Огромната централна колона на въртящата се ос на училището всъщност изглеждаше малка на мястото, където пробождаше аулата. Имаше оголени участъци от мазен, осеян с черни петна метал там, където различни зловредни и заклинания бяха откъртвали части от луксозната някога мраморна облицовка. Тънки бронзови стълбове се издигаха по външните стени и горе се преплитаха, за да образуват таван, подобен на велосипедно колело със спиците му. Между много от тях мраморът се беше изронил и отдолу се виждаше металът, а имаше и една голяма зейнала дупка на тавана, която изглеждаше като твърде неприятно структурно увреждане. Виждаха се и ивици от лъскави мрежи между повечето от бронзовите стълбове и към централната колона на най-различна височина, сякаш някой бе създал гигантски балдахин и той бе паднал: без съмнение, паякосирени се криеха някъде там в очакване да нападнат.
Но ние бяхме извадили късмет: зловредните явно се бяха отказали да влизат през шахтата. Сега всичките се боричкаха за позиции в аулата и чакаха деня на дипломирането. Извън тясното пространство, в което се намирахме ние, хоризонтът бе чист и Вин мълчаливо привлече погледите ни към два огромни армирани цилиндъра до стената, от които стърчаха кабели и тръби, а в средата им се намираха две големи стъклени секции: те бяха нашата цел. Разполагахме с ширнала се пътека право към оборудването.
То бе изградено — съвсем разумно — в най-изолираната част на аулата, право срещу портите. Официалният наръчник за дипломирането отправя строго предупреждение да не се доближава този участък. Макар да изглеждаше много примамващ и безопасен, имаше си причина около него да не се навъртат причакващи зловредни: лоша идея е, както и всичко друго, дето те отделя от общата вълна бягащи навън ученици. Ако можеш да извикаш подобие на северно сияние, да замразиш всичко по пътя си и да офейкаш, преди да са се размразили, окей тогава. Но не си ли в състояние да го направиш, вероятно ще се ориентираш към нещо друго, дето не изисква седем минути време за изпълнение. Като общо правило всеки, отделил се от множеството, бива прилапан за десерт.
Зловредните не бяха директно пред нас, но така или иначе бяха много — дращеха се, катереха се едни върху други, за да се озоват по-високо в купчината, очевидно толкова изгладнели, че бяха изоставили всякаква предпазливост. Ужасно бе да гледаш тази кипяща маса — като да вървиш през гората и да се натъкнеш на рояци мравки и бръмбари, поглъщащи трупа на язовец. Виктория от Сиатъл бе права да се притеснява дали изобщо ще има възможност за движение тук, долу. Щом дипломантите бъдеха изсипани сред тази обезумяла гмеж, мигом щяха да бъдат заръфани от всички страни. Зловредните изглеждаха изпълнени с мрачна решителност, като ги гледахме през шпионката.
Това поне направи очевиден факта, че трябва да осъществим плана си. Всички се строихме в редица зад Орион и Вин отвори още един люк, внимателно прикрепен към края на заклинанието с катапулта. Когато бъдехме изтеглени обратно, той да се хлопне и самозаличи.
Не мога да кажа много за самото влизане в аулата за дипломиране. Не беше чак толкова зле като влизането в зловредната паст… май. А пък и планът ни беше толкова безумен, че дори зловредните не реагираха веднага. Онези до стените бяха твърде ангажирани да се боричкат едни с други, останалите бяха по-слабите нагаждачи, свити предпазливо в тъмни ъгли, докато не им изскочеше щастлива възможност за угощение. А истинските чудовища бяха закотвени на местата си: Търпение и Кураж на портите си мърмореха под носа откъслечни безсмислени напеви и мрънкаха като сънливо бебе с почти докрай затворени очи и пипала, небрежно протягащи се в добре разчистеното около тях пространство.
Оригиналният ни план бе да се втурнем към оборудването, Орион да се преборва с налитащите ни зловредни, а като стигнем там, да издигнем щит. Но когато нищо не скочи веднага към нас, вместо предвиденото Кларита просто тръгна да върви бавно и методично с изправено тяло. Всички поехме след нея. Зловредните край стените надигнаха глави и се втренчиха в нас, но тъй като дотогава никой не бе демонстрирал подобна глупост, явно се объркаха. За беда, има купища зловредни, дето нямат достатъчно мозък, за да се объркват, но пък имат силен глад за всичко, което има мана. Шепа дребосъци се стрелнаха към нас, като чаткаха и стържеха по пода.
Това бе достатъчно да изтръгне някои от по-плиткоумните хиенести от успаната им глутница, за да ни проучат. От челюстите им се проточиха струйки виолетова слюнка, като поеха към нас. Всички ускорихме крачка и тогава се оказа, че огромната дупка в купола изобщо не е огромна дупка, а огромен нощолет, който се отдели от тавана и се плъзна надолу към нас. Орион изкомандва:
— Хайде сега, бягайте.
Хукнахме презглава.
Хиенестите тутакси се спуснаха след нас. Те са от по-глупавите кръстоски: между гепард и хиена с междинни звена воден бивол, носорог и два-три други вида, неразличими във външността им. Сътворени са в дните на колониален разцвет от някакви идиоти, основали анклав в Кения, които търсели по-голямо предизвикателство в лова. Една независима жена алхимик, живееща сред местните простосмъртни, се ядосала. Поела работа в анклава, за да я пускат да влиза и излиза, и тайничко надарила хиенестите с допълнителното магическо умение за паралитично ухапване, след което ги пуснала на свобода. Това довело до неприятния и кървав край на анклава, но хиенестите оцелели и сега понякога са развъждани като еквивалент на кучета пазачи. Без съмнение, те не са зловредни и ако ги възпиташ правилно, няма да убиват за мана. Мама постоянно се вълнува заради лошото отношение към тях.
В момента изпитвах различно чувство от състрадание. В добра физическа форма съм, когато нямам рана в корема, но не съм прекарала последните шест месеца да упражнявам спринтове в гимнастическия салон. Бях на опашката на групата ни. Със силовото устройство за споделяне на китката си имах наличната мана да избия хиенести колкото за цял континент, камо ли три мършави изгладнели екземпляра, но ако се обърнех да им пратя заклинание, щях да се окажа отделена и обкръжена, а дори да успеех с бой да си пробия път до останалите, щях да съм пропиляла огромни количества от споделената ни мана, която ни бе нужна за ремонта.
Само че първото хиенесто вече дращеше личния ми щит и ако почаках още малко, някое от тях щеше да го пробие със зъби. Бях избрала мястото, където да завия, точно покрай купчина от парчета мрамор и кости, когато Елън се спъна в счупена плочка на пода и падна на две крачки пред мен. Засилката ме прати пред нея и не се обърнах, нямаше смисъл. Писъкът й вече бе утихнал до предсмъртно гъргорене, а не исках да правя нещата по-реални, като се обърна да погледна. Докато не я виждах, не беше непременно мъртва и нямаше да се разчувствам за Елън, която само преди два дни сияеща ми заяви, че ще успеем. В момента не можех да си позволя чувства.
Стигнах до оборудването и застанах в редицата до Дейвид. Тълпата зловредни край стените сега се насочваше към нас като огромно единично създание, прегърбено и стрелнало се по пода. Онези, дето бяха отзад, сега се бяха втурнали с все сила, за да използват неочакваното си предимство, и се бяха озовали начело, а бившите предни се опитваха да си възвърнат водачеството. Кларита вече беше започнала заклинанието. Включих се с моя откъс, като ми дойде редът, и вдигнахме защитната стена, докато ремонтният екип свали лъснатия месингов капак на оборудването — всичко вървеше по план.
Тогава Уен изрече нещо на мандарин, за което бях сигурна, че е нецензурно.
Нека кажа в моя защита, че имах отлични причини да подозирам дипломантите. Вероятно все пак те не биха могли да изпълнят ефективен резервен план дори да бяхме дошли тук от предишната вечер, а и честно казано — повече време нямаше да промени нищо. Ако нещата се объркаха, така и така всички щяхме да умрем.
Би трябвало да съм права. Щяхме да сме мъртви при каквито и да е нормални обстоятелства. Бяхме сами насред кръвожадна орда. Разполагахме с маната на цялото училище и може би щяхме да успеем да удържим щита на Кларита за двайсет минути усилено блъскане в него. А после щитът щеше да падне, а чудовищата щяха да ни разкъсат.