аргонета след срещата им с поправения механизъм. Мразя това училище повече от всяко друго място на света, защото ни се натрапва, че е построено от гении, опитвали се да спасят живота на собствените си деца, а ти си неизразимо голям щастливец да бъдеш закрилян от онова, което са сътворили. Въпреки че си приет вътре като полезна вкусна хапка.
Това представлявах аз, както и всички останали в нашия четвърти ремонтен екип, пратен в аулата за дипломиране от членовете на анклави, за да се опитаме да спасим техните деца. С единственото изключение на нашия герой, обладан от ловен дух с фокусирани искрящи очи, с малко магьосническо фенерче в ръка, осветяващо сребристата му коса и бледата му кожа, вече осеяна с малки черни точици, дока то търсеше сред саждите може би люк. Макар да нямам идея защо бе решил, че ще има люк: всеки, пращан тук, долу, би си донесъл люк за поддръжка, а да се остави един постоянен би било глупаво. По-вероятният резултат бе да вдигне шум и да извести зловредни те за присъствието ни. Не че него го беше грижа; толкова решен бе да намери пролука, че когато го потупах по рамото, само разсеяно бутна ръката ми. Така че го дръпнах за ухото, с което си спечелих вниманието му. Стрелна ме с ядосан поглед и аз му отвърнах със същия, като му посочих нагоре към шахтата, през която все още се спускаха всички останали. Той придоби виновно изражение и се кротна.
Помещението имаше странна форма: тясно, дълго и леко закривено по дължина. След миг осъзнах, че сигурно се намирахме във външната стена на училището. Много от достъпите за поддръжка, които бях зървала през годините, се намираха точно в такива междинни пространства и не бяха показани на чертежите. Предполагам, че учениците от поддръжката ги набелязват и следят, както аз постъпвам с книгите си от библиотеката.
Вин бе следващият, който излезе от шахтата. Той мигом приближи до вътрешната стена с малка сребриста слушалка, която долепи до метала на няколко места някъде по средата на площта, и започна да се ослушва внимателно. Докато всички слязат долу, вече бе открил точка, която му се хареса. Избърса саждите, после извади парче плат и шишенце с капкомер; изля три капки върху плата и взе да търка стената с него в малък кръг, а металът заблестя и придоби полупрозрачността на еднопосочно огледало. Изредихме се всичките да надникнем и да видим какво ни чака.
В детството ми редовно бях тътрена по ръгби мачове. Повечето хора смятат, че не си истински уелсец, ако не проявяваш страстен интерес, тъй че, естествено, аз демонстрирах агресивна дезинтересираност, но от време на време мама бе канена да присъства безплатно и настояваше да я придружа просто за да си обогатя опита. Веднъж дори отидохме на мач на националния стадион в Кардиф, един от най-големите в света: седемдесет хиляди зрители крещяха в един глас: „Давайте, нашите!“ Горе-долу такива бяха мащабите на мястото, само дето ние бяхме тези, дето щяха да излязат на терена, а телите щяха да се опитват да ни изядат.