Орион стисна рамото ми и аз изскимтях тревожно: сякаш иглички набодоха цялото ми тяло.
— Пропуснахме звънеца! — викна ми през неистовата врява.
Кимнах и се изправих несигурно на крака. Последвах го, като заобикаляхме дипломантите, той се насочи към стълбището и тогава чух някой да вика:
— Ел! Орион! — Спрях се. Кларита стоеше на прага на стая, едва видима зад извивката на коридора. Махаше ни с приканващ жест. — Няма да успеете преди началото на пречистването! Това е лудост!
Поколебах се, но Орион вече тичаше по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, затова поклатих глава към нея и хукнах подире му. Не беше много добро решение. Орион бе изчезнал от полезрението ми, а след малко ми се наложи да спра, за да си поема дъх, стиснала вибриращия парапет. Стълбите се движеха напред-назад, сякаш бях в лодка, а стомахът ми ги следваше. Насилих се да се раздвижа и в този момент Орион внезапно се появи отново, хвана ме за ръката и ме повлече след себе си. Дори не му се троснах, просто притиснах с длан корема си, за да притъпя болката, и го оставих да ме държи изправена. Но още преди да сме достигнали площадката на нивото на работилницата, чухме тътен, а когато я наближихме, вълна от ситни зловредни изхвърча отвътре със скимтене и всичките заприпкаха насреща ни по коридора. Толкова бързаха да избягат, че не се забавиха в опит да си гризнат от нас; последваха ги други вълни нагоре и надолу по стълбищата, всички устремени в противоположни посоки, блъскаха се едни други и прераснаха в нестройна орда. С мъка изкачих последните няколко стъпала до площадката на работилницата, като едва можех да дишам вече. Звуците на зловредните вече бяха удавяни от надигащия се грохот. Беше като огън на открито, към който някой бе включил усилвател, идеше и отгоре, и отдолу, а стълбището се изпълни с ръбести сенки под все по-ярката светлина. Орион стоеше замръзнал, все така стиснал ръката ми, после ме повлече към коридора на работилницата. Ала нямаше къде да избягаме. Пред нас стена от пламъка на простосмъртните, синьо-бяла, вече изпълваше пространството от пода до тавана като шепнеща и пукаща завеса, накъсвана от сенки на зловредни, впримчени и изгорени във водопада й, скачащи тъмни сенки във финалната им агония и дребосъци, разпадащи се на парчетии, когато силата им бе изсмуквана от тях. Взривове от статично електричество пълзяха като паяци по панелите и плочките на пода с приближаването на огнената стена към нас.
Дъхът на Орион излизаше на кратки накъсани тласъци. Не го бях видяла уплашен нито веднъж в аулата, само че пламъкът на простосмъртните не е зловредно. Бойните магии са безсилни пред него, не можеш да го пребориш. Но в плюс на младежа мога да кажа, че не изпадна в паника дори пред лицето на единственото нещо, от което истински се боеше, просто се взираше в него с празен поглед, сякаш не можеше да повярва, че му се случва това.
Изправих се и затворих очи, готова да подхвана заклинание, после ми се наложи да го отблъсна — той се опитваше да хване ръката, която ми бе необходима в този момент.
— Какви ги вършиш? — попитах, докато се мъчех да се освободя, защото той бе глупаво заинатен да ме стиска за дланта. Да, съвсем искрено казано, нямах идея защо Орион настояваше да ме държи за ръка в миг, който приемаше за неминуема гибел, но веднага след това отговорът стана съвсем ясен и аз се почувствах като пълна идиотка. — На гадже ли ми се правиш? — креснах му побесняла, а той обърна към мен решително изопнато лице, хвана моето и
Блъснах го с коляно с всичката енергия, която ситуацията изискваше, защото също така имах нужда от гласа си, после го бутнах на пода, за да се обърна към прииждащия огън и да създам своя собствена стена от пламъци тъкмо навреме, та да изградя защитата ни.
Глава 13
Пламъкът на простосмъртните
Стана много горещо в съмнителния ни заслон, но не бе нужно защитата да трае дълго. Пречистващата стихия ни отмина за по-малко от минута и продължи веселия си поход на изтребване по коридора. Отмених своята стена от огън — малко се съпротивляваше, задето трябваше да си иде, без да е погълнала нещо, но успях да я отпратя. Останахме сами в новопречистения коридор с бегла миризма на овъглени гъби, идеща от всяко свърталище на вече изгорените зловредни.
Останах изправена и взряна след отминалата стена от огън, сякаш тя всеки момент можеше да се върне. Нямаше да го направи: пречистването в края на учебната година е бързо и щателно. Огнените стени тръгват по двойки и се отдалечават една от друга към следващата насреща й по коридора и са така разпределени в пространството и времето, че не оставят място за скривалище. В същия миг, когато стената ни отмина, две стени на стълбището се бяха събрали на площадката. И двете угаснаха, а със стената, профучала покрай нас, вероятно се случваше същото в далечния край на коридора. Бях много по-склонна да следя с поглед за стена от пламък, отколкото да се обърна към Орион, защото тогава щях да видя изражението му и може би щеше да се наложи да кажа нещо.
И тогава едва не паднах, когато подът започна да се тресе и надига под краката ми. Сгуших се и тъй, притиснати един до друг и преплели ръце, приличахме на някакъв тромав двуглав сърфист, мъчещ се отчаяно да не се прекатури, като в същото време трябвате да се пазим да не пипнем парещите стени. Поне нямаше да чуя нищо, което би се опитал да ми каже. Механизмите се движеха и бяха сто пъти по-шумни, отколкото като се бях намирала в безопасност в стаята си по време на дипломиране. Стълбището навън започна реално да се отмества с ужасяващо скърцане. Познатата площадка на нашия етаж се зададе в полезрението ни, после бавно взе да изчезва надолу; съвсем я изгубихме от поглед, преди стълбището отново да се закове неподвижно с тежко трещящо разтърсване. И тогава стържещият шум изчезна.
Миг по-късно отведнъж се задействаха всички пръскачки и коридорът се изпълни с облаци пара. Стояхме вир-вода сред влажната мъгла, тъй гъста, че за момент едва успявахме да виждаме и дишаме, но горещите стени вече поглъщаха влагата, а вакуумните помпи с глухо бучене отнеха остатъка от нея, като оставиха нас двамата мокри като плъхове да поемаме жадно въздух сред искрящо чистия коридор. Зазвуча звънецът за края на срока и дочух слабото ехо на отварящи се врати на стаи отгоре и под нас.
Под краката ни още жужеше приглушено стържене: това бе етажът на дипломантите, който се придвижваше към самото дъно. Ако пречистващото оборудване бе заработило, Кларита, Уен и останалите щяха да влязат в почти празна аула за дипломиране, опърлена от край до край от още по-грамадна огнена стена. Някои от по-дребните зловредни щяха да са се скрили под по-едри или под купищата отломки. Вероятно бяха оцелели и някои от паякосирените, благодарение на черупките си. Търпение и Кураж също щяха да са оцелели — нужна бе цяла седмица атака с пламъци, та те да бъдат унищожени. Но по-тънките им пипала със сигурност бяха опърлени, както и очите на повърхността им. Всички дипломанти щяха да успеят да минат през портата.
А може би оборудването изобщо не се бе задействало и вместо това дипломантите щяха да попаднат сред изгладнялата орда, разбунена като гнездо оси и очакваща ги със зейнали усти. Не бихме могли да го узнаем чак до следващата година, когато щеше да е наш ред да си тръгнем. Стигнали бяхме до последния курс, бяхме оцелели напук на слабите шансове. Дължеше се в неимоверно голяма степен на Орион, така че когато хвана раменете ми, този път не го отблъснах.
— Ти спаси живота ми — промълви той и в тона му се промъкваше изумление. Проскърцах със зъби и се обърнах към него, готова да го информирам, че не е единственият, който може да свърши нещо полезно, само дето той се взираше в мен с непогрешимо изражение: бях го виждала по лицата на мъже, гледащи мама. И не, не говоря за похот. По-скоро бе като поглед към богиня, която се надяваш да накараш да се усмихне, ако си достоен. Нито веднъж не си бях представяла, че някой ще ме гледа така.