Но ние не бяхме поставени при нормални обстоятелства, защото имахме Орион.
Беше разтърсващо преживяване: стоях там и само поддържах щит, докато слушах отчаяното тракане на ремонтния екип зад нас, без да имам представа какъв е проблемът или колко време ще отнеме да бъде отстранен. Никой от нас не знаеше; бяхме изгубили Елън, а Цзян не беше дошла. Единственият начин да получим обяснение на момента бе да накараме Вин да ни го каже на френски, а в момента той бе коленичил на земята и бе натикал цялата горна част на тялото си под оборудването, като крещеше приглушена информация от очевидно спешно естество към Уен и Кайто. Те двамата пък трескаво разчленяваха една от частите, която бяха прекарали толкова много време да сглобят в работилницата. Дълбоко съжалих, че не бях учила мандарин.
Но през цялото това време Орион не спираше с героичните си деяния и ни преливаше свежа мана с всяко убито зловредно. Идеята беше той да стои зад щита и да изскача навън единствено когато тръгнеше да ни атакува нещо особено опасно. Само че той стоеше отвън, напълно изложен на нападения и продължаваше да избива наред. А аз не можех да направя нищо, освен да стърча като пън и да давам приноса си за поддържането на щита, което не можеше да се нарече усилие, тъй като почти нито едно зловредно не можа да се провре покрай Орион, за да ни удари. Все едно го гледахме на телевизор зад дебела и защитена стъклена преграда.
В един момент зловредните взеха, че Не съм сигурна колко време бе минало, можеха да са десет минути или сто години; аз във всеки случай го почувствах като сто години. Орион бе задъхан, косата му висеше мокра, а по гърба му имаше огромни петна от пот. Ограден бе от спихнали, промушени, изгорени, накълцани и по друг начин ликвидирани зловредни, които лежаха в полукръг пред него, а струпалите се насреща живи представляваха стена от пламтящи очи, лигави усти и лъщящ метал. Единствени трупоядите шаваха из стаята: имаше половин дузина от тях и всеки се гощаваше доволно с останките на жертвите на Орион. Всички други останаха по местата си в продължение на цяла минута, преди един от тях да реши да се пробва отново, само че не се насочи към Орион, а го заобиколи и се отправи към нас.
Щом този се шмугна, отведнъж придойдоха още цяла дузина, като всичките се опитваха да се възползват от разсейването на Орион. Но ние държахме щита срещу тях без никакъв проблем, поне за мен не беше проблем, докато Дейвид Пайърс внезапно не рухна на пода. Зърнах за кратко посивялото му лице: мисля, че беше мъртъв преди още да се е наклонил напред през щита. Силно се надявам да е бил. Четири различни зловредни мигом го докопаха и в следващия миг се скупчиха още десет. Орион се спусна в тази посока, но докато стигне до мястото, зловредните вече се бяха пръснали встрани от него и не бе останало буквално нищо, нито дори петно кръв. Дейвид все едно се бе изпарил.
Сто зловредни не закъсняха да се възползват от тази нова пролука и ни налетяха, а Орион нямаше как да спре цялата вълна наведнъж… Много групови заклинания се разпадат в мига, щом някой бъде елиминиран. Това на Кларита бе много по-добре замислено — беше като разговор, който не секва, когато някой излезе от стаята, стига останалите да продължат да говорят. Дори бяхме тренирали за ситуация, в която някой от нас отпадне. Но не бяхме подготвени за продължителността на атаките и за сриването на Мая, която изведнъж издаде задавено ахване, направи няколко нестабилни крачки назад и се свлече на земята с ръце, притиснати към гърдите.
Кларита вече напяваше стиховете на Дейвид с напрегнат глас; после аз поех текста на Мая и сграбчих ръката на Кларита. Останали бяхме само трима с Анхел Торес от другата й страна. Щитът се поколеба за миг и един гигантски смукач с дължина на товарен камион изскочи стремително от множеството зловредни и се хвърли право към нас. Разплеска се като минога пред самото ми лице — кръгла уста, пълна с фосфоресциращи в неоново розово зъби, всичките тракащи в усилие да захапят щита, та гадината да отвори дупка в него.
Закрилящото заклинание бе разговор, тъй че извиках спомени за всичките начини, по които хората ми бяха давали да разбера, че не съм добре дошла да участвам в техните: студени гримаси и преднамерено понижени гласове. Представих си, че Дейвид и Мая не бяха изчезнали от картинката, а се бяха извърнали за малко настрани, тъй че смукачът не може да чуе достатъчно от приказките им, а те го отблъскват, защото не беше желан и трябваше да се разкара. Споменът за преживените обиди ми помогна много и докато процеждах следващите реплики на Дейвид през зъби, вкарах повече мана в щита в изблик на гняв. Тогава смукачът изпусна хватката си и се плъзна на земята, а седем от по-малките зловредни рипнаха на гърба му и го разкъсаха.
Кларита отметна глава, за да ме погледне от упор, но точно тогава Вин зад нас нададе тържествуващ крясък и се измъкна изпод оборудването. Не можехме да се озърнем, но чух как целият ремонтен екип изпълни финалния напев, първото познато ми нещо, което правеха. Притокът на мана, надигнал се у тях, бе толкова мощен, че го почувствах с гърба си — пукот като от статично електричество, а после Вин и Джейн Го поставиха покритието върху машината с шумно изтракване. Хората от ремонтната група ни стиснаха за раменете, знак, че бяха готови „Хайде, хайде!“, подвикна на френски Вин, но ние нямахме нужда от команда. Кайто помагаше на Мая да се изправи и да се хване за него, а аз се развиках като някоя побъркана:
— Орион, ела тук! Орион! Орион Лейк, на теб говоря, грозна топка недоготвен пудинг такава! Тръгваме! Орион!
Ако си мислите, че това е достатъчно, при положение че той бе само на две крачки разстояние от мен, съгласна съм с вас, ама не беше. Дори нямаше оправданието, че е насред разгорещена битка, защото тъкмо бе разчистил периметъра около себе си и чакаше нова атака.
Слава богу, че имаше други трезвомислещи хора наоколо; Анхел се наведе, взе парче откъртен мрамор от пода със свободната си ръка и го метна по Орион, честно казано, с умението на четиригодишен, като успя да закачи леко само обувката му. Това бе достатъчно Орион да се извърти мигом и да прати залп към Анхел — за щастие, щитът ни още бе вдигнат, — после разшири очи, осъзнал какво е направил, но му се наложи отново да се обърне, за да ликвидира две скочили през него към отвора зловредни.
— Лейк, малоумнико! — креснах гневно.
Той просто уби двете зловредни твари, обърна се, изтича към нас и грабна протегнатата ръка на Анхел, при което Уен задейства катапулта на колана си.
Никога преди не бях подлагана на заклинание с катапулт. Ако си мислите, че бънджи скокове от най-високата скала в света звучат като възхитително приключение, ще ви хареса безумно. Лично на мен не ми допадна.
Крещях пронизително през цялото бреме, докато катапултът ни пренесе с безумно висока скорост през ордата от чудовища, а последните останки от щита ни ги отблъскваха от пътя ни, обратно нагоре по тясната шахта за поддръжка, където се блъскахме ту в едната, ту в другата стена. Крещях още по-силно през много специалната отсечка на прелитане над площадката и после в стаята на Тод и когато благодарение на колективната ни инерция прехвърлихме границата. Половината от нас увиснаха за миг в откритата празнота и тъкмо да подхвана да крещя съвсем по нов начин, катапултът ни се опъна, придърпа ни обратно през стаята на Тод и ни изсипа обратно посред коридора на етажа със спалните помещения на дипломантите.
Мозъкът ми бе изключил и за кратко не отчитах нищо около себе си. Просто бях отпусната на колене върху пода, цялата треперех, с ръце, обгърнали раменете ми, а лицето ми бе сякаш направено от пластилин, частично разтопил се върху костите ми. Навсякъде наоколо ни се затръшваха врати, притичваха дипломанти на групи, някои ни хвърляха стреснати погледи, но не забавяха крачка и отначало не се бях освестила достатъчно, за да осъзная…
— Дипломирането! — изрече Кларита и тримата с Анхел и Мая поеха в различни посоки. Мая залиташе немощно, но се движеше все пак и се сля с множеството; целият ремонтен екип също хукна: отиваха при своите съюзници.