— Ел, съжалявам. — Не казах нищо, защото не бях наясно за какво ми се извинява. След миг тя добави. — Човек просто свиква с нещата. Не се замисля дали са добри. Или дори допустими — Тя преглътна — Не ти се разсъждава над това. Май и никой друг не го прави.
— И не виждаш какво можеш да сториш по въпроса. — Тя вдигна глава към мен, цялото й меко лице и ясни очи изразяваха колко нещастна се чувства. — Защото не е предвидено да има какво да се направи.
Тя помълча, после каза:
— Не знам как мога да подобря нещата, но не искам да ги влошавам. И аз… — В миг цялата се превърна в топка нерви, отмести поглед и притеснено облиза устни. — Излъгах в библиотеката. Ние всъщност — не се тревожехме, че може да си черна вещица. Искахме да се опасяваме, че си такава, защото не те харесвахме. Все си говорехме колко си ужасна и груба, как се опитваш да използваш Орион, за да накараш всички да ти се подмазват. Само дето е съвсем обратното. В деня, когато Орион ни запозна и се държах като че имам желание да си моя приятелка, всъщност исках да ти дам да разбереш, че съм склонна да ти позволя да разговаряш с мен. Сякаш съм много специална. Но не съм такава. Просто имам късмет. Орион е специалният — добави тя със звук, който трябваше да е лек смях, но не й се получи. — И той иска да е твой приятел, защото не те е грижа. Не те е грижа, че е специален, нито те е грижа, че аз съм с късмет. Няма да си мила с мен само защото съм от анклава Ню Йорк.
— Аз всъщност с никого не съм мила — изрекох намусено, доста изнервена от извинението й. Беше някак много истинско.
— Мила си с хора, които са мили с теб — каза тя. — Мила си с онези, които не са фалшиви. А аз не искам да съм фалшива. Така че… съжалявам. И… иска ми се да си общуваме понякога. Стига ти да го желаеш.
Да, защото точно за това си мечтаех, да се сприятеля с богаташко момиче от анклав, та постоянно да ми бъде натриван носът с луксовете, които не мога да имам, та макар и те да бяха несъизмерими с нещата, които бях избрала на тяхно място. А ако се окажеше, че Клои Расмусен е наистина свестен човек и истинска приятелка, това би означавало, че нещата, които нямах, не са непременно несъвместими с онези, на които държах, а как щях да съчетая това с вечното ми недоволство не го виждах, само че ако кажех сега , действително щях да се покажа адски груба и задръстена, та макар и с донкихотовски тип инат.
— Да, добре — отвърнах още по-намусено и единственото хубаво нещо, което излезе от това, бе, че тя най-сетне ми се усмихна срамежливо, каза, че изглеждам уморена, тъй че ще си върви и ще ме остави да си почивам. А когато си отиде, можах да затворя вратата и да се тръшна в леглото, за да заспя като умряла, каквато по цяло чудо не бях.
След малко на вратата ми отново се почука и чух гласа на Лиу.
— Ел, будна ли си?
Бях заспала, но тя ме събуди, така че станах да пусна нея и Аадхия. Бяха ми донесли обяд от столовата. Дадох на Аадхия огнеупорната престилка, която й бях взела, както и материалите за лютнята й. Те също прилично се бяха заредили с припаси, макар и не тъй впечатляващи като моите, а Лиу ми бе взела хубави тетрадки и химикалки, докато бе избирала за себе си.
— Искаш ли да ни разправиш какво беше? — попита Лиу, след като се налапах лакомо и отново се проснах на леглото.
— Оборудването бе повредено по някакъв странен и неочакван за тях начин, та им отне повече от час да го поправят — казах, втренчена в тавана. — Изгубихме едно момиче от майсторския екип по път, а Пайърс се гътна, докато поддържахме щита, върнахме се късно, пречистването ни свари на етажа на работилницата и Орион ме целуна — което не бях възнамерявала да кажа, но то си излезе само и Лиу изписка развълнувана, при което затули устата си.
— Но как се спасихте от пречистващия огън? — поинтересува се практичната Аадхия, при което Лиу я бутна с коляно и й се скара:
— Зарежи това. Хубаво ли беше? Той умее ли да се целува? — и после се изчерви силно и избухна в кикот, като отново скри лице.
Ако имах малко повече сили у мен, сигурно и аз щях да съм алена като нея.
— Не си спомням.
— Хайде стига бе — вдигна вежди Аадхия.
— Наистина не си спомням! Аз… — Простенах и се надигнах в леглото, зарових лице върху коленете си и промърморих: — Блъснах го с коляно настрани, защото трябваше да изрека заклинание.
Аадхия избухна в смях, а Лиу само зяпна насреща ми, напълно поразена.
— „Изобщо не съм гадже на Орион, само приятели сме“ — изрецитира Аадхия, както си седеше на пода, без да се надигне дори, думите, които бях казала на нея и Лиу вечерта, преди да сключим съюза си. Не бях искала да влязат в него по погрешните причини. — Ама хич дори не сте гаджета.
— Благодаря, накара ме да се почувствам много по-добре — изръмжах. — И не съм излъгала. Аз не го приемах като свое гадже.
— Това го вярвам — кимна Аадхия. — Само момче ще ходи с някоя две седмици, без да й каже, че му е гадже.
Похилихме се известно време, но след като се кротнахме, Лиу попита предпазливо:
— А искаш ли да го направиш? — Лицето й беше сериозно. — Мама ми каза, че никак не е разумно.
— Моята майка пък ми каза, че всички момчета си носят зловредно в гащите и останете ли насаме, го пускат на воля — подхвърли Аадхия. След което и трите се запревивахме от смях. — Добре де, знам, че е смешно — добави Аадхия. — Но тя го каза неслучайно и ми поръча да го вярвам през цялото време, защото ако забременея, докато съм тук, ще се превърне в реалност.
Лиу потрепери и обви с ръце коленете си.
— Мама ми постави спирала против зачеване.
— Пробвах с такава, но получавах ужасни схващания — отбеляза мрачно Аадхия.
Преглътнах. Не бях си направила труд да мисля за такива неща, беше ми изглеждало като последна грижа.
— А моята майка е била бременна с мен в третия месец при дипломирането си.
— Боже мой — ахна Аадхия. — Трябва да е била побъркана от ужас.
— Баща ми загинал при напускането — промълвих. Лиу се протегна и стисна ръката ми. Гърлото ми се бе стегнало. За пръв път го споделях с някого.
Поседяхме известно време в мълчание, после Аадхия каза:
— Ами значи ще си единственият човек в историята, който се е дипломирал два пъти.
Отново всички прихнахме. Тогава не ни изглеждаше като предизвикателство към съдбата да говорим за дипломирането като нещо, което неизбежно ще се случи.
Отново легнах, за да си почина до вечерята, полузадрямала, докато обсъждахме планове за първия срок и си казвахме колко мана очакваме да натрупаме. Докато Лиу драскаше предполагаеми цифри, не можех да спра да си мисля за споделящото устройство. Потърках с пръсти мястото, където бе обвивало китката ми. Почти не можех да виня Клои и изобщо някого от анклава Ню Йорк. Толкова много мана на разположение, че краят й не се виждаше. Нямаше го усещането за положени усилия, та да бъде придобита. Чувствала я бях безплатна като въздуха. Имала я бях само за няколко часа, а вече ми липсваше. Почти заспивах, после пак се ококорвах. Сама не знаех защо, Лиу и Аадхия биха ме разбрали, дори биха бдяли над мен, докато ме събудят за вечеря.
— Трябва да помислим какво още можем да използваме и кого да привлечем — каза Аадхия. — Може би ще успея да завърша лютнята достатъчно рано, та да изработим още неща през първия срок. Трябва да преговорим и списъците си със заклинания.
— Аз имам още нещо — каза тихо Лиу и когато стана и излезе през вратата, рязко осъзнах със силно негодувание, че причината, поради която постоянно се стрясках и будех, бе, защото очаквах друго почукване. Стрелнах с гневен поглед вратата. И почукването дойде минути по-късно, но бе отново Лиу, която се върна с малка кутия в ръце. Седна на пода с кръстосани крака, отвори капака и извади малко бяло мишле. То сбърчи носле и се вкопчи в един от пръстите й, но не се стрелна да бяга.
— Имаш си фамилиар! — възкликна Аадхия. — О, боже, много е сладък.