— Не е фамилиар — отвърна Лиу. — Или поне не беше. Тъкмо започвам да… Имам десет такива. — Не срещаше очите ни; беше си кажи-речи открито признание, че е тръгнала по много неортодоксална магьосническа пътека. Никой няма да внесе десет мишки и да им отделя от храната си по някаква друга причина. — Имам афинитет към животни.
Вероятно затова родителите й бяха я накарали да го направи, осъзнах. Знаели са, че тя ще съумее да задържи пожертвованията си живи.
— И сега ще го направиш фамилиар? — попитах. Дори не знаех как действат те. Мама бе имала само спонтанни фамилиари. От време на време в шатрата ни идва животно, което има нужда от грижи, тя му помага, после то остава за известно време да помага на нея, преди отново да си иде, за да стане обикновено животно. Тя не се опитва да ги задържи.
Лиу кимна и погали главичката на мишлето с пръст.
— Мога да тренирам по едно за вас двете. Нощни животни са, тъй че могат да ви пазят, докато спите, и много ги бива да проверяват дали няма нещо лошо в храната. Това ми донесе преди два дни наниз с вълшебни корали. Името му е Цзяо Цзи.
Тя ни даде да го подържим и можах да усетя действащата мана в мъничкото му телце. Вече притежаваше синкавия блясък по повърхността на очите си и ни душеше любопитно, без бои. След като и двете се изредихме да го галим известно време, Лиу го пусна на земята и го остави да се разходи из стаята. То припна наоколо, като душеше тук-там и завираше главица на разни места. Качи се на бюрото и застина предпазливо точно на мястото, където се бе крил пробивачът. После бързо избяга и отиде право при Лиу, та се наложи тя да провери мястото и да му покаже, че е чисто; после го погали, похвали го и му даде мъничко парченце сушен плод от торбичката, привързана на кръста й. Мишлето се изкатери, пъхна се в горния джоб на ризата й и го загриза доволно.
— Можеш ли да тренираш останалите за други хора? — попитах, като го наблюдавах напълно запленена. — Би спечелила ценни неща при размяната. — Не бях проявявала голям интерес към животни преди, след като мама ме отучи да искам да им правя дисекция. Общо взето, игнорирах кучетата в комуната и на свой ред бях игнорирана от тях. Дори никога не съм харесвала клипове със сладки котета. Ала не бях осъзнавала колко съм зажадняла да видя нещо живо и мърдащо, което не се опитва да ме убие фамилиарите не са често срещани тук: от гледна точка на тегло е скъпо да ги внесеш, а и е мъчително трудно после да се грижиш за тях. Когато алтернативата е да нахраниш себе си или котката, храниш себе си, иначе първото дошло зловредно ще изяде теб, а после и котката. Но мишките са достатъчно лесни за хранене, така че с тях не е трудно.
— Да, след като обуча по една за братовчедите ми — каза Лиу. — Те пристигат довечера.
Това също ме изненада — припомнянето на нещо, което знаеш, но още не го възприемаш като истина. Вече бяхме дипломанти. Навлязохме в последната си година тук. Довечера бе въвеждането на новите ученици.
— Може ли да дойдем да си изберем по едно сега? — попита Аадхия. Беше също тъй очарована като мен. — Имат ли нужда от нещо? От клетка например?
Лиу кимна и се изправи.
— Трябва да изработите нещо затворено, за да се крият там през деня, докато сте навън, а те спят. Но елате и си изберете по едно сега. Трябва да играете с него по час всеки ден в продължение на месец, преди да го вземете. Ще ви покажа как да им вливате мана, трябва да я влагате в почерпките, които им давате.
Спуснах крака от леглото и си обух обувките, а Лиу отвори вратата и тогава всички отскочихме назад, защото там стоеше Орион. Той самият също отскочи, та явно не бе възнамерявал да ме причаква отпред. Догадката ми бе, че е събирал кураж да почука.
— Аз ще дойда да погледна сега, Лиу — изрече Аадхия с висок глас. — Тъкмо ще измисля как да изработя добър подслон. — Тя избута пред себе си Лиу, която отново се бе изчервила и се мъчеше да не поглежда Орион, а когато излязоха и минаха покрай него, зад гърба му взе да го сочи и пресилено да изрича с устни думи, които с лекота разчетох като ТАЙНИЯ ЗЛОВРЕДЕН ПАЛАВНИК, та трябваше да положа големи усилия да не избухна в истеричен смях. Те изчезнаха по коридора.
Орион имаше вид, сякаш му се искаше да избяга, което бих приела с разбиране, само дето се боях, че наистина може да го направи, тъй като още не беше влязъл в стаята. Беше се изкъпал и преоблякъл, косата му беше подстригана и дори се беше Огледах подозрително гладката му брадичка. Наистина не бях имала намерение да ходя с никого в училището. Дори да забравим бременността, последното, което ми бе нужно, беше
А той вече създаваше далеч повече разсейване, дори още преди да започна да се чудя ще има ли целувки всеки път, когато се озовеше близо до мен.
— Слушай, Лейк…
— Слушай, Ел…
Изговорихме го едновременно и аз изпуснах дълбока въздишка на облекчение.
— Ясно. Просто си искал да го отметнеш, преди да умреш.
— Не!
— Да не би наистина да искаш да си ми гадже?
— Аз… — Изглеждаше смутен и отчаян, после избъбри: — Ако ти… аз бих… от теб зависи!
Втренчих се с него.
— От мен зависи за моята част. Твоята част зависи от теб. Или искаш да развиеш онези чудати загубеняшки отношения, при които никога не се наканваш да попиташ другия какво мисли за идеята? Защото за такова нещо няма да ти помагам.
— О, да му се не види — промърмори той задавено с раздразнение, после зарови ръце в косата си. Ако вече не бе късо подстригана, би щръкнала като на Айнщайн. После изрече с равен глас; без поглежда в лицето. — Опитвам се да не бъда изритан от живота ти.
И тогава ми просветна, срамота за мен, че толкова късно. Вече имах Аадхия и Лиу, не само него. Беше като да чувстваш мана на свое разположение, нещо тъй жизненонеобходимо, та бързо да свикнеш с него и да забравиш какъв е бил животът ти, преди да го притежаваш, докато не си идеше отново. Но той го нямаше. Нямаше си никого другиго; никога не бе имал някого, както и аз никога не бях имала някого, а сега имаше мен и не искаше да ме изгуби, също както аз не бих разменила него, Аадхия и Лиу за място в анклава Ню Йорк.
То се знае, държеше се непростимо глупаво по въпроса.
— Лейк, ако исках да сме гаджета с теб, не бих желала да го правиш само защото моята воля е била такава и съм ти я наложила.
— На тъпа ли се правиш? — стрелна ме ядосано той. Но и аз му върнах със същото, а после с тон, с какъвто някой се обръща към несхватливо пони, той заговори.
— Аз бих искал. Ако ти го искаш, и аз го искам. От друга страна, ако не го искаш, тогава и аз не искам.
— Това е общата идея за връзките — подхвърлих, отново застанала нащрек. Прозвуча тревожно, в смисъл че той го иска. — Иначе се свежда просто до преследване. Ти предлагаш ли? И знай, че в никакъв случай не бих те изритала от живота си! — добавих, защото нямах представа какво ще правя, ако той предложеше. — Долу те изритах, защото ми хрумна чудатата идея, че не би искал да умреш. И за сведение, искам да отбележа, че вече и аз те спасих.
— Почти сигурен съм, че вече съм те спасявал тринайсет пъти, така че имаш много да ме догонваш — подхвърли той и скръсти ръце на гърдите си, но не се получи точният ефект, защото облекчението му бе твърде явно.
— Не е нужно да издребняваме за числа — изрекох високомерно.
— О, аз мисля, че е нужно — леко се засмя той и тъкмо когато се канех да се отпусна, защото си помислих, че сме заплавали в по-безопасни води, Орион отпусна ръце и ме погледна с откритото си лице, бледо с избила руменина по скулите. — Ел… искам да ти предложа. Но не… тук вътре. След като… ако успеем да…
— Никакви такива. Няма да се ангажирам за бъдеща връзка с теб — изрекох грубо. — Щом не правиш предложение за сега, наясно сме за момента. Ако излезем живи оттук и прекосиш океана, за да ми предложиш, в онзи момент ще реша как да ти отговоря, а дотогава си запази за себе си фантазиите от филмите на Дисни. — „И тайния си зловреден палавник“ добави мозъкът ми неуслужливо.