Нямах ни най-малка идея как да реагирам, освен евентуално още по-силно да блъсна Орион и да избягам. Колкото повече разсъждавах над това, толкова по-привлекателна идея ми се виждаше, но нямах възможността да я реализирам. Вместо това той блъсна мен на пода в локва, която хем кипеше, хем бе започнала да замръзва и изстреля половин дузина насочени залпа с бластера си над главата ми, за да унищожи малка групичка кръволоци, очевидно оцелели на тавана в мехура, създаден от мен, и сега ни бяха налетели за празничен пир.
В същия момент около дузина ученици навлязоха на площадката, тъкмо навреме да ме видят просната в краката на Орион и него, възправен героично над мен сред заобикалящите ни димящи трупове на кръволоци.
Читателю, аз избягах, дявол го взел.
Не беше трудно, всички искаха да говорят с Орион, да чуят как го е постигнал, как е избил зловредните, поправил е оборудването и е спасил дипломантите. Сигурна бях, че в крайна сметка щяха да са забравили как е бил ангажиран цял екип, още по-малко как аз съм участвала в него. Ако бях пожелала да остана с Орион, сигурно щеше да се наложи да го прегърна през кръста и да се прилепя към него като вейка бръшлян, само дето множеството ни раздели без никакви усилия от моя страна.
Единствено трябваше да се погрижа да бъда изтласкана в правилната посока, за да свърша онова, което всеки разумен човек върши в края на срока: отидох в работилницата, където имах две прекрасни минути насаме със себе си, преди всички останали да нахълтат там. В края на срока контейнерите с материали са пречистени и запълнени от нулата, тъй че дори нямах грижата за отърваване от зловредни. До голямата пещ висяха пет огнеупорни престилки; грабнах една, най-близка на вид до размера на Аадхия, разпрострях я върху тезгях и започнах да трупам материали в нея.
Първо подбрах такива за сандъче за книга, защото ако мислиш за конкретен проект и се озовеш пръв в работилницата, има голяма вероятност да откриеш каквото ти е нужно. Мигом отбрах още четири парчета амарантово дърво, два къса сребро за обкова, комплект масивни стоманени панти и намотка титаниева тел, за която бях почти сигурна, че мога да използвам за изработката на магическия механизъм, който да държи капака на сандъчето толкова отворен, колкото го искам.
Добрах се дори до малка лента с ЛЕД лампички. Книгите със заклинания страшно си падат по електроника; ако направиш сандъче, което светва при отваряне, гарантирано ти е, че никога няма да изгубиш книгата, освен ако не си съвсем нехаен.
Когато натрупах всичко това върху престилката, започнаха да идват други хора, но дори и тогава имах удобни няколко минути да грабна още няколко разнородни неща, преди да започна да се тревожа за опазването на плячката си. Реших да не се състезавам, вместо това обмислих какво може да е нужно на Аадхия за нейната лютня и открих плик с фина метална тел, опаковка с шкурка и две огромни шишета с бистра смола. Увих и тях и отнесох вързопа със себе си, когато вътре заприижда истинската навалица.
Поех по коридора към срещуположната площадка чак в другия край на училището. Не исках да ми се налага да си пробивам път през боготворящата тълпа около Орион, която сигурно още не се бе разотишла, а и след ротацията на етажа ни, напълно възможно бе другата площадка да е по-близо до стаята ми — изобщо, търсех си всевъзможни правдоподобни оправдания. Стълбите са оживено място в края на срока, тъй като всички тичат като луди из училището да си набавят нужното, но рамото към дипломантската ми стая бе свободно. Под нас вече нямаше никого.
Етажът ни определено бе спокоен. Всички, които още бяха там, тъй или иначе бяха изпуснали най-добрия шанс за запасяване — присъстваха основно ученици от анклавите, на които не им бе нужно да правят това усилие; наслаждаваха се на горещи и безгрижни душове или просто се мотаеха из новопречистените коридори и си бъбреха на групички. Някои дори ми кимнаха, като минах, а едно момиче от Дъблин каза:
— Имаш огнеупорна престилка, късметлийка такава. Би ли я разменила срещу нещо?
— За Аадхия е, деветата стая от жълтата лампа нататък. Сигурна съм, че на драго сърце би я отстъпила под наем.
— Да, вярно, видях, че сте се записали като съюз. Успех — каза тя и ми кимна също като на сродно човешко същество.
Замъкнах товара в стаята си, в която влязох извънредно предпазливо, тъй като не я бях барикадирала срещу зловредни, бягащи да се скрият от пламъците в коридора. Все още имах мана подръка от силовото споделящо устройство на китката си и нямах никакви угризения да направя заклинание за осветяване и показване. Прекарах през всеки ъгъл на стаичката си извикания лъч, включително под леглото, което обърнах на страничния му ръб. И добре че го направих: забелязах съмнителен пашкул, заврян хитро в една от ръждясалите пружини, който само чакаше да се превърне в неприятна изненада. Държа на бюрото си бурканче с пирони и винтове и пъхнах пашкула в него. Може би Аадхия щеше да успее да се възползва от него или пък щях да го изтъргувам с някого от специалността алхимия.
Открих още няколко шепи зловредни от типа насекоми по полиците между учебниците ми и докато се занимавах с тях, един малък пробивач скочи на бюрото ми, където се бе крил между хартиите. В момента нямаше амбиция да се храни; просто хукна право към канала в средата на стаята. Опитах се да го закова, но беше твърде бърз и пропуснах. Шмугна се между две пръчки на решетката и се скри вътре, преди да съм измислила какво да метна по него, дето нямаше да разтопи голям участък от пода ми или нямаше да убие някого в коридора. Е, какво да се прави. Ето как цялото училище щеше да бъка отново от гадини още преди края на първия следващ срок, нищо не може да предотврати това.
Тъкмо уморено бях преобърнала отново леглото си на място с тежко изтракване, когато някой почука на вратата. Отмених заклинанието за осветяване на мига; първият ми импулс беше да се престоря, че ме няма вътре, че съм някъде другаде, примерно на луната, но светлината сигурно се бе видяла през пролуките, да не говорим за оглушителното тропване на леглото. Отидох до вратата и я открехнах съвсем леко, а през главата ми минаха няколко възможни извинения, нито едно от които не ми потрябва, защото бе просто Клои.
— Здравей — каза тя. — Видях светлината. Чух, че с Орион сте се измъкнали и наминах да те видя как си. Добре ли си?
— Бих казала, толкова добре, колкото може да се очаква, но предвид, че никой не предполагаше, че ще се върна, съм дори по-добре — отвърнах. Поех дълбоко дъх, направих опит да се отърва от свободно течащата мана, свалих от китката си устройството за поделяне и й го подадох.
Тя се поколеба и изрече предпазливо:
— Виж, ако размислиш за осигуреното място.
— Благодаря — изрекох кратко, без дръпна назад устройството и след момент тя се пресегна и го взе.
Мислех, че ще сме дотук, и ми се искаше да е така. Клои очевидно току-що бе взела душ и бе прибрала влажната си тъмноруса коса назад с две тънки сребърни шноли; беше подрязана на спретнато каре, което означаваше, че някой я бе подстригал неотдавна, носеше синя лятна рокля с широка пола и сандали с каишки — типа тоалет, с който дори момиче от анклав не би рискувало да се покаже след изтичането на първия месец от срока. Нямаше и едно петънце по него, а полата й дори не бе много високо над коляното; не би могла да носи роклята преди тази последна година, иначе щеше да виси на нея.
Междувременно аз бях с по-износената от двете си вехти блузи, чийто вид никак не се бе подобрил след последните ми приключения, с мръсните си и кърпени бойни панталони, държани от дебел колан и с две пришити парчета, за да удължа крачолите, с опърпаните ми шестгодишни сандали, получени при размяна през втори курс, защото онези, с които влязох в училището, ми бяха омалели. Косата ми висеше от плитката, в която я бях прибрала преди слизането в аулата за дипломиране. Да не споменавам, че не бях вземала душ от четири дни, ако не се броеше това, че бях намокрена до кости в коридора по време на чистката. Контрастът помежду ни ме накара да се почувствам сякаш съм била влачена през лабиринт от жив плет.
Но Клои не приключи с любезно сбогуване; просто стоеше на прага ми и премяташе устройството за споделяне в ръцете си. Канех се да се извиня и да се тръшна в леглото за около дванайсет часа, когато тя изтърси: